Thursday, April 28

истинност

толкова редове неосмислени
толкова мекота е вече втвърдена до истинност

БЕЗУМ

направих си силно и дълго кафе.
знам си задачите, но моята мисия не е изпълнима.
не, числа, не остри малки незнания...и днес няма да разбера...
и за днес вие сте отвън, на прага на този толкова негостоприемен ум.

(писмото)

Мили мой БЕЗУМ, аз много дълго исках да те усвоя...признавам си, че исках да останеш в мен, без никой да ни тревожи и да ни натяква, без да ни карат да ставаме и да лягаме, да се напрягаме един върху друг с обичане или с мразене...това са ненужни неща...
Ти...дори не си мой...за това няма удостоверение, вярно е...И аз не съм твоя, затова си унищожително близо, нали...За да ме подразниш, да ме гъделичкаш по шията, знаейки, че точно това обичам. Аз искам да вървя...искам вървенето, виждането, думичките, пръстите ми щом докосват, телата и очите, в които ще кажа 'ела' и то ще е безвъзвратно. Допускам перманентно...това ме отдалечава от самата мен понякога. но имам ли разсъдък, та да съжалявам и другите безумия - ядосване, стихии, някакви оръжия на психиката служещи да не ме разкрият...те за мен са нищо. аз ги владея.
Слънцето, небето, огъня, водата дават Свобода с обратен знак. И какво друго освен свобода са страховете...те са толкова навътре и все пак не ги е страх да се проявят, когато си искат.
БЕЗУМ и те са като теб - обичат ме и не остават с мен, просто се появяват, за да се появя и аз...но са толкова за малко. Толкова кратка ли трябва да съм?...
Аз се изнизвам, мили мой...по нишката, която ти сам плетеш, на която се любуваш...И когато усетиш, че един цвят ти липсва...ще разбереш, че дори всичките да имаш няма да ти достигнат. защото нямаш мен.
И аз се усмихвам сега и те галя по гладката шия, на която окачих тежестта си и с лекота те обикнах. Мислила ли съм за теб или себе си, когато изгорих съня, който питаше и отговаряше за истината.
Въпросите БЕЗУМ...Те са спасението ми. да питам...Ако имах опътване щях да бъда изгубена...и щеше да ми е много страшно. щях да се отпусна в гореща вода и само да плача, да плача, да умножавам водата и да я искам по тялото си...да се притискам в нещо, което не мога да опазя е влечение. Но ти ми прощаваш...защото си изоставен като мен, защото не умееш да разсъждаваш...защото и ти обичаш моето силно, черно кафе и непонятния разум, и разбитото, и плувнало в остатъците си сърце. Това си ти. и аз това съм.
И знам, че на никой не е ясно...Че ще очакват от мен да направя рамки за думите, да изчисля обемите, да се пресметна сама и да се обезценя, разбира се без спорове относно...мене...Всичко е възможно казват...Страх ли ги е? Не. Тях не ги е страх. Те знаят какво трябва да правят и го правят.
А аз не знам нищо и с мен става всичко...Защо е толкова красиво? Защо го побирам? Защо ме обладават мислите за неосъществимото, за "несъщественото" и безплътното...за синьото и за зеленото...за убийствената нежност
Черното ми кафе свърши, БЕЗУМ...А ти вървиш до мен с някакво очакване невъзможното да ми се случи...Нали знаеш, че нищо няма да постигна?...Не знаеш...Няма сигурни в мен...Няма такива, които да се надяват...точно аз да ги нарека въплащение на страстта си. Аз разбирам...може би твърде малко, твърде тясно, едно мъничко ъгълче от едно дребно квадратче в една стара първа тетрадка би побрала точката, с която ще завърша истината, че обичам . и затова са раните. и по ръцете, и по глезените претоварени да носят желанието ми, и очите възпалени от плач и искри, и надежди, уплаха, изненада и насладата, с която гледам небето дъждовно, слънчевите дни и дечицата, които още само играят...и старците, които се подпират на миналото си...понякога и аз съм като тях...капе от мен като от небе, струи от мен безумието ти БЕЗУМ,защото в теб съм влюбена, играя си и тичам и пускам свободен гласа си да огласи слънчевите дни и да пее на старите, на забравящите се имена от миналото.
Наименованията давам сама, самотните ми дишащи думи се разболяват дори и от топлия юлски вятър, за който говорят, че е още далеч. Но аз съм болна отсега...И аз дишам сега и си мисля, че всичко е наред, че ще мога да съзерцавам вечността през своите рамки, които всъщност съвсем ги няма... и моите рамки са ръбове, и моите прозорци наистина са дупки...и моите очи НАИСТИНА те виждат и дори ти избраха име.
Теб те няма, нали. И ти си в мен, нали. И как да те извадя тогава? И как да се отделя от това, което ми носи най-голямата радост...И сега...как да се храня, когато ме е страх, БЕЗУМ да не те затрупам и да не чуя никога повече гласа ти...който е вятър...вятър от април...скреж от края на януари ще станат топлите ти очи, ако не ми повярваш и не излезеш сам...Не мога да моля...Не мога да си служа с нищо остро, с нищо тъпо и безлично не мога...Искам да ме разбереш докато стоя и треперя на мястото, където трябва да сме двама смели. Сега съм само част от себе си. Защото не знам коя съм и теб има ли те и обичам ли всички, на които го казах...И лъчите ми не са ли въжетата, които са разранили китките да ме дърпат към дъното, а не да ме изтръгват от корените "невъзможно"...
БЕЗУМ, само ти знаеш за какво говоря. Затова вървя сама. затова не е нужно да говоря, точно там, в това мълчание прибирам верността си...Изневерих на себе си, проникнах в много други...Но аз не воювам, забравихте ли? Това е Мир, който оставя белези...
Защото нощем имам кошмари, защото прерязвам гърлата на символите и ги овеществявам, обричам ги на смъртност и безсилие, докато Те са тези, които казват какво знача.
Но може би нямам значение...Защото съм толкова объркана...Защото измислих света и той ме прекрачи и сега стои толкова спокоен в онова измерение, в което няма място за мене...За моя импулс, за истерията на съня, за истината превърната в хербарии...
Нали разбираш...САМО АЗ съм имала нужда от това. А света не е само за мене... Затова той ме напусна, дръпна ръката си, стана груб, сложи шал пред устните си, за да не ме наругае...
Защо се преструваш, престрашавам се аз и крещя, не ти ли е горещо така????
А той беше решителен.
Ето това не съм аз, БЕЗУМ, аз не вземам решенията . Океан...Вълнения...Подводни рифове...Корали крехки...Миди затворени...Риби цветни...Риби хищници...Плаващи растения...без корени...Това съм аз...
БЕЗУМ...какво ще кажеш?...БЕЗУМ искам да ме прегърнеш. Искам после да ме оставиш, за да си подаря самообвинение и живота ми вън от света пак да има значение.
После пак ще си върна цветовете. И ти пак ще плетеш...с онази лекота, насред изобилието от цветове...Под небето, от което ще валя...и ще се превръщам в тъничка, тъничка нишка...Докато не се скъсам и ти не излезеш от мен най-сетне.
безумно ли е?

Tuesday, April 19

не искам повече да съм невидима
да съм от части
да съм вените изпъкнали от бялото,
което води до обезцветяването - тялото...

не искам да съм този ръб,
на който се опират...
ненужен ми е всеки гръб,
чрез лицата искам да ги имам

съучастник съм на всяка мисъл
разпиляна

преследват ме, а аз съм преследвачът сам
и сигналът е измамен....
препълнена намерих планетата на самотата.

не искам да остана
привличането,
мокрото петно...
но възбудата не искам...да откажа

----
невидим ден е моят ден
сред всички дни действителни

кога съм сън?
кога творя в душата си?

настръхнал сърп
прорязва вените

и пак ще се усетя в бялото...
в обезцветеното ми тяло...

ще се разпаднат частите
червения восък на свещите,
спомени на хартия и угризения....

пропилени мисли са земята,
на която се крепим...

преливаме се във телата си
преглъщаме дима на самотата си
като тютюн,
от който няма как да се откажем...

и просто си оставаме.

Този дим

Този дим, господине, е всичко, което имам.
Живея добре. От части щастливо.
Не ям мед, но и горчивото ми харесва...Ето защо...
Просто съм си такъв. Какво като не харесвам бонбони,
предпочитам вкуса на зърната кафени,
предпочитам странния вкус на страстта
и устните напоени с дима, да, точно този!
Ето как, аз просто седя опразнен от всякакви цели.
Имам малко, но даже и него съм готов да споделям със всеки.
Простете, но нищо не можете да ми отнемете.
Аз съм толкова сам на света.
Но и в горчивото има нещо хубаво, несъмнено...

не зная целта си...


запилях се отново, заслушах
в запелите птици...дошли са,
а аз къде ли отивах,
къде ли бе моето място...
да го потърся
и да запея щом го намеря...

залутах се
отново забравих
къде бях, как звучах
и замлъкнах...
как се вкопчих,
а преди се завъртах...

кръговете преди
не са
кръговете сега
кръгове владеят и губят света,
та аз ли съм тази, която да го променя...
аз дори не знам къде бях

не зная целта си...

но кръга проговаря понякога
стой заслушан
в птиците
сам стой заслушан ,
за да дочуеш мелодията на въртенето -
да се слееш във Съзвучие блажено...

моето момиче

там ... на заден план е моето момиче.
моето момиче не дава пари, за да се различава от другите.
моето момиче търпи студ и дори носи тежко, когато има нужда от помощ.
моето момиче поддържа огъня цяла нощ.
моето момиче идва от полето и планината едновременно.
моето момиче има спомени с аромат на боровете в двора, а когато върви обичайки
си въобразява, че тича боса по горещ гладък асфалт...
и няма бързане в нейния бяг, но те винаги се влюбват първо в това...
дааа...
моето момиче стои отзад, когато другите говорят. моето момиче е мъничко, побира се навсякъде. това е предимство, което предпочитат практичните създания решили да поиграят на любов, при това смислено.
моето момиче не избира по снимка, когото и да е.
моето момиче се опива по аромата, моето момиче е свенливо с дрехите си, моето момиче е искрено в своята голота, моето момиче е било насилвано, моето момиче също като всички други момичета е повярвало в много лъжи.
но моето момиче не иска да ги заличи, нито да ги уличи, нито да се изсмива в лицето на всеки, нито да измива ръцете си от нещо. не.
затова не ги е страх от моето момиче. то не напада и върви невъоръжено в тъмните нощи, когато улиците са се разтворили грозно за разврат и всеки ъгъл е разтворени бедра,
и всеки уличен фенер би се превил, за да се наслади перверзно на ставащото.

моето момиче гледа дърветата и звездите. не другите момчета.
затова е обичано.
моето момиче аз не мога да твърдя, че познавам. мога да бъда честен с него...
а мога и да го излъжа ... но в подходящ случай.
за трудности то винаги е подготвено.
за сълзи винаги е задкулисно.
това е чудесно.
моето момиче не иска да позира за снимки.
то влетява в кадъра като фон на самото себе си.
то е прикрито, но рядко можеш да отнемеш онази ранимост, с която гледа понякога.

състоянието на моето момиче?...
на системи е било няколко пъти.
вие му се свят.
казвам му, че е бледо, понякога. то се усмихва.
бледа си, казвам й, защо се усмихваш.
черно-бяло неистинско е моето момиче. нарисувало само себе си.
моето момиче не може да рисува.
може би....някой ден ще намеря някой много добър художник.
да му направи портрет, тъй като моето момиче не иска да бъде замразено, нито опазено, нито обновено.
моето момиче е крехко и свито. и сяда кротко. това най-добре му приляга.

моето момиче е само свое.
то никога няма да обича по-малко.
жалко, че всички други престават. изобщо.

да броиш

"Трета пресечка 347 тротоарни плочки, 18 случайни минувачи"-такива сметки правех по пътя си към дома...
Тази вечер се случи нещо и ако не бяха цифрите щях да легна по средата на улицата и да зачакам някой да ме ..."Животът не струва много. Седемстотин петдесет и три автобусни билета, шест лева за подарък, два чифта обувки, три чифта панталони. Почти петнадесет месеца различен живот, малко изхабено сърце и един брой бледо лице. Животът не иска много." Имаше още поне три светофара...На всеки светофар по половин отделена минута, което прави 30 секунди...За 30 секунди мога да изрека почти 30 малки думи... "Не спирай да броиш!!!" В очите ми беше червено, но в тъмното не личеше..."Чифт очи, три чаши, десет пръста"- Забравила ръкавиците си - не потривах  ръцете си една в друга... Още пет улични лампи и съм вкъщи!!! До там поне 36-40 стъпала, вторият етаж, апартаментът е осми, брава една, забита в една врата, един коридор, една мивка, един сапун, едно легло, два чаршафа, два тънки сини чорапа, една възглавница, една калъвка - с общо четири копчета...
Не спирай да броиш! Една звезда, втора звезда, трета звезда, сто и трета звезда, съзвездие...Сън....

Животът не струва много, стига да броиш правилно

навик

От навик стар-
бездушие нарочно
страдам аз
и всяко мое "творческо начало"...
Болен ум,пресъхнала фантазия,
катарзис,чувствена експанзия...
Метафора,глагол...
Креват и мойта мъртва строфа,
с която нoвата посока ще нароча...

Monday, April 11

Случайност.

не знам нищо. трудни са мислите,
когато не се владеят, ако не искат да излязат...
но аз ги поемам.
и не вярвам в теории.
и не вярвам нищо...
и в себе си...
Моят Бог е Случайност.

Тя е жена.
Тя е Той.
Тя е всичко
и всички изходи, входове,
белези, изгреви и прозрачност,
и непроницаемост, които привличат...
а аз съм отблъсната.
които ме викат, а аз не излизам,
които извиквам, за да си отидат.

Тя е грешката с верните думи...
Случайността ме опива, но винаги ми напомня,
че аз ще умирам хиляди пъти само защото я следвам.
А тя не ми е давала никакви обещания
и ме е гледала с неприязън
и е блудствала с мен,
и се е влюбвала до полуда...
Аз съм я сливала с мен,
тя ми е казвала начините...
Но аз какви напътствия съм последвала?
задавала ли съм й въпроси?
усмихната заспивала ли съм във нейните прегръдки?

Говорим си тихо,
а после на писъци става моето име
изречено
и уличено в извършените Ни грешки...

Случайността не е справедлива,
но дори да е лъгала
въплътява ме в истинното :
неприкрити желания,
илюзии, в които се случвам,
за да се оправдая...

Случайността ме кани на среща,
когато закъснявам за времето,
тя ме отвежда от него
и аз спирам да се страхувам.
а не е ли точно това най-важното?

Tuesday, April 5

сняг покрива всичко тленно
и мене
липса на думи сковава усмивката
искам да разтворя листата си
студени, увехнали...няма значение
искам да зная коя съм.

влизам в забвението си като в храм
на спасението
на умопомрачението
на мълчанието благословено

докосвала съм и по-нежно,
знаех ли, че ще ми бъде отнето...
разкъсвала съм болезнено,
как не съзираш тази убийствена ревност
към себе си...

снежинките...паднали във ръцете ми
разтапям на лампата.
аз съм убиецът
и признанието му аз съм
и лъжите му аз съм
...а ти какво си?
което ме преобразява във добро и във нежност?

разтривам гнева си...не сега...не и днес.
ще съм смисълът.
ако бъда...то бих ли побягнала...
ако липсвах, то бих ли се върнала...

ами, ако просто..ме няма?...

мнителността на душата ми твоите тласъци пие...
искам да вдишвам...
този опиум на забраненото...

безсънието II

Отговорът на всички мои въпроси е той - покоят, който с никого не говори...
който се ражда в първите есенни дни и през зимата още по-тих от мълчанието ми, измества съня и просторите.
Когато няма думи за мен съм щастлива, когато вървя в онази изоставеност от всякакви мисли, тогава съм някаква.
когато разсмивам се единствено с вятъра...с листата...с мрака, и силуетите уголемени по старите жълти дувари на (иначе) скуката...
---

Изкривена нужда от някаква липса...
и в това сляпо желание се потискам.
тази роля, която даже на тялото ми омръзна започна да ме стопява
без много драматични въпроси...
сам съм гениалното си самоунищожение, внушавайки начин за бягство, задавайки си решения, несподелени със никой..
просто шизофренически опити да се махна и да остана в същото време
Но тази роля няма да има желаната дълга история...
тя ще остане едно безимено творчество, след като се обеля окончателно от лицето си и приема образ без никакви съвпадения...
някъде в небитието...

~~~~~~~~
"С лед, но малко"

Ще пия коктейли,
от мен ще разливам,
в морето, по пясъка
и по дрехите си...
Влажно, пияно съчувствие
ще ме прелъстява
когато изгубя представа
какво изобщо се опитвам да правя...

смехът ми. гласът ми.
шепотът, че не искам
ще изглеждат като преструвка,
когато съм трезва...

малкото лед ще изпия на дъното
и водата ще ми даде от своето
безплътие...

дано се разлея във някой,
който ми вярва...
за да покажа, че и в най-прозрачната
истина не бива да имаш доверие...

зимно слънцестоене

зимно слънцестоене
голи пламъци
ще се настигнат
без да ме затоплят
без и с мен говорят
спътници разстроени...
звездите са студени чух
и аз си тръгвам разтреперана
и синя светлина ще разнеса
без да съм потребна...
нежеланите не греем.
и не топли са ръцете ми,
които пълня с стихове
когато думите докосва
тялото, което търси да се съюзи,
да се стопи у някого...
произход, вид ... невидимо значение
от радиото се спускат гласове,
които някой ще принудят,
от екраните ме дърпат цветове,
но ... аз не ги поглеждам.
аз не съм изгубена.
просто с този студ
съм всяка сутрин
на спирката на вледенените,
просто е мъчително че си омръзваме
и винаги очакваме едно и също -
да се свърши...
дори не помнех, че не си говорим...
ужасен е характера на времето...
и то е педантично, съблюдава
закъсненията ми...по дяволите
себе си избързах...още покорявам другите
не притежавам всичко...а искам до безумие
да ме погледнат и в очите ми да тлее нищото
от което малко се съвземат...

стопявам кълбо светлина
в самотата си
и черен е пътят пред мен...
и неравен
и дълъг
но кръстопътите губят се в дим.
изведнъж от праволинейност скъсена
сковава ме студ...
продължавам да вървя така необлечена,
да дишам във врата на света...
ето как ще затопля обречените...
ето как ще поглъщам ... ще се унасям ...
насън ще цъфтят цветовете...и като пухчета
ще полетят...очертанията на онези дървета,
които объркват посоката ми, сред които се губя,
сред които не съм...
защото са черни видения...
но навсякъде поникват, растат,
умножават се, препречват ме...
даже тичат след мен...
там бяха заклевам се...

говоря в мен.
от студ се парализирах.
това е добре...
от страна на треперенето...
видимо още съм тук -
вън от съмнението, че те не ме виждат.
даже следят.
слънцето зимно е.
зимен студът.
спирката пълна е.
празните шепи кървят
недвусмислено губя и малкото,
което се движеше в мен.

няма кой да ми устрои
едно топло посрещане...
може би чай, някой син филм,
да ме научи на едно суеверие в повече,
да запали със мен...
син пламък...може би спиртен...
или огънче за желаното упоително...
знам ли...просто да бъде до мен...
в тази зима безименна...
току що заваля най-дребния сняг...
от мъка нагълтах се...и сега ...
снежинките на гърлото ми лютят.
разболявам се.

вълци

отново си представям как бавно и приятно се затоплям, започват да ме горят раменете...лягам и разпервам ръце...ааз съм делфинът (без)Ум и това е презокеанската ми разходка...колко мастилена е водата, колко е хубаво да дишаш, когато всичко в теб е топлина и течност - естествената ти среда
искам да не спя никога
а само да лежа наводнена от мисли...би било хубаво някой да ги докосва безмилостно нежно и да диша отгоре ми...да...ако можех съвсем въздушна да бъда...прозрачност...
в следващия миг всичко е студ. и аз съм вълчицата.
а до селото има толкова път, който ще премина в луда гонитба с ловците
...нито снегът ще ме издаде, нито светлината...аз мога да избегна всичко
мога да нахраня гладът си...мога и сама да ближа раните си.
за кой единак би имало значение точно това...
ще подушиш следите ми.
оставям ти на всеки сантиметър белези.
оставям ти сигурност...
дори да избереш да бъдеш страшно сам
винаги ще знаеш къде да ме намериш.

топлината ще бъде навсякъде...все някога

пак (в) същия дух

Къщите са всички чужди
Улиците са преплетени
Коя съм аз...Къде се връщам...

На връщане ще бъде нощ.
А аз ще се забавя за по чашка
и лесно ще вървя с походката пияна
ще играя, ще танцувам в паузите,
когато спират лампите
Ще спирам. И сама ще се рахождам,
а ако искам ще ме придружават клони...
все едно ми е...
Ще се усмихвам на дърветата във парка...
Моите алеи, безкрайните мисли
удавени във зелено...
написани са умишлено срещу самата мене
Отдавна го искам,
а и го правя
прозрачно така или иначе остава си всичко
пред публика се събличам...
Ако някога се разтреперя от думи
и искам всичко да върна,
ще се обърна, ще си взема дрехите,
но за душата в мен ще е тясно,изтъркано,
изпразнено от акустични изповеди и
голота събрана в малко тяло - истината и съмнението
крехкостта и похотта са пристрастени
да се упояват с мен...

искам да се сгуша в някого, на който ще му стигне
да слуша дишането ми във тъмното.

обърканост

мисловно стъпало
вървежът ми е нагоре
но все по-ясно е
че оставам без разум

новолуние...

с чувства небесно стоящи
някой ли ме притегли?
светлината ли ми поиска
отплата?

и когато пак се скъсат въжетата
аз ще съм себе си - слабата
натъртеното съзнание
пак ще поеме
с проходилка - заради болките

мислите понякога водят надолу
но не само те са виновни

тъгата ми оставя ме в опасност
и на ръба застанала,
където всичко е високо и безименно
тя винаги е тласъкът към пропаст,
която да опровергае ставащото:
издигането
и крилете
с очите си ти дава знак "затворен си"

Тогава идва този страх от искреност
и преди да си изрекъл думата
вече си разперил
до откъсване ръцете си

самоотричането

Свободата...
колкото да се изкачвам и да падам
Тя ще е последната и първа -
утробата и гроба

Посочих сънищата си
и стъпалата станаха пътека
извиваща снага
в сладострастното стремление
от Дъното да изведе наслоеният във себе си
и да го допре за кратко със Върха

Дори истината да изреже дубъла
остава:
усещането за преболяващо желание
прерастнало във Организъм, в дъх,
в мисъл и перверзия,
в рана от безплътие
и твар в хомот...до чистата завършеност
на кратък и самовзривил се миг...

Прахта земята не поема...
превърнах себе си във вятър
Червеният ми пясък - яростта и думите
някъде в пространството неограничено
ще се осмелят
след мене да летят и да изсичат корените "невъзможно"
до самите недра на безкрая, който макар и усвоен
остава си неразгадаем и мечтае края...
необятен и сам...

Не твърдя, че ме е имало,
ако не усетиш нещо...
Момичето, което съм
е най-красиво, когато е забулено,
дори това да бъде
черното платнище, на което пише
"някога била, но не оставила следите си"

Дишам / осмъртявам

Дори така да стане
Нека да гори съзнанието ми
Пожарът е присъдата,
тремора са думите объркани...

АЗ съм болест.
Стой отвън.
аз отвътре имам най-тъжните очи.

поля ме сиво

поля ме невидимото сиво
какво стана? къде изчезнаха цветовете?!
разединявам се на хиляди малки сини,
но не мога да видя другите
къде са зелените дни
червените табелки
забранителни
къде са белите якички
и белите птичета
питам къде е оранжевата земя
охрата
статуите със спрей по дяволите нямаше кой да ги спре..
как тръгнаха по алеите но няма значение всичко бе без контраст
уж нещо, а никакво.

виолетките на баба ми....

не знам как ... просто видях как слагат сивия капак отгоре ми

симптомите

и симптомите ми си личат на фона
на всеобщото безличие...
пред мене спря дъхът на бившото момиче...
във мислите на новото надничам.
и не е в повече страхът,
от туй, че си приличаме.

сега съм друга...
същата... дали?...

предимно новото ме плаши...от старото боли.
с едната свикнах, с трета се разделям...
знам коя е в нейното преди...
ненавиждам -нея-...
изпращам я със ругатни...

не ме интересува с кой се е обичала.
предпочитам плитките жени...

ще си направя нова...
в дънна платка ще нахвърлям няколко черти-
да бъде кротка, не и непохватна,
да знае трикове, но не игри...

ще се прелея в нея...
дишам от разкъсани гърди...
творя ... идиотка
за да вярвам лесно в себе си...

не забавлявам, панически се крия от тълпи
и задоволявам искащите си мечти.

самотната играе си с пръстта,
заравя трупове израждайки цветя...

какво загубих днес,
с кого деля...

не е ли твърде пестелив света...

клонинги със искрени очи,
фалшиво пеят в роли търсени.

намери оригинал, копирай се и ти.

филмът няма край, греши и пресъздай...

в диханията

Виждам...в диханията си аромата на кафето с мен се слива...и аз го питам защо е черно като мислите,които не разбирам...които още с раждането си са обречени да не достигнат до съзнанието на друг. В мен те раждат производни на мен, но не и равни. В мен те се раждат и от мен изтръгват още и още живот...който дават на немислимото.
вглеждането ми навътре завършва винаги като кипване на турско кафе, което допрял е котлона,вместо горещия пясък...турско кафе, което не е....
вглеждайки се разбирам същото за мен...че истинското ми лице се показва,когато е попарено от страхове, а не когато топлината по мен се разстила....не...не...не
И впила пръсти в плътта си притискам звуците,които правят същността ми - гласове...с интонации, с мекота, издаващи знаци...
Знаците...
немите стихове
недоловимата музика плуваща в искриците на очите ми...
те не чуват, не различават
а аз държа очите притворени
искаща, но страхуваща се да не разгадаят белезите на ума ми,
на перверзната чувствителност, с която нямам нужда...
защото си изневерявам
и не вярвам
и не се отдавам
пазя слепотата си...и картините отвътре - с мрачните пейзажи

Нека се усмихват.
Заради щастие подмамих всеки
заради щастие във тънка бяла дреха

да глътнат голотата ми през студената телесност...
за щастието мисли всеки...

А мойте мисли черни цветовете мy помятат
утробите тежки - празнотата им немее...в мен...
моите мисли неродени
хвърлили мъртвеца Разум
във прозрачните ми мрежи.

----

въртят се...
завъртете счупеното ми искане
залюлейте ме силно
небе да повдигна
над себе си
ще падна от облаците,
за да се наричам ангел,
за да проходя без знанието
за криле и необятност...
тънките струи-слънчевите лъчи да бъдат ребрата ми....
а за сърце да побирам всички планети...
които изчезват в екраните черни...фантазиите на космоса, от който сме родени...

...да танцуваме слети
с луните последни,
като сърпове във ръцете ни,
като дълги стъбла
на безименно цвете

увити...и впити
ритмично допълвайки
танца с ухание...

едно невъзможно усещане
за неделимата заедност,
без която се рушат световете...

а ние танцуваме
разделени
дните са дълги...

луната не чака свойта половина - изпълнена вече с мълчание.
----
зад стените на мозъчен трюм
съм прибрала всички изписани листи...и още толкова недоразбрани ръкописи...недописани...
метален ответ на изляти потоци от прогизнали истини,
греби от върха им....дълбоко у мен те все още са смислени.
----
краткостта на покоя дори не оставя спомени...
объркани стрелки са ръцете ми...а часовника не се сверява с бързината на моментите,
в които страдам....трагедиите се смеят, без причина...просто са изкуфели от старост и ме тормозят с капризи...сякаш съм болногледачка на времето ...
а ме пускат в игра само между сцените.
атрофирали чувства от студ
престанаха ме
...а все някои продължава да реже след мене...целият свят е накълцан.
а сутринта щом се събудя, оръжието спи под корема ми.

което останах

дълго мислих да не пестя, това, което останах,
а да го покажа - различно и свързано,
без преувеличения и разкъсвания ...
напразно...
твърде много съм искала някой да ми обърне внимание,
да разклати основите на ненужното, от мен да го изпразни
и тогава да ме погледне, а после, ако иска да ме намрази...
или да има търпение...
ако има защо ще продължа да живея
и дори ще се пазя - в замяна на мълчаливо доверие,
или просто...назаем.
всичко ще върна, само миг ми е нужен да усетя
ръцете си истински, снеговете в ума ми - рисувани,
а всичко, което умея - приложено, в един или двама -
без сметки да плащат, без нещо да дават...просто човеци,
заради които да виждам, че става...че получават от мен,
от ръцете, ума, от сърцето горчиви, но истински тласъци
които отмерват живота ми смислено.
това исках да кажа.

останах

толкова е лесно...
останах толкова мъничка.
с много малки неща полепнали по мен.
ухания запазени от някъде.
желания които се опитвам да загърбя.
не мога да желая толкова много...
поне не сега.
можеш да ме преброиш на пръстите на едната си ръка.
всичко което имам е на показ...
'i got my smile'...освен когато 'да чувствам' не спи пияно от скука.
имам си блузата с mickey mouse от 4-и клас...
все трябва да имаш нещо,което да те връща назад,когато напред е невидимо за теб.
зъзна,а е горещо....вън лъчите са щедри.но аз още не съм се научила да искам осъществими неща;)))
беше прекрасно преди...
а сега има няколко малки неща,край които се въртя,които обезопасявам с подръчни средства...за да не ги изгубя...
никoй не ме познава...аз съм просто усещане...което е преминало...
в мен останаха...топлината в жилите,много малко сили,за да продължавам да се движа...но твърде малко,за да ги преориентирам.
не може да бъде лесно.
освен ако не се науча да разпознавам гласовете

нищото

пролази ме дъхът на нищото...
странно как се научих да го усещам...
никакъв е...но е нетърпим
нашествие отвътре
ходом марш!
докато не обърна в бяг...
нищото ме стряска с близостта си.

Blog Archive

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO