Sunday, May 14

Иван Лалич

Ръждясалата игла

Тогава обикнах нощта, обикнах я заради вятъра
Разпреден в тъмните иглички на боровете,
И удрянето на кепениците на прозореца в здравата къща
От която останаха темелите и зелената ръжда на
бурените.

Когато вятърът си отиде, щурците останаха
И дъха на мама, вдясно в тъмнината, благ и кротък,
Потъвах във съня като в сапунена вода,
Бързо и меко, без бразди по повърхнината.

Лета върху рамото на планината, сред шишарките;
На вятъра под мургавата кожа растяха малки кости.
Във къщата зеленоока гости идваха,
А аз обикновено бях изцапан с борова смола.

Есента - това беше градът. Улици леко стръмни
С арка от детски смях помежду къщите.
Малки движения в сянката на големия свят,
Който потреперваше върху нозете от глина.

О, ние бяхме много. Бяхме кротки питомци
На зеления живот, който еднакво ни обичаше
Всички още граждани в пашкул, корабокрушенци,
Сърни и разбойници, меки още като сепии.

А всички бяхме в мрежата, като солена морска жътва,
Която лигаво просветва в прохладната дълбочина.
Едно лято дочаках в ранимия град
С уста пълна със страх, като сдъвкано стъкло.

И тогава намразих нощта, намразих я заради страха
Разпреден в отекването на крачки по улицата
Заради зрялото детинство, издраскано до кръв,
И разлетелите се пера по ръба на черния дъх.

Мисля за онези, които са се родили когато и аз,
Но които сега са дълбоко в смъртта си.
Всички тези кротки питомци на зеления живот,
Които със смъртта си ме надраснаха, неочаквано,
нежелано.

Наистина ли само за миг станаха по-зрели,
Преди да увехнат като макове
Под купища развалини с очи, пълни със страх
И прах, изненадани, защото не са го искали?

Не знам. Но аз останах, да раста нататък
С техните погледи, като с ръждясала игла
Под кожата на тила си; и все пак, бавно,
Пак обикнах нощта и нейните меки звезди.

Останаха и горите, и големия вятър,
Разпреден във игличките на отсечените борове,
Градове руменосиви, във които ще отида,
Мачкайки с влажна длан малко познатия бурен,

И с малко страх между два прешлена на гръбнака;
Остатъкът от чужда смърт, която минава съвсем
близо.
И залюляни мостове в мехурите на далечината,
Накъдето вървя, доста силен, в оредялата редица.


Певец и цар

Ти трябва да бъдеш по-силен; а и моята съдба е
Да издържа и тази песен,
този огън, с който седем пъти се опасвам,

И те гледам във очите, вечно малко разногледи,
Очи, в които просветва и угасва гнева
Като нетраен метал
Във ветровитите дворове на твойте леярни.

И така да те обхождам както дъжда пустинята;
И двамата сме очаровани - ти силният,
аз по-съзнаващият себе си,
И играта продължава с всяка песен

Всяка песен, във която ти жадно разпознаваш
розите
И тънко изкованото злато на вокалите
А аз - смъртта си -

Винаги когато във пространството между две думи
Буди се едно царство, непознато,
Внезапно развълнувано, въоръжено, като мравуняк
От случайна искра пробуден;

Най-сетне, царю мой, безсилни сме и двамата;
В песента, която нас така ни свързва, се възправ,
Едно небе и една опасна земя от нас ненаселена,

А познатите звезди всяка нощ са малко по-далече


Нощен полет

1

Все още вслушвам се в шума на твоя корен,
Дърво черно;
беше насрещен вятър,
Задъхваше се въздухът от музика, земята -
от дъжда,
Нощта бе перфорирана от огън, който се
отдалечаваше,
И времето, което се усмихваше на себе си във
огледалото
Като жена преди любов.
Студено стъбло,
Пътниците спяха в сянката ти, както някога
След мене сякаш и като върху пустинен пясък
Сред пътя, сгърчени от утринна роса,
Която като вар гореше, чиста, върху кожата.
Сам ли бях?
Бавно се придвижваше годината,
Проточена от летните съзвездия там някъде,
Около населената страна на мига,
И равнината кули наводняваше и златни
куполи
На предната черта на хоризонта, още в
тъмнината...

Сам ли бях? Къде бе грешката,
В кое движение, в кой сън, в кое ли
намерение?
В кой вятър? В кой ли огън? И в коя земя?

2

Зора, зора върху моторите!
Виж, тънката червена лава там през
процепа на свода
Е озарила ведрината, тя пресича погледа
на всички спящи
С нажеженото си сечиво;
редът се сменя,
Идват други гласове, непозлатени още,
И вятърът е мускулът на видимия въздух,
Океан висок над птиците, заплашващо пространство.

Още шумиш, дърво черно, не се решаваш
може би
Да изчезнеш и да се изсипеш като пясъка
От бездна в бездна;
и така те помня:
О, везна, която се разколебава
малко преди поражението
На равновесието,
съвършена без моето участие в мярката.

3

Пътниците сред пустинята в зори изтърсиха росата
И пясъка от роклите; укрепнали във въздуха,
Придобили сенки, продължиха пътя.
Гласовете им,
Аз помня, блясваха като вода
В бистро утро.
Знаеха те: пътят им е дълъг,
И продължаваха нататък, вече свикнали с
целта.


Нощес за миг отгоре прелетяхме,
Те бяха още недоспали, още недовършени;
Сега далече са, събуждат се и вслушват се,
И може би са вече преди нас.

Зора с насрещен вятър и без музика;
Така те помня, дърво черно,
Тебе и ония четири англе над четирите
мотора,
Четири ангела измислени, които
Не помнят нищо.


Портокал
на Добриша Цесарич

Земя и огън, въздух и вода
В плътта на плод искрящ и съвършен
Остават в този миг: да бъдеш зрял.

В студения листак кръжи спокойно
Звездната система.
Есен е.
Да бъдеш цялостен

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO