Какво е това метафора и само в литературата ли ни е нужна?
Камелия Иванова
Много са феномените, за които човешкият ум не е в състояние да изгради ясни и отчетливи представи. Метафората е мостът, по който ние достигаме до незримото. Тя ни дава достъп до онези обекти, за които имаме само предчуствие, които едва се виждат, които са извън опита и сетивата. Имануел Кант нарича тази вродена способност на духа аперцепция.
Човешкият ум е преминал дълъг път на развитие, но той все още трудно изгражда представи за абстрактни обекти, недостъпни за сетивата. Метафората, основавайки се на познати и конкретни неща, като ги съчетава по нов начин, ни позволява да обхванем абстрактното и да му придадем самостоятелност. Тя прави абстрактното достъпно за представата и опознаваемо. За да си представи нещо, човек трябва мислено да го отдели от околното, да го изолира и да го види в неговата самостоятелност. Колкото по- постоянно е присъствието на обекта, в колкото повече отношения влиза той, толкова по- трудно е да бъде отделен и изолиран. За неговото опознаване спомага синкрезисът на метафората, която се ражда от уподобяването му с някакво друго близко на него и познато на човешкия ум отношение. Колкото и векове да си задава човечеството въпроса за това как изглежда Бог, отговорите все се появяват в познати му форми - дали това ще е белобрадият старец, живеещ на небето (в детската представа), или ще е огнен стълб, слязъл над планината (в историческото детство на човечеството), това са все познати от опита образи.
Метафората ни въвежда в света на светлината и поезията. Самата поезия е метафора, която осветява със своята светлина прекрасното. В поезията метафората води съзнанието, по нови, непознати пътеки, възбужда въобръжението, дарявайки го с наслада и познание. Тя утвръждава пълна идентичност на немислими в едно обекти. И в това е поетичната сила - поезията засиява тогава, когато метафората излезе извън конкреността и истинността, родена от опита. Когато, основавайки се на истината, надхвърли нейните граници и отведе въображението извън познатото, извън близкото, извън зримото, осезаемото, мислимото. Метафорите, изграждащи нови картини, даващи нови переспективи, водят до въздигането на Аз-а и до неговото развитие.
Излизайки от мрака на пещерата, човек навлиза в горите и полетата, за да се превърне във “върховен законодател на природата” (И. Кант). За да обхване всичко и сам да бъде всичко “Аз-ът - това е всичко” - казва Фихте и ако обърнем своя взор към поезията, ще видим, че това е една безкрайна поетична истина. Там Аз-ът е неизчерпаем извор на светлина и сенки, на красота и болка, на символ и познание, на мъдрост и послания, на радост и съмнения. Извор на всичкото и събиращ всичкото. Даряващ живот и пръскащ тъмнина. Познаващ и познаваем - отново с помощта на метафората.
И ако допълним Фихте, Аз-ът и метафората са всичко.