Wednesday, December 28




















летаргично настроени клепки
неуслужливи движения
плътта в мрежите
на нещо, което гаси
живецът

и днес предпочетох
да наблюдавам
дълбокото в себе си,
преди окончателно
да е изчезнало

Арестувам миговете,
но в цялостта си
времето е толкова
злонамерено!

---
Замъглени представи,
вместо бдителност,
любознателност,
вместо поета отговорност
Не се съюзявам с правилните
Отклонявам се по неведомите
пътища на забравата и утехата...
Нещо ми тежи твърде много,
за да запомня новото...

***
по следите
на някой,
който никога няма да бъда
се спъвам
се търся
Отказвам се
Винаги.
По следите на нещо,
което никога няма да стане
оказвам се близо,
но само в ума си
и никой не вижда
наистина никой не иска.
---
проследи нежеланието ми
и ще откриеш какво искаш
***

не съм ли
плод на видение
смях в огледалото
стих в тъмното
гласове
в здрача
познати
и прокълнати
поради
едни и същи причини

не съм ли
твоето момиче
което докосваше
винаги
за да се увериш
че го има
това което достигна
видението
илюзията,
че си вкусил от него

не съм ли
плод -
къща на червеи
след твоето тръгване

---

сега съм само
това, което
"се осмелих
да наричам себе си"
хапче за по-лесно отричане
твърде горчиво
във мислите ти
няма лечение?
сякаш си ме изгубил
недей да вярваш на призраци
на сънищата ми
които разказвам
на следите, които оставям

болезнена съм цялата
в мен и във теб и във всеки

така идва истината
заболяла от светлина
и несвързани сенки

Monday, December 19

сиво

Вървя празно поле бяло
Граници няма, освен, ако не ослепявам.
Имал ли си скоро това чувство, че си сляп и бродиш сред непознати,
че всяка дума заглъхва или се удря в тебе обратно, с удвоена сила?
Говоря дишам празноти Отдавна
Лъжите са като...призлява ми...
Отново нахлуха всички. Никога не са знаели, че искам да съм много сама, за да съм себе си.
Защо ли го казвам, ти знаеш много повече...
Колко малко ми трябва, за да забравя запомненото, колко механично вече изтривам всичко,
ще се усмихнеш горчиво на това мое умение...Остават само изображения - изкривени и осветени
Кое е значимото в дните?
Кога пада нощ в мислите?
Имаш ли отговори?
Продължавам да синея в студа...на спирката с всичките чакащи хора.
Не чакам нищо. Наречи го както искаш. Имам избор.


Преобръщам всичко в думите
Не ме е страх да прекрачвам представи, да разделям хора, да разграничавам времето от теб и себе си...
Какво ако таиш сълзите си? Те все пак не са грешката.
Една незначеща празна усмивка е шамар в лицето ми. Ти ли ще бъдеш този?
Метафорите ми са болни, възпалени от прекомерно използване, от буквалното им сбъдване и създаване твърде навътре.
Стяга ме юмрукът на мълчанието.
Колко студено е станало...
Сега пак ще облека дебелите топли лъжи....ще разхождам безличното, погрозняло лице, а то услужливо/към обществото/ ще се усмихва, ще се разсмива шумно, ще потвърждава и отрича по равно, за да е изгодно на всеки... жалко наистина.
Не знам колко дълго ще вървя в празното.
Дори да се върна и залича следите си или обратното, никога няма да те приближа пак така - оголяла и полудяла от погледа на луната, забравила за една нощ...
Искам да не си спомняше за мен, да можех да спра кървенето...Да бях игла и конец или покривало за Истината...Но не мога.

Повече от това да виждам не мога...

Очите са дар и прокоба
за мен, него и за избраните
Ние няма да бъдем запомнени,
а само света през очите ни

Взирам се до болка,
прониквам и мисля,
кога ще ме заговорят дърветата,
кога улиците по дължина ще се слеят,
докато не ги забравя всичките,
докато не разбера, че Някъде
е един мечтателен хоризонт,
един страшно приближаващ се хоризонт,
който идва да ме притисне до стената
на една мисъл:
че аз не се движа
И винаги в това безпосочие
съм била щастлива със своята зависимост
от тъга, сини, студени пламъци,
в които да тлее и последния спомен
И винаги съм искала само едно -
тих кръг, незабележим,
без очертания,
в който усещаш окръжаващото
като висока, прозрачна стена
отвъд нея - всичко друго:
ледени утрини,
разгърнати вечери,
театрални завеси са всички,
перуки и осветление
-декор-
в мен е салонът
и главното действие
винаги е непредвидимо,
защото съм просто свидетел
зад стъклото увеличително...

Friday, December 16

Thursday, December 15

# * # * # *

В безумна, синя вечер е града.
И улиците, стихнали - почиват.-
И къщите разкъртени. В студа
и хората - измръзнали и сиви.

Тежи ти, казваш, тая тишина.
-Сърцето ти е топло и тревожно.-
И питаш ме: нима не е възможно
под лунната и електрична тишина

да светят други, по-просторни къщи,
и други - бодри хора?...Тишина.
Пред сивите стъкла мълчиш намръщен
и гледаш вънка бялата луна.

Александър Вутимски

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
* * * * * * * * * * *
всяка сутрин
гледам реката
мисля за мен
мътилката и водата
не мисля за никой
движението напред - безразлично

не е оставил стъпките си
следите си е прикрил добре.
всяка сутрин се залъгвам...с
ВИДЕНИЯТА
навсякъде
бродят
и се мислят за сънища
стъпвайки по земята
облечени в тела
и във фасадите на сградите

прозорците имат очи
стените чуват
щом не зная мълвата - за мен е...
внуших си достатъчно

Можеш ли да си самодостатъчен някога?


бавни озлобени дни

от студ
прозрачни капчици в косите ми

кажи, с кого говориш,
докато се съмняваш в мене?

+ - + - + - + - + - + - +
? % § (*)

НЕ МОГА
да разкажа историята
орбитите й вече избухват
край мен
разпиляват датите
затова дати НЯМА

: =>
НЯМАМ вяра в яснотата
осветлението
фактите се раждат
във мъгливо време

и ги изоставят.
.
след това как да призная случването ми след теб и друг не се е случвал също.
аз съм всеки. сред исканията ще отхвърля само едно. най-искреното.
.
+ = -
не бива да повтарям приравнявам лъжата в себе си
трябва да я създам една и съща завинаги
да живея стъпвайки по дъното
оцеляла благодарение на слепотата си
по случайност
по-грешка
...

заблуждавай тялото си,
че не те боли
че гората, в която се губиш
такава е била винаги -
червена, неясна, с топли листа до коленете...

на онзи бряг
в студените води на Севера,
отказа ли се от мен?
кажи, отказа ли се вече от мен?
Ами, ако продължим да бягаме?...
.
бавен озлобен ден
изтръгна се...
мрачината дойде да ме вземе отново
иска ме за себе си, иска да не знае краища и ръбове
но няма да й дам кръга, овала, почернялото си слънце
в ямката на шията го крия
няма да й дам очите си
заспива до мен, но аз - гърбом,
жестока, безмълвна, питам само на светло
нощем нося вината и крея

тя броди изоставена повече и от мен
мрачината...моята сянка
---

Wednesday, December 14

Instant!

дрън дрън

бледо бяло се протяга към прозорците
будя те, за да знам, че съм се събудила
предполагам, че в този вид сигурността е красива,
точно сутрин да знам, че ме има, чрез теб.
това е хубаво
макар пак да оставам незабележима,
а ти подвластен на сънища
ставаш късно

тръгнах си рано
в мъглата
мъгливото тяло
знае, че ще мина през него
то...аз...нещата без начало

стъпваш ли, където не виждаш?

вкъщи.
не е моментът нещата
да търсят значението си
за теб няма значение
този единствен
настоящ момент,
в който съм в едно тяло с водата
и усета за горещо

в един затворен
и празен
уютен дом
крепен от топлина и музика
се връщам винаги
това ме връща винаги

там тук сега
където няма никой друг

безпосочен
тих егоизъм
движението и тласъка
на сърцето ми

в теб, нея...
а времето
безсилно да ме отбележи в хрониките си
-
белея се между редовете в черно - мислите си
тя ми праща праща ми живота си в ограничение от 128 символа,
които й броят дори усмивките!
и все пак, усмихвай се, по-често, Ели!
-

The Cure пеят lulaby,
а още не е свършил съня
и е светло само отвътре
ще продължа с отворени очи
до самото начало,
онова, което си спомня,
или някое друго, което само
ще напомни за себе си

Monday, December 12

Рембо


Погълнах голяма глътка отрова. Трижди благословена поуката, която извлякох. Утробата ми гори. Силата на отровата сгърчва моите крайници, обезобразява ме, просва ме.Изгарям от жажда, задушавам се, не мога да крещя. Това е адът, вечните мъки. Вижте как огънят се надига. Изгарям - както и трябва. Давай, демоне!
Привидя ми се обратът към добро и към щастие: спасението. Но как да опиша видението, щом адът не търпи възхвалите! Това бяха милиони дивни създания, сладостно духовно съзвучие, силата и покоят, благородните амбиции - какво повече?
Благородни амбиции!
И това все пак е животът! - Да, проклятието е вечно! Човек, решил да се осакати, е прокълнат навеки, нали? Виждам се в ада - значи съм там. Това е катехизисът. Роб съм на своето кръщение. Родители, вие сте виновни за моето нещастие. Виновни сте и за своето...Наивен нещастник! Адът нищо не може да стори на езичниците.
Това е животът все пак. С времето насладите от проклятието ще стават все по-дълбоки. Престъпление, бързо, нека пропадна в небитието, в името на човешкия закон.
Мълчи, о, мълчи! Ето укора и позора : Сатаната, който твърди, че огънят е скверен, че гневът ми е чудовищно глупав. Стига!...Заблуди, които ми се подшушват, магии, фалшиви ухания, и детинска музика. А като си помисля, че истината е в ръцете ми, че виждам справедливостта : аз имам здрав, непоклатим разум, готов съм за съвършенството. Гордост!
Кожата на главата ми се съсухря. Милост! Боя се, Господи! Жаден съм, колко съм жаден! О!
Детството, тревата, дъждът, езерото с каменно дъно, и онзи лунен зрак, дванайсет щом удари... В тая доба дяволът е в звънарната. Богородице! Дево Марийо! Ужас от моята тъпота.
Там, долу, не са ли порядъчните души, които ми желаят доброто...Елате...Устата ми е затъкната с възглавница и те не ме чуват, това са призраци. А и никой никога не мисли за другия. По-надалече. От мен се носи мирис на изгоряло. Истината ви казвам.
Халюцинациите са безкрайни. Това е, което съм имал винаги : никаква вяра в историята, забрава за принципите. Но ще го премълча: поети и визионери могат да ми завидят. Аз съм хиляди пъти по-богат, ще бъда скъперник като морето.
Ах, да! Часовникът на живота спря преди малко. Вече не съм в тоя свят. Богословието е нещо сериозно. Адът наистина е долу, а небесата - горе. Екстаз, кошмари, сън в гнездо от пламъци.
С какви лукавства само ни мами полето...Фердинан, Сатаната, препуска с дивите семена. Исус върви по пурпурни тръни и те не се гънат...Исус вървеше по гневната вода. Фенерът го осветяваше - изправен, бял, с кестеняви къдли, на гребена на изумрудна вълна...
Аз ще разбуля всички мистерии: религиозни или природни, смърт, рождение, бъдеще, минало, космогония, небитие. Аз съм майстор на фантасмагории.
Слушайте!...
Надарен съм с всички таланти. Никого няма и все пак някой е тук: не бих желал да пилея своето съкровище. Искате ли негърски песни и танци на хурии? Искате ли да изчезна, да се гмурна да търся пръстена? Искате ли?
Ще ви направя и злато, и цярове.
Вярвайте прочее в мен, вярата облекчава, напътства, лекува. Елате, елате заедно с децата си, нека ви утеша. Нека излея за вас сърцето си - чудното си сърце!
- Бедни хора, труженици! Аз не искам молитви. Само вашата доверчивост - и ще бъда щастлив.
Да помислим и за мен. Не ми е жал за тоя свят. Провървя ми: не страдам повече отпреди. Животът ми беше само сладки безумия и ето това е жалкото.
Ха! Да направим всички възможни гримаси.
Безспорно ние сме извън света. И повече нито звук. Изчезна чувството ми за мярка. О, моят замък, моята Саксония, моята върбова гора. Вечерите, утрините, нощите, дните...Толкова съм уморен!
Би трябвало да имам свой ад за гнева, свой ад за гордостта. И ад за нежностите. Цяла адова симфония.
Умирам от умора. Ето го гробът, отивам при червеите. О, ужас на ужасите. Сатана, шегобиецо, ти искаш да ве сразиш със своите чародейства. Аз моля. Аз моля!
Един удар с вилата. Една капка огън...
О! Дано да се върна отново в живота! Да хвърля поглед към нашите безобразия. И тази отрова, тази целувка - хиляди пъти проклета! Господи помилуй, скрий ме, едва се държа!
И вече съм скрит и все пак не съм.
Ето огънят пак се надига заедно със своята жертва.


***
Някога, доколкото си спомням, животът ми бе пиршество, на което се разтваряха всички сърца и се лееха всички вина.
Една вечер взех Красотата на коленете си. И ми се стори горчива. И я охулих.
Опълчих се срещу правдата.
Побягнах. О, магьосници, о, нищета, о, ненавист, на вас поверено бе моето съкровище!
Успях да прогоня от съзнанието си всяка човешка надежда. За да удуша радостта, се нахвърлих връз нея с безшумните стъпки на хищник.
Повиках палачите, за да гриза, загивайки, прикладите на техните пушки. Повиках бедствията, за да се задавя с пясък и кръв. Нещастието бе моят Бог. Проснах се в калта. Изсуших се на вятъра на престъплението. Надсмях се над лудостта.
И пролетта ми донесе ужасния смях на лудия
Но напоследък, когато бях вече готов да изпусна последния хрип, реших да потърся ключа от някогашния пир, на който апетитът ми може би щеше да се възвърне.
Милосърдие - ето го ключът. Това вдъхновение доказва, че съм бълнувал.
"Ще си останеш хиена и прочие..." - извика ми Демонът, който ме бе увенчал с прелестни макове. " По-добре да умреш с това твое настървение, с твоя егоизъм, и всичките смъртни грехове."
О! Вече съм отишъл твърде далече. Но, скъпи мой, Сатана, заклевам те: стига с този бяс в зениците! И в очакване на няколко дребни позакъснели мерзости, аз ти изпращам, на тебе, който обичаш у писателя липсата на дар да описва и поучава, тези няколко отвратителни страници от моя бележник на прокълнат.

Saturday, December 10

Така вали почти през...



Така вали почти през цялото време.
Не знаеш колко дълго ще можеш
да вървиш сам, в студа, защитен
от тъмнината, която сега е лицето ти
Не знаеш...криеш ли се през цялото време
или се осмеляваш
Кого чакаш?
Времето
или сам себе си
и за какво -
за продължение
или отрязък
или край
безболезнен
но
смислен
изразителен край
---
Той ще продължи
Знам, че ще продължи без мен
все така, все същата топлина на тялото му,
все същите въпроси към мен
и никакви отговори
разграничителни и упоменаващи
какво ще е в бъдеще.
Нямаме бъдеще...
Аз поне не го чувствам така
има грешка във времето
греша с този студ в очите си
всичко, което задържам
не е правилно

Със специалното ми отсъствие
и никакво коледно настроение...
просто стоя в клопката
и сама овързвам
ляв десен крак
за да има препъване
за да има рани

сама ги създавам по ръцете си

Сърцето ми е като някакъв тумор
помислих си днес в банята...
Трябва да го махна
и паметта ми не трае

съхранява ме облак
разпилява ме дъжд

вземи ме с теб ако решиш да пътуваш
в себе си нямам нужда вече да търся.

Thursday, December 8

Sylvia Plath


July 20, 1957, Cape Cod
Ted is wonderful: how to get it down? All of a piece, smelling lovely as a baby, a hay field, strawberries under leaves, and smooth white, browning to tan, with his great lion head of hair erupting. ...

---

Blackberrying

Nobody in the lane, and nothing, nothing but blackberries,
Blackberries on either side, though on the right mainly,
A blackberry alley, going down in hooks, and a sea
Somewhere at the end of it, heaving. Blackberries
Big as the ball of my thumb, and dumb as eyes
Ebon in the hedges, fat
With blue-red juices. These they squander on my fingers.
I had not asked for such a blood sisterhood; they must love me.
They accommodate themselves to my milkbottle, flattening their sides.

Overhead go the choughs in black, cacophonous flocks ---
Bits of burnt paper wheeling in a blown sky.
Theirs is the only voice, protesting, protesting.
I do not think the sea will appear at all.
The high, green meadows are glowing, as if lit from within.
I come to one bush of berries so ripe it is a bush of flies,
Hanging their bluegreen bellies and their wing panes in a Chinese screen.
The honey-feast of the berries has stunned them; they believe in heaven.
One more hook, and the berries and bushes end.

The only thing to come now is the sea.
From between two hills a sudden wind funnels at me,
Slapping its phantom laundry in my face.
These hills are too green and sweet to have tasted salt.
I follow the sheep path between them. A last hook brings me
To the hills' northern face, and the face is orange rock
That looks out on nothing, nothing but a great space
Of white and pewter lights, and a din like silversmiths
Beating and beating at an intractable metal.

---

April 18

the slime of all my yesterdays
rots in the hollow of my skull

and if my stomach would contract
because of some explicable phenomenon
such as pregnancy or constipation

I would not remember you

or that because of sleep
infrequent as a moon of greencheese
that because of food
nourishing as violet leaves
that because of these

and in a few fatal yards of grass
in a few spaces of sky and treetops

a future was lost yesterday
as easily and irretrievably
as a tennis ball at twilight

. . .

...

Tuesday, December 6

р с


вече нищо не помня..
лицето ми се е променило,
пейзажът е друг,
ниски и високи
всички са високи
само ниска трева
само тя дочува
тази песен
и всичките песни
ако успявам
да мисля за тях постоянно

ще кажат
че полудявам
ще кажат
че аз не чувам
че не съм ги чула да казват
ще се оправдават
всички стоят високо
без да помръдват
кажи ми това ли им е отсъдено
защо ние с тревите
в ниското
защо само шепоти
и знамения


вече не помня какво се е случвало
преди водата да залее съня ми
преди преди
няма преди и губя оставащото
много много студ се топли
в болните мисли
задлъжнявам
увеличават се само
списъците на листи
списъци със причини
причини
за безредици
и бедствия
и застудяване
в празната стая
в празния град
бил ли е друг
бил ли си в него
свой
твоят път
бил си всъщност по него?

без глас
ме оставят
полу-глас
казват
и там красотата
в мисълта,че не биха
ме разпознали
сред другите
било хубаво
знаеш ли
хубаво е
и всичко
с цвета си
и всеки с мястото си
и височините също
дори те са простени
стига да не пречиш
на шепота на сърцето

на сърцето ми
легнали
не едно
не две,
а три
щурчета
приспивни
от най-тихите

кажи сега
че е лято
или че не ми вярваш
много вече много несъвпадения
на не-спътници и не-видения
и не-сънувам-а-тъгата ми се учи
да рисува
хубаво
като дете -
дървото без корени,
цветята колкото къщите
и някакви хора...
едвам се крепят на телата си- клечици


shh!!

ще сгънеш ли едно квадратче от хартииката си за мен?
така, че вече да не е прозрачна...с остри ъгълчета...
това ще са очертанията...
ще го оставиш ли на някое място, което само ти знаеш?
ако с времето го затрупаш с неща и то се прегъне, смачка,
изцапа, напои с други цветове, добие друга форма...
сигурно ще се сетиш за мен тогава...ще го потърсиш и няма
да го познаеш...
и все пак, то ще си е още там, където си го забравил,
където си го оставил, на мястото, което само ти знаеш...
там ще са очертанията на две-три думи, които исках
да ти кажа, да затворя в лист хартия, да ги пусна на свобода
в писмото...което никога не ти пратих...
Днес е мрачно, дори да се опитва обратното...пак е мрачно.
пак искам да знам къде си и колко сам...пак създавам
едно мислено квадратче да прибера пожеланото...
свий хартиена фунийка и пусни вятъра през нея...
чакам да ми кажеш...
това чакам да чуя...

Monday, December 5

статия от "Съвременник" 2002


Луис Армстронг : "Ритъм, братко, мой, ритъм"

Уили Диксън: "Чезненето от любов е първият блус. Дори и когато човек се чувства освободен, отърсен от тази мъка, от това страдание от любов, пак идва някой друг и той отново попада в същата стара примка. Но онова първо чезнене от любов е мъка, човече, то е завинаги. То кара много хора да вършат много неща"

Букър Уайт : " Ама, разбира се, блусът е чувство. Но с него можеш да напишеш истината...Казвам ви, трябва да подхранваш съзнанието си през цялото време. Винаги мислиш за нещо. Понякога се чувстваш добре, понякога зле. Но блусът винаги е за някой, когото обичаш, или за някой, който те изоставя.

Първис Спан : "Когато някой ти каже, че е трудно да се живее, а ти си стар и сам си убеден, че е така - това е блус. Когато някой ти каже "Моята любима ме изостави и ми взе всичко, което имам" - това също е блус. Когато човек търси надежда и не може да я открие в нищо - и това е блус...

Уили Диксън : "...върховното определение на блуса е по-дълбоко, по-дълбоко от болката. Блусът е пряко становище, позиция за живота, за онова, което става около нас. Когато онези хора преди години пееха старите песни за житото, за влаковете, те работеха, те имаха своята цел. Блусът винаги е имал цел и блусът винаги е казвал на хората разни неща.
Мъдростта на блуса е във верните неща на живота, изразени в думи, песни, вдъхновение, чувства и разбиране. И когато хората имат това, можете да кажете, че те познават блуса.

Били Холидей : "Казват,че никой не можел да изпее думата "глад" като мен. Или думата "любов"...Може би е тъй, защото много добре знам какво означават и двете думи. Навярно имам достатъчно гордост да не се срамувам от тях, достатъчно смелост, да не искам да забравя..."

Борхес II

Легенда

Авел и Каин се срещнаха след смъртта на Авел.
Вървяха през пустинята и се познаха отдалече, защото
и двамата бяха много високи.
Братята седнаха на земята, запалиха огън и хапнаха. Мълчаха,
както мълчат уморените хора, когато денят залязва. На небето изгряваха
звезди, коиго още не бяха получили име. На светлината на пламъците
Каин видя на челото на Авер белега от камъка и изпусна хляба, който тъкмо
поднасяше към устата си, и помоли да му бъде простено престъплението.
Авел отвърна:
- Ти ли ме уби или аз те убих? Вече не си спомням; тук сме заедно, както преди.
- Сега знам, че наистина си ми простил - рече Каин, - защото да простиш значи
да забравиш. И аз ще се помъча да забравя. Авел бавно рече :
- Така е. Докато има угризения, има и грях.

