!

Какво е това метафора и само в литературата ли ни е нужна?
Камелия Иванова

Метафора - пренасящо назоваване от същност към същност, което се изтегля над своята пряка семантика. При това метафората е не просто заместване на едно значение с друго, а осмислена двойственост, осъзнато прехвърляне на качества и атрибути. Например когато човек казва “от дъното на душата си”, придавайки на нематериален обект физично качество, той използва метафора. Душата е мислим феномен, на когото не са присъщи физични характеристики, което означава, че е лишен и от пространствено измерение и граници. Това променя и семанатиката на думата “дъно”. Тя е използвана не в своя пряк, а в косвен смисъл, като този косвен смисъл е изграден на основата и се извежда от прякото значение . Душата не може да бъде възприета чрез нашите сетива, като чашата или цветето. Ако това беше възможно, то тогава ние щяхме да използваме езикови конструкции в техния пряк смисъл. Но кой е вижда душата или кой е успял да усети дъното и? Та тя е обект, който не може да бъде мислим и представен в образи сам по себе си, защото се изплъзва на мисълта и не се показва на сетивата. Тя е чиста същност, която е неосезаема и надмислима. Метафората ни помага, не просто да предадем по разбираем начин нашата мисъл на другите, но ни дава възможност да направим достъпни за собствената си мисъл обекти, които са извън познаваеми.
Много са феномените, за които човешкият ум не е в състояние да изгради ясни и отчетливи представи. Метафората е мостът, по който ние достигаме до незримото. Тя ни дава достъп до онези обекти, за които имаме само предчуствие, които едва се виждат, които са извън опита и сетивата. Имануел Кант нарича тази вродена способност на духа аперцепция.
Човешкият ум е преминал дълъг път на развитие, но той все още трудно изгражда представи за абстрактни обекти, недостъпни за сетивата. Метафората, основавайки се на познати и конкретни неща, като ги съчетава по нов начин, ни позволява да обхванем абстрактното и да му придадем самостоятелност. Тя прави абстрактното достъпно за представата и опознаваемо. За да си представи нещо, човек трябва мислено да го отдели от околното, да го изолира и да го види в неговата самостоятелност. Колкото по- постоянно е присъствието на обекта, в колкото повече отношения влиза той, толкова по- трудно е да бъде отделен и изолиран. За неговото опознаване спомага синкрезисът на метафората, която се ражда от уподобяването му с някакво друго близко на него и познато на човешкия ум отношение. Колкото и векове да си задава човечеството въпроса за това как изглежда Бог, отговорите все се появяват в познати му форми - дали това ще е белобрадият старец, живеещ на небето (в детската представа), или ще е огнен стълб, слязъл над планината (в историческото детство на човечеството), това са все познати от опита образи.
Метафората ни въвежда в света на светлината и поезията. Самата поезия е метафора, която осветява със своята светлина прекрасното. В поезията метафората води съзнанието, по нови, непознати пътеки, възбужда въобръжението, дарявайки го с наслада и познание. Тя утвръждава пълна идентичност на немислими в едно обекти. И в това е поетичната сила - поезията засиява тогава, когато метафората излезе извън конкреността и истинността, родена от опита. Когато, основавайки се на истината, надхвърли нейните граници и отведе въображението извън познатото, извън близкото, извън зримото, осезаемото, мислимото. Метафорите, изграждащи нови картини, даващи нови переспективи, водят до въздигането на Аз-а и до неговото развитие.
Излизайки от мрака на пещерата, човек навлиза в горите и полетата, за да се превърне във “върховен законодател на природата” (И. Кант). За да обхване всичко и сам да бъде всичко “Аз-ът - това е всичко” - казва Фихте и ако обърнем своя взор към поезията, ще видим, че това е една безкрайна поетична истина. Там Аз-ът е неизчерпаем извор на светлина и сенки, на красота и болка, на символ и познание, на мъдрост и послания, на радост и съмнения. Извор на всичкото и събиращ всичкото. Даряващ живот и пръскащ тъмнина. Познаващ и познаваем - отново с помощта на метафората.
И ако допълним Фихте, Аз-ът и метафората са всичко.