дръж ме...дръж ме...
препускам
хвани ръката ми - гласа на жълтите жита
е моята майка...
а баща ми е вода..вода...вода...
... детето умира от жажда...
изоставеност
---
ще изляза от този филм?
Ще се опитат да ми откраднат главната роля..
Нещо като да те съкратят...
дори не знам още какво е...
Не подозират за този луд, шарен,
въртящ се кръг и за музиката в основата.
Дори не са се сетили да ме попитат!
А лентите непрестанно вървят
и опасват моментите в цялостта им
докато не ги задушат..до разпадане.
Пъзел...Пъзел...Пъзел
И хитрост, и игра, и умение, и гласът,
и всичките ми видения...и смехът...
Не мога да ги откажа.
Нито да намаля...
Познах тишината
и преиначен във мрака
плачът
и в другите още - мъртвите погледи
и претърсващ те студ
Най-студено е щом си себе си
в свят, където щастието е оприличено
на стръв.
---
Black Coffee
Първото отваряне на очите
Събуждане, което чакам...
Утро изкъпано с гореща вода
и топлината на съненото ми тяло
А после може би чаша кафе...
За да зарадвам деня,
че отварям и може да влезе.
Не бих променила нищо..
и не бих забравила, това, което знам.
Сутрин с повече мълчание...
горчива глътка..
аромат, който прониква
поглъщам
това спокойствие скоро ще бъде сменено...
очите в цветни рамки
импресия в цветовете на всички отражения...
Светлосенки хвърлят
събудените ми клепачи...
---
Идва момент, в който разбираш, че НЕ СИ
по средата на нищото.
Поглъщаш зелени хълмове
част от които може би ще станеш някой ден,
за да накараш някой друг да осъзнае наличието си.
Изписани на хоризонта картини заобикалят
стените на мястото ти,
но не ги затварят, НЕ СИ зазидан.
Напротив, света е отворен към теб и отварящ очите ти,
стига да нямаш популисткия инат
да се придържаш към правилата.
Аз поддържам изключенията...
и се намирам на точното място.
Там долу са къщите, там - долу е реката,
а аз покачена на камъните
виждам в реални размери просторите оцветени в зелено.
---
Дойдох тук, за да разбера, че мога
Разходих се между тях, за да се убедя, че искам...
да съм неподправена...грешна...
даже погълнала всичко пред себе си,
но все още недовършена.
Скалите ще бъдат почва някой ден, а зелените хълмове
-
Облаците се събират
приканвани от вятъра, който доскоро караше листата
съвсем леко да трепват.
Но са си обещали буря, преди последното си пътуване.
Разпадането е раждане на спонтанния дъжд.
Необходима и чакана смърт.
Колко бързо застанаха над града,
почти безкомпромисно облякоха сянка на сградите
и оставиха слънцето у дома,
да топли стените на небесната къща със своето сияние.
Само аз ли виждам това?
А защо хората бягат?
Не понасям страха.
Съвсем малко и облаците ще проговорят на своя
ням и проникващ език.
Нека вали.
---
Мухата кацна до мен.
Тя има избор в безкрая.
Тя притежава въздуха.
А аз просто вдишвам животоспасявайки.
Прегърнах паметта си
и престанах да й се сърдя.
Защото има място за още...
Мухата е черна, с прозрачни крила...
А хората влизат нашарени, изпълнени с подробности,
с объркани в пейзажа сърца.
Още са малки...
И се движат на групи.
Мухите летят в чистата си свобода
без никой до себе си,
необвързани с привличащи хормони,
свързани само с умението им за Живот над всичко.
ще са острови на сушата,
която е напоена от реката на(от) миналото.
Започвам!
Аз участвам в това и вървя по дългия път...
---
Колко ли време е минало?...
люлката...първите написани думи...
дългите разходки...
лодката на безкрайния сън,
в който изживяваме вълшебството наследено от живота...
или от граничните полета на смъртта...
колко време е минало от първите трепети,
от докосването по детското чело от ръцете на лудостта...
които ме обрекоха.
колко време е минало от първия ти поглед надълбоко в мен,
там където не подозирах, че съществувам...
колко ли път съм избягала от тогава до днес...
колко дълги заблуди, колко ненужни бягства...
колко миражни пристанища...
колко колко?
колко време е минало от въпросите до отговорите...
и дали ли сме си ги изобщо...
колко залеза?
колко дълбоки езера ще съберат сълзите ни на отиване...
а до връщането...
колко...колко ли ни остава?...
за да се признаем истински...
за да се осмеля да ти дам тези думи от мен...
тази която се отрече от всичко
и забрави как да усеща...
теб.
---
Знаех че тази дълга нощ ще свърши и че сутринта топлината на завивките ще се стопи, за да се вдигна, за да бъда отново гола, макар и облечена в дрехи.
Тази непоносима свян към света ме е направила мълчалива, а друг път - раздразнителна. Крещя, имам всички основания, но пак съм осъждана.
Не затова не искам да живея тук. Причината не е в това, през цялото време си критикуван, но това вече е прието и нормално, в границите на безконечния човешки спор.
Сигурно раста, но не неусетно, напротив, усещам го и то толкова силно. Като крайна фаза на метаморфоза, която се отделя от родителското тяло...Но моята метаморфоза тепърва започва - с край?
И няма загадка. Има нещо непримиримо в погледа ми, то е растяло там и е станало различимо и силно...Има някакава безмерна тъга, на която не са й трябвали причини да расте. Имам нужда да управлявам себе си. То е като някакъв експеримент, като някакаво екстремно изпитание- да хванеш собствените си юзди, да подкараш големите им истини и да ги пуснеш по магистралата на чуждите интереси- за да видиш ще издържат ли...или ще спрат...Второто е толкова възможно и близко, винаги достъпна цел е да се провалиш....А аз искам да пътувам далеч.И сама. Искам да съм сама в своя път. И чак сега разбирам момчето,което яхна своите истини и се раздели със привързаността, за да провери себе си.
Съдим хората, но незнаем че скоро поемаме по един и същи път- по различни начини.
Мечтая да отпътувам с колата преди дъжда да завали, да пътувам сама със звуците на музиката(джаз), да усещам дъждовния въздух,след това да виждам капките стичащи се по стъклото, накрая да се прибера сама в своя дом, в своята черупка, да запаля свещите и да се потопя в мисълта за случилото се...След като усети себе си цял, човек изпитва истинската нужда от взаимност...И аз искам да опитам и от нея, по много, искам да пътувам...И ще го направя.
---
Още
и скалата ми се стори най-страшната мъртва душа на света.
астинала над сивия път...
въжето-металното въже и ръката ми -те се спасяваха един друг,
защото допирът все по-рядко им се случваше.
Високо, стръмно. Опасността без своята маска,
зарязала преструвките за предпазливите и вкопчила се
в замаяното тяло, което изпитва живата сила да преодолява.
Металната тръба, скалата, въжето,краката,
небето, отдолу пак далечния път-високо...
А скалата мълчи.
Точехме се, гласовете ни настигаха,
препираха и бързаха напред...
Напред към малката цел,обградена с голямо изпитание.
Имаше нещо адски тъжно в престореното викане на имена,
във тревожните въпроси..."Напред, напреед!".......
Главата ми заслиза по последното стъпало на съзнанието
и когато стигна заключи входната врата,
за да остане само импулсът,който в тия моменти
значи сигурност за душата.И можех да стана скалата -
смъртта вече не плашеше, можех да бъда въжето,
осигуряващо продължение на започнатото, можех да бъда пътя
и да пусна препускащите звуци да се срещнат в странна мелодия...
Можех да бъда светулката сочеща посоката, можех да бъда......
И имаше нещо ужасно тъжно в тази неограничена възможност...
Тъга към която се пристрастяваш,тъга,която сам няма
да си простиш в последствие,тъга,която ще ти пусне
въжен мост - средство за страх,но и единствена възможност
за ...Още.
Думата,която крещиш в най-истинските и първични моменти,
думата,която ще даде...
Разлива се съзнанието по протежението на реката,
шумът приспива всяка мисъл.
Чувствам,че политам...
Чувствам,че ще мога, преминах...
А това е непоправимо.
---
Да се страхуват родените!
---
Километрично дълги погледи
увеличен радиус зеници
Всички гледат през удивителни,
само аз ги маркирам.
Но цветно.
Радикални промени в сълзливо
ежедневие.
Появяват се-
Скачат хищници
и дланта ти налапват
и хапят...
Погълнах устата си
Не мога...Не зяпай!...
Отключи ми затвора си...
ще излъжа решетките
от стомана престорени...
Разбирай ..и питай ме...
върти..и оплитай ме...
Неразумно е.
Свий в ъгъла...
Хвърлям одеждите
нали не са първите...
Крещи ми премеждие
а аз крия посоките
обърквам ти даже и грешките
ще се сърдиш ако поне не опитам
никога не ми се е случвало да крада
а може ли някой със опит мен да задигне?
---
главата гори
във огън свисти
и клетките капят
една по дена
на въглени стават.
главата гори
от мисли без смисъл
от полет
без писта
от кацнал в безвъздушни среди.
самолет...
ката-строфа...
заривам всичко
няма добър ден,
денят не е дошъл
за мен.
а само меки звуци
с твърди частици-във тях
и по между си...
не ме познавай
зарежи ме
заплюй
частта от себе си
останала у мен
и си тръгни.
ти все си тръгваш от сърцето ми
и във леглото ми се връщаш
като стих...
за лека нощ.
---
спиралите увиват тънки ръце...една в друга...другите в една...
студът влиза под кожата.
ставам бяла цялата.
ако можех щях да подпаля мокрите си очи.
ако можех щях да разрежа вътрешността на любимата си играчка,
да я напоя с мен и там да посея
някакво бодливо растение.
да...това щях да направя...
създавам изкуствена почва за неукрепналите си корени....
умирам от страх.
въртя се докато спя...не мърдам докато съм будна.
не смея да вървя напред
не искам да виждам в бъдещето.
няма го него
както всички е отлетяло на юг в лесния свят...
разбирането е толкова досадно...и постоянно присъстващо.
уморително е да знам, че греша...
присъствам на собствените си процеси...
обезщетението отива на страната на врага.
оставам сама...
далече живея от всички блага.
оставам сама.
и оръжия няма...
разкъсвам звезда.
и строшена на прах магистрали си правя...
обичам обичам...и правя любов...със безкрая.
спиралите повличат и мойте ръце...
въртим се и ставам с тях толкова цяла....
---
премълчавайте си докато можете
после пустини оформени
безследно ще изгубите
гласовете, шепотите...
звуците
те ще са вашите спомени,
които вече не могат да извикат
щастието обратно.
слънчевата диря е белега на времето,
а нощта е най-дълбоката му рана...
Никой не може...
Да излекува глаголите от спреженията им,
когато са под влияние на човеците.
все едно да спреш машините.
никой не може да се лиши от нуждите си...
Никой не може
да иска по-малко.
сексът...дори, когато никой не може...
ще останем нишки само, за да се преплитаме
а любовта ще е пъстрия възел
на осмисленото съществуване..
А кой може съществуването без грешки?
---
Черна стая
Черна вода
мястото, където с радост се напивам...до болка.
не помня, не виждах...бях първа за себе си
и бях единствена, пак там - в дълбочина...
едни биха нарекли цялото ми съществуване
парад на разврата...
а то всъщност е събиране на разпаднали се частици.
тъмнината попи болката, която се вози в съня...
те пътуват през мен... и се връщат хиляди пъти.
само аз не навестявам заради задължение който и да е.
който и да ме обича.
ще опипам тялото си някой ден.
и то потънало в белези
само ще е белег
по тялото на света.
--
вече мисля за света
като за стара снимка
която мога да скъсам
щом реша да го спра
----
имаш ли всичко
не можеш да стигнеш
началото
тогава, когато краят
пропада в теб...
----
прегънах на ветрило чувствата,
за да се редуват, да не сеят хаос.
А той отново се ражда, притихнал,
но скоро пак цял...
Умирам...Умираме...
и правим го с жар...
безразлично живеене.
за да оставя мене след себе си....
Никой не може.
сънувам...
и като сън...
за който трябва да забравя.
ще чакаме