Из "Възхвала на мрака" 1969

ТИ

Само един човек се е родил, само един човек е умрял на земята. Да твърдиш обратното е просто статистика, невъзможно събиране. Толкова е невъзможно, колкото да събереш мириса на дъжда и вчерашния си сън.
Този човек е Одисей, Авел, Каин, първият човек, подредил съзвездията, човекът издигнал първата пирамида, човекът, изписал хексаграмите на Книга за промените, ковачът, вдълбал руни върху меча на Хенгист, стрелецът Ейнар Тамберскелвер, Луис Де Леон, книжарят, родил Самюъл Джонсън, Волтеровият градинар, Дарвин на носа на "Бигъл", един евреин в газовата камера, с времето - ти и аз.
Само един човек е умрял в Илион, при Метавър, при Хейстингс, при Аустерлиц, при Трафлагар, при Гетисбър.
Само един човек е умрял в болниците, на кораби, в гнетяща самота, в [...] на навика и любовта.
Само един човек е видял необятното утро.
Само един човек е усетил на небцето си свежестта на водата, вкуса на плодовете и на месото.
Говоря за единствения, за едничкия, за оня, който е винаги сам.

Sunday, December 4

have a nice day Mr. ... You:)

днес: започва в жълто. всичко да е светло...със усмивка. и тези, които не видяха
/Здрасти, Венци, въпреки, че подминаваш :) противоположни посоки, нищо лично :)/
също са някак странно осветени от обстоятелствата, от периферното зрение...
shadow huntaz - figure of speech
топлина вътре във формите
източници навсякъде
добър ден добър ден!!! уча се да говоря. уча се от разлики и откъснатости

Friday, December 2

Аненски

Черен силует

Докато с тоя раснещ страх в душата
живеем още, с изтерзана плът,
днес помежду си и сами сърцата
се лъжат и изстивайки, мълчат.

Притиснала стъклото снежно с гръд -
среднощ ни дебне болестта позната.
И само на Кръга коварен двата
му края търсят да се приближат.

Разяден съм от скър, с тревога гледам
да вникна в тоя свят с мираж неведом...
Изчезва той - и само блясък блед...

Тревясал парк...залостена врата...
И сняг вали...и черен силует
скован в гранита на огледалата.

Инокентий Аненски
"Успоредно с навлизането в живота и поемане на отговорност за него откриваме, че когато е започнал за нас, другите са си отишли и трябва да живеем нашия радикален живот[...]сами и само в нашата самота сме истински.
От това дъно на радикалната самота, какъвто неизбежно е нашия живот, постоянно изплуваме с една по-малко радикална жажда за компания. Бихме могли да намерим онзи, чиито живот да се слее напълно, да се взаимопроникне с нашия. За тази цел правим най-различни опити.
Единият е приятелството. Най-възвишения от тях е този, който наричаме любов.
Истинската любов е само опит да се разменят две самоти."

Хосе Ортега-и-Гасет
"Човекът и хората"

" - Работата ти е шбана. Защо я работиш?
- Няма друг начин, да го еба.
- Вярваш ли в Господ?
- Не.
- В какво вярваш.
- В нищо.
- Значи сме квит."

-
"Между яснотата на живота и простотата на смъртта сънищата, болестта, екстазът, всички тези полуневъзможни състояния, които сякаш въвеждат приблизителни стойности, ирационални или трансцедентни решения в уравнението на познанието, пораждат причудливи степени, различия и неизразими фази - понеже няма име за нещата, сред които човек е САМ.
Тъй както коварната музика съчетава волностите на унеса с последователността на изостреното внимание и постига синтез между моментните вътрешни състояния, така и колебанията в психическото равновесие ни позволяват да забележим някои отклонения в съществуването. Ние носим в себе си такива форми на чувствителност, които не могат да се реализират, но могат да се породят. Това са мигове, убягнали от неумолимата критичност на времетраенето; те не устояват на цялостното функциониране на нашето същество; или ние загиваме, или те отлитат. Но те са поучителни уроди - уродливи форми на възприятията, преходни състояния - зони, където познатите верижност, връзка, подвижност се променят,; територии, където просветлението произтича от болка; силови полета, където страховете и стремежите очертават странни ОКРЪЖНОСТИ; материя, изтъкана от време ; бездни, буквално изпълнени с ужас, любов или покой; неархимедови области, странно сраснати помежду си, които оспорват движението; постоянни гнезда всред мълниеносни образувания; повърхности, които се продънват и спояват от нашето отвръщение, огъват се пред най-незначителното ни намерение. Не може да се каже, че те са реални; не може да се каже и че не са. Който не ги е прекосявал, не познава цената на естествената светлина и на най-баналната среда; не познава истинската крехкост на света, която съвсем не е свързана с алтернативата битие-небитие - това би било твърде просто!
Учудващото е не че нещата съществуват, но че съществува такъв в такъв вид, а не в друг.
Обликът на този свят е част от цяло семейство лица, които, без сами да знаем, ни предоставят всички елементи от безкрайната общност. Тук е заложена тайната на изобретателите."


Пол Валери


-
"В беда съм. Света се контролира от компютър управляван от 7 жени : с кафява коса, с руса, със синя, с черна, със зелена и една без коса...Станаха ли седем?!
Любовта е толкова...трудна. Като конно надбягване. Като парфюм. Като мъгла. Кат целувката.
Цигарата я изпушваш и я загасяш. Но това в главата как го загасяш?"

"Мисля, че трябва да започваме живота си стари. Немощни, с всичките си болежки.
И приятелите ни да са немощни - стогодишни.
С всеки ден ще се подмладяваме. Ще има какво да очакваме.
Тогава си казваш, че...има надежда.
А после като стигнеш до 20 години, до 12, до 10 - всеки ден ще е наистина нов ден...
И това вече е чудо! Накрая вече си бебе и не знаеш, че животът ти завършва.
Просто си сучеш от майчината гръд и после умираш."

"Тя е толкова прекрасна" / Шон Пен /


"...И тогава ми дойде нелепа идея. Един ден всички ние, безполовите, ще излезем от дупките си и ще направим парад. Аз дори намислих какъв цвят ще бъде флагът, който ще носят нашите знаменосци в предната редица, широка колкото Пето Авеню. На него ще е изписана една-единствена дума с огромни букви от по метър :
EGREGIOUS
Повечето хора мислят, че тази дума означава "ужасен" или "нечуван", или "непростим". Но в нея се крие далеч по-интересен смисъл. Тя означава "извън стадото" Представяте ли си - хиляди хора извън стадото?!


"Ние не сме в състояние да се избавим от мимолетните зли помисли на човечеството. Но можем да се избавим от машините, които ги привеждат в действие. Давам Ви свещената парола: Разоръжете се."

Кърт Вонегът

" Казвам, че трябва да бъдеш ясновидец, за да станеш ясновидец"

"Той /поета/ стига до неведомото и дори ако, обезумял, най-сетне престане да разбира виденията си, той ги е видял"
1871 из "Парижка бойна песен"
Артюр Рембо

" Замини
остави,
Верността,
Разкаянието
ще те последват"

Гьоте



кубинския парк...?! neverland


В кубинския парк с мокрите пейки в януарската зима през май сме си направили среща...едно кратко посрещане
ще си намокря дънките, а ти за кецовете скъпи ще се разтревожиш, а пейките ще изсъхнат през нощта, която с тебе няма да запомним...
Странно беше, защото за слънцето отидохме - гърбовете да си изпечем, да спретнем тен и все пак...здрави да се върнем.
Отидохме, за да потърсим, онова, което не достигна във живота ни...
Изпускали сме толкова много целувки, като влакове...Като влакът, който ще се върне чак след слънцето на третия сезон
В кубинския парк пейките са изсъхнали...А слънцето се е показало за кой ли път...
Дъждът ще заговори с дрехите ни и пак ще се ядосваме за неизпуснати неща...
После пак без да се целуваме ще се прегръщаме...и редовното "Сбогом" - точно по разписание, след третия слънчев ден, може би ще си направим среща?
- Не, по-добре в пет!

Колко години минаха от тогава??

Wednesday, November 30

black treez all around




видях коминочистач
едно дете от спирката ми помаха
и май това беше
другото са изгубени неща
и оплаквания за тях
ксерокопия на мисли
разказ за Мънк, който не знаел
какво е смъртта,
затова се признал за виновен
и други интересни факти
с художествено значение по-скоро
изобщо защо не отидем да обработваме земята
вместо да чакаме да срещнем коминочистач
или хлапе да ни се усмихне
какво чакаме без стремежи

не искам срещи в пустинята
и разговори за изгубеното
искам да видя плодове,
трева, дървета навсякъде
някъде да се вкореня ли искам??!!
и да благодаря на ръцете си затова

Tuesday, November 29

lyrics . . .

Take my life
Time has been wishing the knife
I don t recognise
People I care for

Take my dreams
Childish and weak at the seams
Please don t analyse
Please just be there for me

The things that I know
Nobody told me
The seeds that are sown
They still control me
There s a liar in my head
There s a thief upon my bed
And the strangest thing
Is I cannot got my eyes open

Take my hand
Lead me to some peaceful land
That I cannot find
Inside my head

Wake me with love
It s all I need
But in all this time
Still no one said ...

If I had not asked
Would you have told me
If you call this love
Why don t you hold me

There s a liar in my head
There s a thief upon my bed
And the strangest thing
Is I cannot get my eyes open

Give me something I can hold
Give me something to believe in
I am frightened for my soul please, please
Make love to me, send love through me
Heal me with your crime
The only one who ever knew me
We ve wasted so much time
So much time

Aceyalon - dispell this spell

A masterpiece in every sense of the word, Acey poured his entire heart and soul into one of the most awe-inspiring albums ever made A Book of Human Language [Aceyalone]

Music please...

Yeah
You want to know the reason
You want to know the reason
The reason is we gotta have those guidelines
I'ma break the guidelines
I'ma move the barriers
I'ma cross over the barricade
And we gotta have balance
The reason is balance
The reason is everything gotta be weighed out and smoothed out
And be in perfect harmony wit' each other
You know want I'm saying
The energy gotta be there
You know what I'm saying
The reason is the hurt
The reason is the hold
The walls, the windows, they got eyes, they got ears
The jabberwocky, the test of the manhood
We got the grandfather clock
We gotta have time
We gotta have the reason
We gotta know the march
We gotta know about the faces, face the faces
We gotta have the hunt, the hunter has to die, the hunted has to die
So we have the thief in the night
We gotta have the thief
The reason is the thief
The reason is it's all human language
It's all human language
It's for you, it's for him, it's for her, it's for all of us
It's human language
That's the reason
You wanna know the reason
That's the reason
---------------------


okay listen up gentlemen
veterans vitamins specimen Letterman
tell a friend pedalin'
amphetamine medicine Medalin
hematology skeleton trojan velatin
reverend see no evil since Solomon
origin motherland
must I begin babbling?
amphibian oblivion
i'm livin' the life of ten men following a mannequin that leads you
straight into a brick wall you shall fall like Berlin
you believe in oppression lesson learnin' Zen
gatherin melanin oxygen
wonder if this never could truly never be comprehended
i bled so sick when down to a mic and a pen
listen
it's the greatest show on earth

the audience is manipulated by the benevolence kind (?????)
poison keen justify recollect sunken boisterous wallow
devoted dominate vanity vanguard assimilation
accusation aggression stolen light picture convexity contrast
prepare aware
humanize imitate overpower initiate
dispell this spell
transgression transcend transmission
lurking avarice secluded passe mundane fleeced
dim obscure evangelistic prophet
evoke revoke dominion legend load
flamboyant judgemental swift vex sex decadence and solitude
dude

maybe i should warn you before i storm on you some more
disarm you and reform you
don't wanna harm you or alarm you
but nobody's leavin' here till they stop breathin' and choke
ever since i was a child teethin' and able to speak i spoke heathen
under this tent's the greatest show ever seen ever heard
from the evergreen to the neverland ranch you never dreamed
but you slept and i witnessed it
it's over your head it's way outta your grasp now
you're outta weed outta cash outta gas and you're outta style
outta place and you're outta line and you're outta touch and you're outta
time
and you're outta turn outta tune and you're outta wind
and you're one outta ten who must be outta their goddamn minds
i'm outta reach i'm outta you're element out of the ordinary outta sight
i'm a outsider
it's outta my hands i'm outta this world on the mic
and this is the greatest show on earth

Aceyalone sends his wishes to all the frightful night out on the (????)
circus
under the stars electric traveling bazarre/bizarre packed w/laughter
how far do you have to go to see the half-man amphibian show
Mars
sarcasm at it's best but of course the exhibit's droppin' right into your
neighbourhood parking lot structure
colorful gleamin' beamin' neon ferris wheel
the kid in all of us fool
you want a ticket what is magic a woman being sawed in half
and live to talk about it you'll see her spine gyrate
we'll have a gypsy read your palm and tell your fate
we'll have the great bandini's opening act a spoon bender
he'll do his thing kid shook his coat and he dropped a fork
ta da!

it's a concrete forest of course it is of course it is
the lamp posts are the oak trees the street tops are the streams
the natives all stay inside their huts until that bright sun beams
then slowly they crept out to get some air
some argued some screamed some beamed some slept
som re-tatched some wept some hobbled some betrayed
some planted some begged some parted others laughed
some paniced some breathed some movement by the trees
somebody some magical logical something in the loom
some whom shall i say someone is watching every step you take
some doom is waiting for you in the shed
some thought some book some other's point of view
some bled some bland some music by the band
some danced some stood some drunk some (?plight/plotted?)
some plant some growth some joint some exotic
some gather in the end and they bought the farm
some dared some (?apple?) some charm some scared
some hands around your neck some place some (?scapel?)
some trouble some fallin' from beginnin' to end
but never could understand
the greatest show on earth

it's the greatest show that's ever been
it's the greatest show you've ever seen



We all hurt sometimes. Don't we?
We all get hurt sometimes. Don't we?
We all laugh sometimes. Don't we?
We often pass the time. Don't we?
We all get mad sometimes. Don't we?
We all can flash at times. Can't we?
Have some piece of mind?
Don't we need to seize the time? Don't we?
Life is FUCKED up
But it can be
Some people just lucked up
Because they can see
The shit is chaotic in disguise
Guns and narcotics for or demise
And don't forget the lies
They pump you with
I rise to the occasion without a scratch or abrasion
Just a hop, skip, and jump
Away from a rock hit and a drunk
No loitering here
Aye y'all can't hang out after dark here
Excuse me sir but you can't park here!
I mean tell your dogs that they can't bark here
I mean the world is moving baby
But you gotta just Hold on
But Sometimes you can't just hold on
You gotta just let it go
Let, let, let, let, let it go

заблуда

заблуда
От вчера знам: времето се смени за мен, преобърнах ден с нощ и не запомних сънищата си, не им понесе светлината.
Пиша това с една цел - да докажа, че не се връщам назад...Да призная сега, когато още никой не ми задава въпроси, да съдя себе си в този момент е невъзможно, защото преодолявам една стена, в която прекърших ценното за мен, в мен...Посветих повече от допустимото, там, където то ще остане, за да изстине, до вледеняване, за да се разтопи - като първи сняг в шепата на дете...
Пред мен няма нищо, освен потвърдени или изпуснати думи. Зад мен - кадри/на себеотричане, на взаимоползване, на събличане, на "вървя пеш рано сутрин, питайки се, защо, откъде се прибирам", премълчавайки в мен, защо още съм тяло и трябва да го разбирам - чрез него - болезнено....
Рано сутрин е. Още тъмно...а аз знам, че сега нямам посока, че твърдя затова каква съм само в мислите и никой не би се почувствал замесен, ако сама аз не го вплитам в причините
Грешка. Самовнушение. Влияя на себе си повече отколкото на който и да е друг. Пожелавам си разбиране, на което малко са способни. Не бързам, когато всяко действие изисква динамика
Задръстени са ми дихателните пътища - емоционално
Докосвам се с въздуха сякаш, но не завися от него.
Говоря напрегнато, заобикалям собствените въпроси,
загърбвам всяко решение, слушам музиката, докато не усетя ръцете й да ме променят.
Ще спра...Ще довърша реда....Ще му кажа....колко много е искал да съм сама, как ме доведе до тази пропаст с неизменна усмивка, упорство, без да ми стори нищо, с пълно незнание аз коя съм и това, че НИЩО не свеждам до заключение, а само се вплитам във невероятното и случващото се като нишка...с цвят неутрален, без който не се забелязва промяна, в това как са изтъкани нещата
Аз съм в иреалното, заоблачено с аромат на зима БЕЗВРЕМИЕ и отдавна не бях търсила, и отдавна бях свикнала да отлагам, подкрепена от най-унизителното търпение...потискайки нуждата ми да стена, сгушена между стените на мрака, тихо мислейки за мелодия и пригласяйки на тишината...сложно е...
Исках само докосване истински. исках разкритие, умисъл, да се дописваме...
Много сбърках. живях с очакване. съвсем сама. по-зависима от всякога, пристрастена без да зная, защо ми харесва...С този вкус на устните, който забравих с годините, с него искам да започна и целувам отново, да пия още, да впивам язвително, устремена от думите
Времето е пречупеният гръбнак на Реалността, която дочака само това от мен - отричането

Monday, November 28

не помня дали съм го поствала ...

Вървя ограбен път
Защо да спирам
когато няма
да го срещна
когато
няма да възникна
същата...

скършен риск във крепостта от спомени
с обмислен стон дарявам всичките излъгани
и пак съм сън
трошащ се из основи
и пак без сън
неспособността ме моли...

недейте да корите
твърдата свенливост
това, което притежавам:
една илюзия - че се разбирам
един възторг - че ме отричат

Прекъснатата пълнота на чувства
обуславя слабостта ми, безпосочието...
Един тигел разкъсан
пилее същността ми -
панталонът на безплътието ми се е износил

Поглъщащи очи признават името ми
развързани коси - искреността ми
вързах на опашки,
невинност, плоскост, възрастта която някак си не проличава -
високите огради на виновност, която си стоварих...

И мисля пишейки и вливам си безсрочие...
Кога порастват спомени,
кога превръщам се във корени?

Пътят и вървежа са времето, в което
съдя и се моля,
вливам неразбирането
и му ставам истина, която никой няма да догони

пленените

в плен съм
искам
но не бягам
мълча като идиот
за да не се разпознавам
сред другите
които каквото и да казват
все няма значение
ето...колко си приличаме пленените
замислите ни за бягство
са замисъл за скриване от някого
и вместо всичко потъваме във показност

Кръгли кораби

кръгли кораби има ли?
има ли "плувам към теб"
или водовъртежът ти
се усилва към центъра мен
няма значение накъде е течението

"забравяте,че се намирате
във вихрите на бурите!!!"

и когато се докоснем
водата властно ще проникне
до нашето откъсване

кръгли кораби има ли
за да се спуснат по водните улеи
дори да се разпаднат на трески
спасителните лодки и останалото
заради нуждата да се хванем за клечица
преди да издъхнем и да се спасим...

Saturday, November 26

Галина Николова

"Твърде много мълчим. Той - вслушанн в себе си, аз - вслушана в него(Погрешна стратегия, драга.Любовта е война, погрешните стратегически решения предхождат пораженията. Както и да е. Това - само в скоби.) Мълчанието се превръща в ритуал, в който всеки доизмисля по малко другия, за да може да живее с него в отсъствието. Той ме измисля такава, каквато няма да му липсвам. Аз - такъв, какъвто го сънувам често. И двамата мислим любовта през нещо предишно - добро, лошо, мъртво и погребано или живо и люто, в паметта, като трън, знам ли.
Всеки мисли сам, без другия. Затова казвам любовта, а не любовта ни.


Една нощ го напусках. Докато той спеше, душата ми покара крака, заякнаха бързо. Колебаех се, вслушана в равномерното му дишане. Тогава ме попари гняв - как може да спи, след като ми е казал такива неща? Как някой може да заспи върху огромната купчина думи, още живи, мърдат неспокойните им крайници, сгърчените им тела в конвулсии, как? Тръгнаха пълзешком във всички посоки, задърпаха ме. Толкова многокрака душата не я подозирах. Почти успяла, той се пробужда. Не достатъчно, за да види (грозна гледка - тя плаче), но достатъчно, за да прегърне, да промърмори студено ли ти е, ръката, която придърпва одеялото, завива...Сепват се краката, застиват на място, изтръпват, обръщат се кръгом...






пак го направи.

---

Той помни колкото му изнася, аз...Твърде много подробности, най-вече думи, но също и жестове, от които може да ти прегори сърцето. Той се присмива на това. Нарича го самовъзпитана, зле маскирана склонност към мазохизъм. Аз наричам обратното липса на ухо или око, което да ти е отворено към другия. Въпреки това му завиждам.
Искам да мога като него"

мислили са върху една жена и са живели с различната, не са го разбрали, не са знаели колко много можем да си приличаме, как можем да го изпишем пълно със съвпадения и в същото време толкова далеч една от друга, далеч от него, далеч от света на хората. толкова далеч, че са вниквали в него, докосвайки за свидетелство облаците, парчета от листи, понякога дори оставяйки след себе си думи...за кого ли...за себе си ли...за тези които не можем да забравим, за тези, които съдим в ума си и допускаме в къщата си, в къщата на сърцето, най-лесно запалимото....от какво ли...от самия допир...със ставащото, неставащото, съществува ли тогава и къде е погребана логиката...за бога...за твоя или за моя...
какво значение има кога си бил сам този кактус в корема си. само това се чудя.
тя е невероятното ми желание да кажа всичко
затова го е написала :

"Да бъда с тебе или да не бъда с теб е мярката на моето време.
...
Знам любовта е : тревогата и облекчението да чуя гласа ти, очакването и споменът, ужасът да живея занапред.
Любовта е, със своите митологии, с малките си безполезни магии.
Има една улица, по която не смея да мина.
Вече ме обкръжават войските, ордите.
(Тази стая не съществува, тя не я е видяла.)
Името на една жена ме издава.
Боли ме една жена в цялото тяло."
Борхес

p.s. Боли ме един мъж в цялото тяло."

отговор на Писмото

още една случайност, без изобщо да съм си вярвала, че някои ще се занимава с моите сантименти и състояния...по-скоро мислех за лекарска помощ, отколкото че някой ще тръгне да ме разбира.
нали се сещаш...достатъчно апатия съм събрала, за да затворя кръга, но не искам...затова кръга сам дойде да ме пита ще го затварям ли, или не.
и аз казах не.
и той се съгласи.
какво е да съм в теб?
измислям си сънища от толкова време искам но не знам с кой влак влизам но нямаше даже прозорци да разбера от колко време я няма светлината и всичко е всичко е ужасните ЧУВСТВА които просто не спират да нахлуват и напускат ... не ми дават да направя нищо друго, освен да ги пускам на въздух.
това е.
искам много да съм там където се разхождаш, знаеш ли.
и също искам да....но не мога да го кажа
камъните и ливадата
и бялата пейка
и същите облаци
каквито искам да видя
на фона на всичко...и времето
изобщо да няма значение чисто пространство за звезди думи без обяснения
всичко - са много малко неща, които ми липсват.
чудя се, ако се върнеш и ме видиш случайно някога ще познаеш ли в каква топлина е обляно съзнанието ми...колко малко е длъжно да споделя света и как трудно го прави...без т.. (не се четеш)
изобщо контрастите в небето си говориха с мен тази вечер...а цял ден се разхождах с Ели, цяла нощ се заливахме от смях, вместо със сълзи(тях си ги преглътнахме по обясними причини, просто пихме бира, дявол я взел липсата, която изпитваме една без друга) не знам...нишките се прекъсват, но в природата им е да са преплетени...
затова всичко е шарено и там при теб, и тук при мен, и навсякъде...навсякъде може да бъде всяко едно място в даден миг на вдъхновение всички точки на планетата се сливат в една и това е то. това е то всичко е там.
в теб или мен
?
дали имат значение хилядите листи в милиардите книги, които са си всъщност бели в името на естетиката...която не е наше хрумване
истината е наше хрумване
идеите ми са видения отражение на очи и думи на думите ми в очите ти някога и тези които просто ще видиш докато мълчим ... през времето
моля се за чисто пространство....
знам една алея дълга колкото света, вървейки по нея е винаги есен
знам едно място, там ти се присънва пролет и се будиш по първи петли - излекуван
:))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))

Tuesday, November 22

Patti Smith lyrics

We do not eat
flower of creation.
We do not eat,
eat anything at all.
Love is, love was, love is a manifestation.
I'm waiting for a contact to call.
Love's war. Love's cruel.
Love's pretty, love's pretty cruel tonight.
I'm waiting here to refuel.
I'm gonna make contact tonight.
Love in my heart.
The night to exploit.
Twenty-five stories over Detroit,
and there's more
up there, up there, up there.

stoned in space. zeus. christ. it has always been rock and so it is and so it shall be. within the context of neo rock we must open up our eyes and seize and rend the veil of smoke which man calls order. pollution is a necessary result of the inability of man to reform and transform waste.
the transformation of waste
the transformation of waste
the transformation of waste
the transformation of waste is perhaps the oldest pre-occupation of man. man being the chosen alloy, he must be reconnected—via shit, at all cost. inherent with(in) us is the dream of the task of the alchemist to create from the clay of man. and to re-create from excretion of man pure and then soft and then solid gold.

all must not be art. some art we must disintegrate.
positive (anarchy must exist.)

november has come

ей сега като вървях насам ...
и валеше сняг. наистина като онзи дребен снежец с едва оформени и различими снежинки.
гледах нагоре и една влезе в окото ми.
помислих си, че ще стана изведнъж зла и студена.
аз не мога да се разтопя, едва ли...
ужасно ми е студено...макар да обичам това самотно вървене.
и престанах да мисля за малкото си любови.
това страшно ли е?
без парашут се приземих от мястото на безтегловност тук - където всичко има име и цена...и аз трябва да ги зная...
да наизустя хиляди неща и да бъда "себе си" колко отвратително изтъркано звучи това себе си, което ненавиждам и бих ползвала за стръв...само риба да бе останала...
речно студено ми е.
водата носи камъни. те се утаяват някак в мен.
нямам отговор на "защо"
За нищо нямам отговор.
само знам, че има моменти в които съм като пухче от памукова нива отлетяло с юлския вятър далеч.
а друг път тежа повече от теглото си. повече от всичко.
една луна, на която няма нито живот, нито вода, нито каквито и да било признаци за нещо...
но се усмихвам...на теб:)

---

от сутринта някакъв черно-бял филтър се спусна над всичко
Бавно започнах да се обличам - цвят след цвят, обръщах се
с унес и после сякаш ключе на механична кутийка с мелодия
се въртеше някъде там на гърба ми...около какво се въртях,
какво пееше в мен? Само знам, че приемах да се повтори...
още веднъж.поне още веднъж да ме измъкне от безусловния
тъп ритъм я-де-не - с-та-ва-не - бър-за-не
С нов пулс се движа навън
и настъпвам леда,
плъзгам се по огледалните улици
надолу нагоре наклонени
И се питах къде ли съм тръгнала в този замръзнал град, в този
стъклен ден на ноември...колко много от тях не намесвам в живота си
Непознатите се тълпят, препускат в коридорите между сняг лед
тротоари виещи се особено
Колко различен път е това. Колко различен е този път.
Как се усмихвам в себе си
Черно-бял блед леден е въздухът и мъглата протегнала
своите длани безкрайни ...
като някакъв звън вървежът ехти - стъпки - спомен- за мен
Колко самотност събрана в лявата ми страна, в празния
топъл джоб плахо отпускам ръката си...
заговорих студът, но той уплашен отмина
това е историята :)

Sunday, November 20

Джузепе Унгерети



Коледа

Нямам желание
да се потапям
във кълбо
от улици

Такава умора
лежи
на раменете ми

Оставете ме така
като
нещо
поставено
в ъгъл
един
и забравено

Тук
не чувстваш
друго
освен топлината добра

Аз съм
с четирите
сърни
от дима
на огнището

-----

Скитник

На никое
място
на земята
не мога
да се задомя

При всеки
нов
климат
който срещам
се чувствам
изнемощял
на което
веднъж
бях вече
свикнал

И се откроявам винаги
чужденец.

Превод: Теменуга Захариева

Thursday, November 17

Els

Ришард Криницки - МАГНЕТИЧНА ТОЧКА


I. АКТ ЗА РАЖДАНЕ

пътуването може да бъде търсене на себе си,
да бъде бягство от себе си или да има характер
на покаяние и наказание.
Болеслав Мичински, Пътувания до преизподните


КАК ВЪЗНИКВА

как възниква, от падане? от падане
на колене? прималяло от страх или приведено
в смирение? от прекъсната фраза,
търсеща милост - или милост даряваща?
от доверчивата вяра? от подозрителната вярност?
как
и срещу кого,
срещу какво се надига,
срещу кого изтичва, стихът? надеждата?

или страхът от сбъдване?

1967; 1980


* * *

и зиме, когато стадото от преспи прииждаше с внезапен пристъп
от счупено стъкло,
и лeтe, когато клепките на плодове се склапяха над цветовете
(пороят плисваше стремглаво сякаш се срутваха стени)

пътуването продължаваше като пропадане от мост: без-
крайно, макар и хванато в съня и разписанието на фрази,

които не би могъл да изречеш.


* * *

гол, събуден внезапно на опашка за хляб,
внезапно гол в храма на урок по религия,
в четвърти клас на урок по това, че земята е кръгла,
събуден внезапно на непозната гара

събуден внезапно,
за да се лутам?

да вървя


* * *

Да отхлупиш за морето клепача на потъналата лодка.
В подземията на детството
слязъл
през процепите на забравени слова,
да разсечеш с мъждива факла възела на здрача. Неясни в изказа си,
да отминеш пясъчните дюни на очи.

Докато уловен в кавички, в чужд сън, на кожата в затворническото
зебло,
в кръвотечението на въздуха или пустинните пера на чуждосвоите
зеници,
подобно лодка на клепач, на моята планета, как да разнищя тази кожа,
как да развържа този поглед.
Най-много има ни в разделите.

Препълнена от тишина, когато пълна с тишина помагаш да узрее взора,
зора розовогърда, с благодатна пот бе пълна тази голяма нощ, утрина
бе тя и утро.
В двуустните клепачи, в двуоките виелици на земята
трептяха безлюдните гледци на пътя.
По шлейфените копия от дим. Вълкът и облакът отново

се побратимиха.


* * *

моето царство не е от тази енория
царството ми инвалидство е от друго бягство
от раните на бягството съм син на принудително пътуване
по безпътството на пътищата си разпъвам шатри
око на горък полунощен плач
око в безсъние среднощно
оченце в главата на глада оченце в главата на потеря

настръхнала е срещу мен треската на всякоя врата
и призракът на гледката

на границата на умората при тебе да заспя
при теб оголена до шепот и до поглед

на стръмнината на умората при тебе да заспя
при теб оголена до сетните очи


ПО МАКС ХЬОЛЦЕР

Навлизаш все по-дълбоко в тези отворени врати
врати отварящи се вътре в тебе

безсмъртни
невиждащи
видения

дървета
отварящи се толкова затрогващо
тела от трепет
трепет неразделен на две от меч любовен
като водата
която теб умиращия с всеки свой дъх и поглед
обгръща с девичето си листе
оставяйки те и да си отидеш

и се затварят пак в себе си
във същността си
в несъществуване

двери? дървета?
дървеса?
с чертите съвършени
на омъртвели в тебе преди векове
любими



II. КОЛЕКТИВЕН ОРГАНИЗЪМ

Ако открехнеш вратата на перцепцията,
всяко нещо ще ти се яви, каквото е:
безкрайно.
Уйлям Блейк


ЖИВАТА ПОЕЗИЯ

На Хенрик Ванек

Поезията е
като преливна кръв за работата на сърцето:
макар и донорите й да са загинали отдавна
в ненадейни произшествия, кръвта им
продължава да живее - сродява чуждите кръвообращения

и вдъхва дихание на чуждите уста.


РОЗАТА, ТОЛКОВА ПО-ИЗРАЗИТЕЛНА,
КОЛКОТО E ПО-НЯМА

Ледно пламтящият стих на Иван Гол*,
розата, все още не себе си, все още на път е
нейният лъч към очите ни - а вече помръква

звезда на дъха на име Дуинска Елегия**,
не-розата - като кръв бяла и като сняг червена,
роза на розите, чието име не е ирония

на съдбата, не самоубийствена, нито убийствена:
има я само когато не служи за нищо,
сбъдва се само когато отрича - розата,

не-розата, роза на розите, на сърцето отвъдчовешко,
толкова по-съществуваща, колкото по
я няма.

* Rozentum - болничен стих на немския поет Иван Гол от цикъла
Traumkraut (Билки на съня). Б. а.
** Дуински Елегии - Поетичен цикъл на Райнер Мария Рилке. Б. пр.


КОЙТО ИЗБЕРЕ САМОТАТА

В памет на Тадеуш Пайпер

Който избере самотата - не ще бъде сам.
Който избере бездомността -
ще има стряхата на света над главата си.
Който избере смъртта - ще продължи да живее.
Когото смъртта избере - ще умре

съвсем малко.


ЕЗИКЪТ, ТОВА ДИВО МЕСО

На г-н Збигнев Херберт
и Пан Когито

Езикът, това диво месо, израстващо в рана,
в откритата рана на устни, които се хранят с фалш,
езикът, оголено сърце, гол бръснач,
сам по себе си беззащитен, намордник, задавящ
избухването на думите, зверче, опитомявано
от човешките зъби, нечовешкото, което расте в нас
и ни надраства, червен флаг, който изплюваме,
плюейки кръв, раздвояване, което ни впримчва,
съблазняваща с правда лъжа,

е дете, което, учейки се какво е истина, лъже истински.


ПРИЯТЕЛЯТ МИ СЕ ОТКЪСВА ОТ СВЕТА

Приятелят ми за когото знам единствено
че е различен
си ляга и покрива лицето си със вестник
откъсвайки се от света
тялото му се преобразява в тялото на някой
който в този миг му се присънва
или за когото той умира
вестникът го е покрил като саван
целува го по устните
устните му смучат набор
наборът кръвта му

от кръв прогизнал
вестникът се свлича на земята

и се завръща при себе си
бял като хартия



III. ЖИВОТЪТ НИ РАСТЕ

Ако е вярно, че е много по-трудно да понесем едно страдание от
благородни, отколкото от ниски подбуди (хората, наредили се
неподвижно
на опашка от полунощ до осем часа заранта за едно яйце, много
по-трудно
биха го направили, ако трябваше да спасят един човешки живот),
то тогава
добродетелта от по-низш порядък може би се съпротивлява
по-ефикасно
срещу насилието, изкушенията и бедите, отколкото
добродетелта от по-висш
порядък.
Симон Вейл, в превод на Чеслав Милош


НЕ СТИХ,
А ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

Разочаровах ви, когато спря да ме вълнува
играта с думите, безрадата гримаса
на робството.

Чувах железен смях
и смях оловен. Във гърлото
растеше съсирекът от немота. Ням,
чувам ням смях,

от който вече само
боли.


ГРАЖДАНИНЪТ Р. К. НЕ ЖИВЕЕ

Гражданинът Р. К. не живее
със своята жена (нито с някое от нещата,
които притежава): не живее от перото,
трудносмилаемото си перо, марка "паркер",
засядащо му в гърлото: садо-
(гризе крилата
на своето перо, марка "паркер")
мазохист е (с перото си се мъчи да вдъхне дъх на трупове
от миналите дни, за да
се гаври с тях): роден (не знае
за какво): макар в семейство
на работници, паразитира (върху
езика): почетен
кръводарител (не тече ли в жилите му
чужда кръв): противник на нашата
присъда смъртна: минавайки през границата
се опитал да контрабандира: акта си
за раждане, колективния си
организъм и перото ("паркер"): не
си записва хрумванията, разбира се теле-
патично (има смок във
телефона) и развращава невръстните
часовници: преди заспиване брои до 19
84 (на нищо вече не разчита?). Живее,
макар че не е ясно

заслужил ли е този свой живот


ВСЕ ОЩЕ ЛИ ТЪРСИШ

Докъде се мъчиш да отлетиш, сърце,

все още ли търсиш
превъплъщение?


СЯКАШ СЪН

Наистина животът ти сякаш сън е,
пътуване с влак, разходка по оцеляла алея:
недоловимо трае, невидимо се променя:

издължава се - и - пробягвайки
само по нему известни пътеки -
неумолимо те доставя
в някой минал следобед

или поколение


ЖИВОТЪТ НИ РАСТЕ

Животът ни расте като тревогата, като страха,
животът ни расте като опашката за хляб,

животът ни расте като тревата, мъха по камъните и праха,
подобно паяжина, скреж, пълзяща плесен,
животът ни расте неумолимо като кашлицата и смеха
и не зависи от войни, спогодби, преговори,
от разведряване, промени в климата, от ООН-е,
от скритата експлоатация и явна тирания,
от наглостта на черни лимузини и бездушни съдии,
от слугите на низостта, от поданиците на нищото,
от тровещите вестници, присаждането на сърца,
от комбинациите тайни и явните лъжи,
от издевателствата над нашите светини,
от земни трусове и замърсяване на атмосферата

животът ни расте неудържим, през пепелищата,
през най-дълбокия ни сън,
извън нас и през нас, които
сме блудните му синове,
животът ни расте тъй както скрито хвърчат цените,
подобно science fiction,
като кръвното налягане,
като страха от закъсняване за работа
или от погледа открит на някого в очите,

животът ни расте като плода, като глада,
животът ни расте подобно флората и фауната -
но не като омразата, желанието за мъст
или жадуването на възмездие,
и даже да не е наясно какво би искал точно
животът ни желае да живее

по човешки


ЕДИНСТВЕНО МОЕ

Единствено мое отечество.

Единствено мое отечество си ти, мълчание,
в което са скрити всички
напразни слова;

немите облаци,
въздишките, погледите,
пощенски гълъб с писмо,
пропаднал без вест;

единствено мое отечество си ти, тишина,
крещяща
с мъртви езици;

като човек, сполетян от пожар,
изгубил всичко, което гори,
като беглец,
заловен близо до лагера;

макар да не съм вече дете,
нито твой пленник,
знам, че дори в изгнание
ще остана в теб, реч,
а ти ще бъдеш във мене
като подпухнал език: сърце,
което ще ме държи жив дотогава

докато не.

XI.1977



IV. НЕМНОГО ПОВЕЧЕ

тук, в един от световете?
Паул Целан


СПАСИ МЕ, ВОДИ МЕ

Верен мой път, съхрани ме, спаси ме,
от лъжата моя и на мойта епоха.
Бди над мен, Ангел Хранител,
но води ме ти, Бели Облако.

Отклони мълниите, дъжд проливен,
непорочна истино, озари ме.
Не ме отминавай ти, гълъбице,
изпращаща знак от висините.

Прости греховете ми, вечерна зора.
Не ме пробождайте с копие, сънища зли.
С безумства не ме благославяй,

събуди ме, утринна молитво.


ВИНАТА НА ЙОВ

Всичко се сбъдна,
нищо не ме отмина.

Кой ще ми прости.


ОТВЪТРЕ

Виж, с истинска светлина
витражът свети

едва вътре в храма.


ДА СЕ МОЛИМ

за живите мъртъвци,
за неродените и неродилите се,
за братоубийците и самоубийците,
за робите
и за жертвите на насилието,
за възвеличените и за унизените,
за бедните и за нищите,
за забравените и за тези,
които искаме да забравим.

Да се молим
за човешката смърт.

За премахване на смъртното наказание.

Да се молим не за победа:
да се молим да устоим.

Осмеляваме се да молим за Твойта
закрила над нас.

Молим Те:
бъди

бъди милостив,

чуй ни

и изслушай.


ОТНАСЯНО ОТ ВЯТЪРА

Вятърът отнася парченца
от неясно изписан лист:
забравена дума? сън?
моето нямо ти?

трепти на върха на езика.


НЕВИДИМО

Невидими очи
гледат с очите ми,
невидимо сърце

ме държи в дланта си.


КАКВО ОТ ТОВА

Какво от това, че успяваш да бъдеш човешка,
че обичаш еднакво
и своите, и чуждите деца,

какво от това, че можеш да бъдеш мъжка, женска
и дори женствена,
че без някого не би могла да живееш;

какво от това, че си единствена,
открита за всички, справедлива
родина,
щом заради теб трябва да гинем;

какво от това, че понякога нищо повече от теб
не ни прави по-живи,

че си безсмъртна,

какво от това,

смърт


НИКОГО ДА НЕ РАНЯ

Не от срам,
а никого да не раня,
понякога прикривам бедността си. Понякога

постъпваме така и с истината.



V. СТИХОВЕТЕ, ГЛАСОВЕТЕ

За авва Агатон казваха, че три години държал
камък в устата си, докато не се научил
да мълчи.
Книга Съдии


НИЧИЯ ЕЛЕГИЯ

Не призовавай. Не викай. Заспи.
Не отправяй молитви напразни.
Не плачи. Над твоя град, виж,
над града ти е паднал мракът.

Кой ще се спаси, кой ще загине
знае само мъглата ранна.
Кого ще застигнат Ериниите
- и на кого позорът ще падне.

Не се моли, не проклинай.
Не викай насън: Ще нападнат.
Късно е. Удари часът.
Вече са тук, Касандро.

Вече влизат, Касандро. Не ридай.
Дори мен не оплаквай.
Над града ни зарево и печал
над нас мракът.


С ЛИЦЕ КЪМ СТЕНАТА

Жената обръща огледалото
с лице към стената: сега в стената
се отразява мъртвият сняг,
скрипти под ботушите подковани.
Огънят се сгъстява.
Нищото затъква щикове.

XII.1981


* * *

Не знам имам ли право
да говоря, да мълча, да докосвам
раните. Моля се. Без
слова. Той

Знае.


БАРБАРА САДОВСКА* ЧЕТЕ СТИХОВЕ

Барбара Садовска чете стиховете
на своя умъртвен от палачите син.

Не достигат местата,
но едно остава празно:

Той
е тук.

Кървят в нас
Неговите рани.

D.A. X.1984

* Деятелка на "Солидарност", майка на пребития от
милицията студент Гжегош Пшемик. Б. пр.


ПОНЯКОГА ЧУВАМ ГЛАСА СИ

Понякога чувам гласа си
в чужди стихове: вече не ми е жал
за това; самият аз
съм станал днес чужди уста. Чий ли глас
звучи сега в мен,

онемелия от гняв и отчаяние


ДОБРОТАТА Е БЕЗЗАЩИТНА

Добротата е беззащитна,
но не безсилна.

На добротата не й трябва сила.
Добротата сама е сила.

Добротата не трябва да побеждава:
добротата е

безсмъртна.

I. 82


ПРЕЛИТАЙКИ

Двойка гълъби на безлистния клон,

ако прелетите
наболели и гладни над гълъбова Варшава,
сами ще стигнете при моя Маестро

Пан Когито,
Принца на Поетите.


КАК МОЖАХ

Какво правиш, охлювче, на балкона ми,
толкова етажи над земята!
Да не се връщаш от Фиджи?
О, как можах

да не те позная, Иса, веднага.


МЕЧТИ

"Много да спиш и да четеш свети Тома от Аквино."
Или поне веднъж
да се наспиш до насита, да намериш лек за очите си,
да напишеш писмо, без да задраскаш ни ред,

да четеш, да четеш.


В СТРАНАТА

В страната? Да, останах в страната.
Разни са видовете и местата
за изгнание.


МАЛКО

Малко казах.
Ще успея ли да поправя
грешките в стиховете си?


* * *

Останах, за да споделя участта - а все по-често
търся усамотение. Поне в това
не съм самотен.


ПОЧТИ ХАЙКУ

ниско кръжи гарван невидим
виждате ли го?
Ханс Арп

Клинописът на гарван върху снега:
- Още не съм издъхнал.
Ти, който четеш това,

също.


ВЪРТОП

- Благодаря ти, че дойде. Бях
болен, страхувах се
от думите и хората. Но вече...

- Дойдох за малко. Приятелите от чистилището
помолиха да те предупредя. Недей
нощува в къщи утре. Пак...

повлича в две посоки
въртопът на разсъмването
и съня.


ПО ЙОЗЕФ ФОН АЙХЕНДОРФ

Не се оплаквам, Господи,
и стихва сърцето ми:
това, което исках, е пропиляно,
дай ми сега сили да понеса

това, което не искам.


ЗАЧЕРТАНО НАЧАЛОТО

На Збигнев Херберт

Зачертано началото, на отсрещната
страна: белота,

между тях толкова много живот,
неподвластен на изразяване -

- все още е листче хартия: смачкана,
пламти в пепелника

вече малка безкрайност? нищо?
пробляснал лъч и тъма

1974; 1985


* * *

Тази година
не родих плодове

само листа,
които не хвърлят сянка

страхувам се, Рабби,

страхувам се, Господи,

че ще ме прокълне гладният,

изнемогващият
по безкрайния път
към Йерусалим

1986


* * *

но струваше ли си да унижаваме речта свещена
Збигнев Херберт

познах повече добро, отколкото зло,
дадени ми бяха на помощ
крехки ръце и взор,
относително бистър ум,
гени на живота и страх,
време за неправди и време за покаяние,
език и реч:

грешния език,
с който не искам повече да говоря

свещената реч,
за която
не се чувствам достоен

III.1987



VI. СКРЕЖ

Запечатай това, що говориха
седемте гръма...
Откр. 10:4


ФРАГМЕНТИ ОТ 1989 ГОДИНА

........
ням,
с покрита глава,
стоя с камък в устата
пред стената от огън
и забрава

причислен
към помощниците
на смъртта

..........................................
снеми от мен пепелта,
снеми от мене товара на тази
не моя вина, дай ми да пренеса
на отвъдния бряг

раните: покаянието,

скръбта

.......
разсъмване с цвета на Сена,
цвят на пелин и жлъчка


* * *

Другите

нека зараснат, но тази една, безтелесна,
оголена най-болезнено,
непозволяваща ти да живееш - а все тъй
държаща те жив, тази единствена,
завинаги незавехнала, на теб само
дадена, нека остане

открита


БЯХ ТУК

Блясък, гаснещ йероглиф от лъчи по зида -
и повтаряно в упор безпомощно заклинание
"Kilroy was here", подобно на скална
гравюра. Във вдлъбнатината на мрака, бездомен,
разстила своя картон да преспи. Никой,

отразен на стената.


НЯКОЙ, КАСПАР ХАУЗЕР

Някой, Каспар Хаузер?
О, не, някой подобен на някое от моите други,
непостигнати аз, ням Минотавър,
сънувах или той ме сънува
тази нощ, в своето вкаменяло пътуване
през лабиринтите на подземна железница, през пластовете
от бандажи и сгур.


* * *

Моето лудо куче отдавна е мъртво.
И в това си приличахме, мисля, усетил
как нараства тревогата в мен,
когато стигам до мястото, дето някога
ме е срещнало злото.


* * *

Никакви Carceri d'Invenzione, ни лъч светлинка в тунела:
а все пак, след седем минути бродене в овъгления мрак,
покрай стените на пълен с прави ъгли коридор,
още по-малко знам как да се промъкна незабелязан

през най-близката вечност.


СРЕД ТЯХ, ПО СРЕДАТА

Дванайсетте мъже край сложената за предопределенията маса вече
знаят, че
един от тях ще предаде, а друг три пъти ще се отрече, преди веднъж
(или
два пъти, ще си остане докрай неясно) да е пропял петелът. С тях,
посред
тях, в самата среда на своята безкрайна единичност - майсторът и
учителят. Този, който е неподвластен на числата. Синът на
неизповедимото
Име. Синът човечески. Преди миг е свършил с разчупването на
безквасния
хляб, сега, за един навеки последен път, вдига чашата с вино. Лицето
му
остава скрито за нас. Оросените му с елей коси излъчват небесно
сияние.
Малкото думи достигат до нас в преводи и интерпретации. Бдителни,
непрекъснато донаправяни, след толкова много войни неизвестно
доколко
правдиви.


СКРЕЖ

Сив скреж от шепот, вкаменелост от отчаяние. Кой ще чуе
стихващия псалм на земята, нямото викане
на планети, сбогуването на галактики. Черни слънца
падат в себе си
в нечовешко

мълчание.

заглавия не съществуват

и аз се връщам сутринта
толкова рано
и толкова късно

двусмислени разговори водя с дъжда
помогнал ми да разбера

Той извиква още още...

да се разбера
безкрайно опознаване...

Мокро е в душата ми
какво ще се изплъзне
какво да уловя...
...
Усилва се...не стихва...
Вече втори ден...
А аз вървя...

Не се надява никой
днес да спра...

"Свобода, от стихиите благословена!"

Бурята ме кръщава отново
Ритуално мълчание - нов ритъм
гърмежи, които лекуват, които плашат
и утешават новото в мен...

Вървя...И този път знам, че не трябва да спирам
в ничие "ранно" утро
и в ничие "твърде късно"

---
веднъж вървях по улицата и хората бяха колкото и сълзите ми...
сигурно много...
безпосочен вървеж...а душата ми пълзи по високите стени на тъгата...
опитва се да прескочи...толкова съм уморена от бумтенето на сърцето си.
краката ми се движат механично..
погледнах встрани и видях светлина на входа на театъра, видях хора, които влизат...
и бавно се качих без да знам...
влязох в салона...
почти празен още
червените седалки се разшушукаха, защото отдавна не бях идвала...
ужасни са...всички гърбом, а знаят, че плача почти неутешимо..
винаги има едно мъничко почти, което ще се появи ... или в джоба ми, или от едно случайно докосване...
аз съм спасена, защото съм тук...
а после сцената, декорите..
не знам какво гледам.
наистина.
само знам, че съм намерила своето място.
там, някъде в последните тъмни редове има светлина за мен.
затова и търся наметалото. То е за малко момиченце...А аз останах мъничка.
Не е ли странно?....
Знаеш ли че има гара Тъжен?...
Искам да ида там.
Преди няколко години пътувах с онзи, който ме обикна. Стояхме прави във вагона и гледахме през отворения прозорец...Едно лято, което ще ме запомни се появява откъслечно в паметта ми...И една малка къща, по средата на нищото. По пътя от Велико Търново към Трявна...
Къща от дърво...Без прозорци....Съвсем малка, съвсем рушаща се...
Сещам се после за писмото му "Спомняш ли си онази къщичка, покрай която минахме с влака...онази дървената, на края на поляната. Тя нямаше решетки на прозорците. Всъщност даже и прозорци нямаше. Само две дупки. Като очи. Сигурно доста духа в тази къща. Вятъра минава през дрехите и докосва с ледените си пръсти всяко тяло осмелило се да се опълчи срещу му."...Да, спомням си...Спомням си тази къща, която беше в средата на зеленото...като къщата на думите...изоставена.
Но аз вярвам в топлите ветрове...В яснотата на звездите, погледнати от едни такива прозорци...От две дупки....
Виждам толкова ясно, толкова вярвам...
Спя с отворени очи сега. Обикалям стаите. Чакам да се срещна някъде по коридорите. Не гледам встрани, за да не ме заговори огледалото. То винаги ти наговаря куп лъжи, а после...
Само да си открия наметалото...Ще минавам и ще го развявам като голямо черно крило.
Тази сутрин, когато се прибирах след поредната безсъница си мислех, че съм един малък прилеп...твърде мрачен за дневната светлина, а нощем препил от нея и ослепен.
чувството не може да бъде описано.
По-късно ще изляза да поснимам с камерата. Миговете. Миговете са неизброими...Красиви пъстри възелчета с мъниста значещи ден, нощ, път, луна, ъгли, кръг, който да се извърви, сезон...един сезон побрал всичко...в мен.
Вали...Вали...
Аз трябва да се разхождам покрита от черното си крило...Аз трябва да бъда непроницаема сега. Колкото никога не съм била.
Аз ще играя на най-слабо осветената сцена...тази на съвестта, онемяла от изумление...пред овързаното ми съществуване, пред разплетените ми стъпки, пред разпадащото се на прах отчаяние и събиращо се като дъждовна вода в очите ми отново...и отново...повторенията ми...никой няма да запомни.
знаеш ли...не искам да бъда запомнена. Искам да бъда кратка като поета глътка въздух и издишана...Ще изчезна...и едва ли някой ще забележи нещо странно. Аз изчезвам в много и различни смърти...И после...Само написаното ще е там да ми разкаже...какво съм мислила...защо съм побегнала. После и то няма да значи нищо.
Няма значение...Плъзвам се в моментите на близост...и усетя ли студ и огорчение, и разстояние ... изтичам като пясък през пръстите...Блещукам известно време, докато мокрите стъпки на някой не ме изличат безследно. в това е силата ми...да се появя, то значи да изчезна...
После не бива да има празнота. Не бива да ме търсят.
Къщата без прозорците...Ветровете ще ме разнесат...
Гара Тъжен...Село ЗимЗелен...
"Елица...Елица пак се е изгубила"

Tuesday, November 15

и всичко започна от подути лимфни възли

1:19 И стана вечер, и стана утро, ден четвърти.
Битие

не разбирам...просто вися във пространството - някъде над земята, с неясна представа за слънцето и телата ...въртят ли се, около мен или плоски са...
назначиха ми ново лечение, 3 пъти в седмицата сред другите. 72 човека.
съвсем жестоко решение за моето положение.
сега искат да ми втълпят език и желание да бъде познанието наизустено.
нещо като имунизация за навън. нещо като свидетелство за първи клас.
да вървят по дяволите.
не разбирам, когато не спиш 40 часа и аз не се вмествам в тях,
нямам достъп до теб, никога няма да имам до теб, теб, допир - какъвто го разбирам аз. достатъчно паталогично ли изглежда.
искам деветия живот на котката...
преди това скокове от високо. много. и всичките незапомнени.
няма значение наличието на страх, смелост, различие.
все така сама съм с последната си възможност
дали ще откъсна кончето, което виси
или ще го отрежа - за по-лесно,
или ще ти поискам огънче
три дни имам да реша
на четвъртия ще използвам животът си
или той ще е само спомен за теб...за близките...за непознатите...за поучаващите...
за неподозиращия, който иначе би се спрял на мен.
не разбирам прогнозата, градусите, знаците на природата...
защо прочитам есен в чертите на зимата...
да затрупа планинския чистия сняг
да се излекувам най-сетне

Monday, November 14

~ ~ ~

слушам мислите си в един властолюбив, тъжен ден,
отново неразбирателство, отново презрение и глуповата битийност
Навред, всепоглъщаща смърт прибира добрите, които тези около мен
никога няма да достигнат...
Съзнавам разпадането им и не ги гледам вече, предпочитам моето
разочарование да запазя за себе си...от мен те нищо не са спечелили...
Преставам да вярвам в този унизително кратък процес...Просто не се
надявам хората да се съберат, извън рамките на пререканията
И извиквам мълчание, и вглъбеност за себе си, защото нищо друго
не ме спасява.
Това живеене осакатява, а е толкова прозирно...Просто не искат Цветовете.
Съжалявам ги искрено

---

Хладно ми е когато трябва да направя промяната. Знам, че аз съм различната и причината да не продължавам нечия любов, а да я улавям, да я презирам заради двуличие и привидност (или страха от тях)
Гореща земя посреща нозете ми, тя е скарана с мен, отворила паст за мен, но знам, че е време да се отдръпна, защото неизменно другият ще ме погълне. Той е такъв.
Аз съм замислена и изтъкана от нужди да чувствам, да зная за себе си, да се впускам, да ЧУВСТВАМ.
Студът ще ме придружи и хладното му присъствие ще покаже най-важното, че аз съм тази, която пламти и върви към Огньовете...Някъде отвъд

без угризения

Нямам угризения
Облаците са чисти и дъждоносни
Ще измият съмненията
Но аз ще продължа да се нося
над всичко без длъжности
Правилно ли е да гледам
право в очите му,
когато не знам какво ще позная?
Тежки свързани звуци
говорят простора е всичко
и дишам защото и виждам
и слушам
защото знам че винаги има
защото очите излъчват
аз ли съм в тъмното, в което
остават отворени
не знам, но го искам
и музика...цялата музика
през телата и умовете ни -
ново и чисто пространство
и в него доверието
не казвай, че това не е правилно.
конфликти
контрасти
катастрофални
объркваха всичко
опровергаха признанията

разрез

бяло петно

Гибли мина от тук
който видя ми повярва
тъмни облаци прах
донесоха вятъра на разрухата

Изреченията ми нямат връзка.
Не знам какво губя - началото или края
ще ми се да не зная
и пак
от само себе си вяра
в добрия път
и много дълбока тишина,
с която да се усмихваме

***
първите стъпки на тревата
са дълбоко в земята
ако сърцето е влага
аз ще попия
Ако е суша
кой дъжд ще дочакам?

Хвърчащи листи от април..том 1. :)

Дъдли

Дъдли отиде на разходка, за да потанцува с птиците. Те са грациозни, пърхащи високо във клоните, а той весел и тумбест, прави осморки, стъпва полека или се върти със скоростта на вятъра.
Колко от ясните дни са щастливи?
Дъдли обича и бурята.
Той се страхува само от езерото и онези властни, охранени лебеди.
Дъдли е тромав, но усмихнат и винаги прескача цветята по пътя си. Никога (дори по погрешка) не яде бръмбари, само ги доближава внимателно - те са му другари в споделянето.
Дъдли е много потаен с чадъра си в дъждовните дни. Тогава бърза, отива на чай при пчелите, които много държат да го приготвят с меда си.
Пчелите са чели ужасно много на езика на слепите, затова са мъдри и добродетелни.
Знаят всичко, не само защото го виждат. Ето защо, Дъдли им вярва.
Да, нямаше нужда да се страхува от друго, освен от езерото.
Дъдли се облича в жълто през зимата. Той е най-добрата компания за игри.


----

бримчици изпуснати безпомщни нишчици но здрави възелчета ме започват през сезонът ми се струва подходящ да завали

---

температурни различия в същностите на тези които мислят че обичат
горещо ми е под клепачите водите на моето тяло са изкипели отново

---
6:30

Тишината на всяка трудно събудена сутрин ме пробожда като острие във гърба...
очите ми тежат твърде много, за да видят дори и в ума ми някого
това ми напомня, че ще остана вечно сама...през дните до свършека
Тези сутрини, в които катрана на моето тяло прави съзнанието ми черно и безнадеждно като тежест, като затискащ груб плат
Всяка сутрин е събуждане на дъното...когато душата в шията ми едвам се извива и опитва да ме накара да дишам
---
безразличен часовник
със собствено мнение
само аз знам кога
идва време за чай
бяла чаша със чинийка -
циферблат
---

изкривен песимизъм
облечен
в синята пижама
на баща ми
Дали да не боядисам
косата си синя,
за да си спомня как се усмихвах
на раздвоението
---

усмихвай се до мен. това е нужно. повече от всичките думи.
Стой замислен. Ти си другият.
А аз си тананикам вяло във сладникавото щастие - просто да не съм сама
когато губя даже спомените за обидите, разширява се кръга.
стой със мен. навън е твърде шумно.

---

живеем в издълбаното, без да ни тревожи сивото
И какво ако ние дишаме, когато скалите тук са най-красивите?!
Способни сме единствено да гледаме нагоре...към небето и релефите.
Но себе си не можем. Цветовете ни са твърде ниско.
---
Той е някъде там, под онези дървета, разхождащ се.
Той е там, отново унесен в своите мъжки(и някак си мои) спомени
Сяда на пейката и не чака, когато се взира на някъде
И в сенките на ония чимшири, в своите нощи бездънни се губи...
Но аз знам, че е там...И съм в своето нещастие някак спокойна.

--

Прелиствани страници - толкова пъти - умирали думи
и пак възродени да ме изострят - да ме опълчат
сама срещу себе си - са готови
---

готова на всичко съм аз "неспособната"
безръка за редното и навременното
за другото имам криле
и очи,
които далеч да докоснат
хоризонта потънал във синьо...

---

слънчоглед поникнал сред леда
на една отдавна изгаснала мисъл
изстинал цвят гледа към облаците

---

ще те обичам, ако си забулен в тайни
като загадки ще търся думите
Ако не говориш, а ме водиш...
Ще те обичам, даже да не ми разкриваш всичко
Безкраят е това, което ще открием в тайното и очевидното

---
не ми ли вярваш?
---

едноминутно чувство за изгубеност
кома в лявото предсърдие

---

по гласа ще ме познаеш

---

Затворени очи казват истината
и тялото е категорично,
и в себе си даже съм сигурна
искам да бъда,
но другаде
Дори всеки ден да се местя
Дори да съм гол охлюв
Дори да нямам земя под краката си и надежда
Дори да не знам къде води другата пряка,
да завия в непознатото най-сетне!
---

"My name is Question and Who Are U?"

---
Хората без лица обличат времето безвкусно
в разгулните си и "премерени" дела
Кралете се разхождат голи
Осъдените са такива като мен

---

Кибритени клечки


Барут
---

Крада ли образите, за да живея? Красотата не търпи лишения
Не мога да ги побера, но непрекъснато опитвам да съм дъното,
с което всичко се докосва...

---

Аз съм стръв за сънища
Аз съм сън за сънищата си

---
ЛИСТОПАД
листа
листа
л
и
с
т остават в зелено
а
т листата си тръгват
а съвсем красиви
и съвсем преднамерено

листенца
вместо клепачи
вместо устни
вместо пръсти
вместо вагина
листенца вместени
в нежност
Болна листопадно сама
Изоставени клони е сърцето разлъчено
Есен пиянска

---
9 прозореца
на таена светлина
предпочитам праха по завесите, бих се вглеждала в силуетите
А сега само мълча, осветена от мръсното, което обичат да дишат прозорците
През 9 усти ще поглъщат безличието, а аз ще продължа да се мръщя.
---
черни димящи купчини
въглените, които в които ще се превърнем,
ако продължим да се притискаме

---
забодените клечици в полето
напомнят прекъснат живот
обезмислени същности

---
Амфитеатър на неразбирането
кой играе правилно
и кой ме кара да плача
и кой мълчи срещу всичко,
което ще кажа,
ако проговоря изобщо
играя с анонимността си
на думи
---

Разговарям с невидимия
за времето
и промените
и планетите
които се докосват мислено
за магнетизма на небесното
си говорим
и затова, което не виждаме - за себе си

---

лъскава повърхност
за грапави съждения
плъзгам думите под дрехите
обличам се в измислици
за да се усмихвам на истинското,
ако остана необлечена
---
Разгръщам чувствата си
в минорните обаждания по телефона
Все едно ми е дали съм влюбена
Ще се откъсна от лицето си целувано...
Студено то пак ми върши работа.
Прикрива ме.
Играех на "обичам те", а сега
остана без връвчица моето хвърчило
Вятъра ли беше много силен, че го скъса...
или го дърпах повече от нужното?...
Остава мрачното усещане за дълга зима,
която трябва да изпратя със любезности
Учтивостта не ми отива.

---

Защо ли казвам винаги,
когато съм само до някъде?
Напред е мълчаливо
Винаги е самоинициатива на импулсивните
---

Ще разпилея зеленото. Губим се в дим
Изгубих листата
жълтите купчини - подпалени слънца
откъснати от дърветата на червената есен
ще се въплътя ли в праха им?

---
Разходка с жирафите.
Слънце по стъпките ни
Препускам през картините на неосъществимото
Защото го искам.
И жирафите също!

---
Спокойно!
Всичко ще мине гладко!
:)
Оставям се на благите усмивки и самоиронията...Живот по ноти, последен валс, часън и мястото на срещата познати, а аз с отворени обятия за всеки непознат...Нека ме усетят. Нека сме във транс. Нека тихо. После шумен смях. Нека има Всичко!
Гладко и вода, и възвишения, поля, море, трева осамотение
Красотата пълни шепи с мидички, следи, не белези и спомените лоши да изчезват като мокро в пясък...
Птици да летят!
Спокойно, всичко е в безкрая...не би го спрял...нито ти, нито аз.
----
рецепта за
Десетте пръста :

кръгъл брой усмивки срещу умората от писане!

---

"Есен пиянска!!!" - крещели листата, паднали без да ги усетят в още пълните чаши
Признания недопити понякога носят листата....Но и те си отиват, и те...

---

Звезди в бутилка ром
В безлунна нощ трябва да се напия, за да угаснат угризенията...

---
Говоря
Говоря
а после развои
и чужди думи
и нищо мое
Мълча
Мълча
а после раздори
и нечии укори
и никакви мои
И плача
плача
а после е сутрин
и другите нищо не помнят

---

Не познава нотите, живее в музиката...в някаква си грешна тоналност
и какво от това щом всички са заслушани?!

---

Истина е.
Съществувам като унищожител на мисли,
след които остава бледото присъствие на думи

---

Мъчно ми е за отминаващите влакове
Гледал ли си релсите през лятото
Илюзорна безкрайност за мечтатели...
----

Кучешки вой са мислите ми разлаяни
защо изобщо се вслушвам във себе си,
щом убих разумът в пристъп на раздвоение

Само празнотата си чувствам, вината си...

----
Ицу написа :
Обитавам само част от себе си
---

Но сигурно поиска да се върнеш
да разпалиш хладното тяло
да се блъскаш във всичко,
за да му върнеш, че е станало необитаемо

---

Първичен срив
разместени пластове
на един потъващ ум
ще се докоснат с нищото,
за да ме разберат
Побират ме в несъществуващото
Поглъщам разрухата си - остатък от съзнание
почти изгубено

---

В последствие ще се удавя в биоритмите
на чувстващата плът
Понякога се искам
Улавям гласа си и спирам да питам.
Където свършват намеренията започва
един нов свят
с ново илюзорно покритие,
но с твърдото убежедние,
че има какво да откриеш в дълбочина

---

Следобедът се задушава
в дългите си часове
А преминават цветните
красиви хора
оплитащи телата си
едно-две
да упражним симулацията сливане
едно - две едно- две
познавам или не
докосват ли ме те
участваш ли и ти
Дишам Дишам
а отвътре ме боли

---

Захвърлих ги
Ненужни доказателства
Не исках нищичко да знам
Понякога ми се приисква само
да се смея
безпричинно като тях...

---
Слаботелесно пиколо
мъкне багажа ми
по стълбите, които слизат дълго
и се качват според упадъка...бавно
Аз ще минавам на ден по два пъти,
но не търпя липси -
зад мен винаги ще върви
пиколо с два куфара
усмихнато според своя бакшиш

В хотелските стаи
е приятно и празно
Място за пълни чаши със заключени врати
Полудни за разходки
и дълги нощи, в които с луната
седим и мълчим

Няма трудно напускане...
Има разходи и сметки за плащане
два куфара, които остават без дрехи
и сънено пиколо без бакшиш
Да живееш без минало
е единствения начин,
по който не искаш всичко да спре
---

Утопичен хоризонт - светоусещане
Модерността лежи отгоре ми хоризонтално
И това ми било взаимопомощ!!
---
курсовете по литература бяха безсмислени

Лирическият герой живее в лирическия живот, който сам по себе си не се живее, но е осъществен в безкрая от невеществени доказателства за неидентифицирани обекти.
Можем да извлечем достойнствата, като използваме ключът на лампата, която пък се влияе от диаболизма - светлото и тъмното/разбраното и неразбраното/ непристойното и достойното
---

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO