говоря за светлините в нощта, когато пиша
отблясъци от червени влажни бонбони...
фенерът който ми свети е от света на игрите
сладка ягодова близалка
топъл фосфор нежен разливащ се като невъзможно пламъче
по езика...на тялото?
хората вгледани цял ден в ужасяващият ти кратък етюд
в който нито си знаеш репликите, нито си с подходящ калъф
маскирани се хипнотизираме един друг
и се лекуваме параноично - стряскайки се
ту него, ту нея, ту не издържам това...онова
никой не го е еня за посредника на доброто
за онзи който е загрижен до дъното на безсолния си айран
и не мисли за нищо друго
ангелите?
НЕ така се появяват те...най-малкото не им светят близалки в тъмното.
прибрах се. отключих си.
покатерих с длани коленете си, увесих носле
почивам си...от неизвършени добрини
от нежелаещи нишката хора
те се губят дори и така вкопчени
изгубват пламъчето
дори се оплакват от него
то запалва фитила носещ смъртта
на дните
друго в думите си не бих убила
все пак не пожелавам безсмъртие
никога
не съм способна да постигна целите
но ги виждам...набелязвам с невидим молив
невидима музика неизпълнена песента й остава на сцената вместо нея
значи трябва да се заместя ... значи си търся ... за същата роля???
не...никой не бива по моя начин . и то нощем
недопустимо.
хумаността е като висок праг...направен на точното място
отклонението, а не предела...
падането - вероятността да сгрешиш,
не случайността...
мисля, че е достатъчно късно
не ми е мъчно, че така сама си говоря в тъмното,
не ми е мъчно като го гледам как спи...
да, брат ми...спи...
пази покоя на моето безсъние
моят страж, който пази недоразвитата скрита мисъл
все още ближа, но по-бавно...студено, настръхнало, босо, говорещо вътре, упорстващо
защо се противопоставям на съня? защото мразя механизми
така е...и нека поне за миг изкуството си остане сляпо за външния свят
филмите ще тръгнат към разкриване на декорите - без глупави пояснения от режисьори и не дай си боже актьорите...няма да има анализи ...
живота ми в тези последни мигове тече като субтитри от френски филми
но само технически...тук съм сама...няма какво да ме крие и стопля
все едно и да бях на улицата, светофара или в дъжда пред заключена входна врата
наистина е толкова вън от инстинкта, че се чувствам като бездомен импулс
носещ идея която се съсипва от лошото време...да..само заради него
наистина не е решение да настина така нелепо
-от колко време така?
благодаря, че попита...2-3 години ... не са много...
втежняват почти осезаемо разноцветната костница...така ли се казва онова безлично място от камък, в което лежат непогребаните герои...нали си имат вечния огън
пламъчето, което изпускаме, понеже не можем да си позволим да го имаме след смъртта си
никакви сценарии повече...светя с изтънялата си близалка...
облизвам я все по- бавно...като някой, който иначе би ми станал приятел...държа се добре...понеже ....
- не ми казвай, че има причина!
...добре, прав си...няма...това е. знам си го аз. и преди ми казаха - без концепция накъде?
---
умовете летят много ниско над земята приличат по живота и мислите си на треватано са ловки като животни и незабележими като истински чувства
това са те...малки среднощни сияния, които гасят сърцето и му присаждат мярка
- жалко!
...прав си...
ще легна
- до теб може ли?
ако видиш в тъмното червена близалка - аз съм....
(още тъмно)
(още мълчание)
- ти беше.
знам, носиш ми онзи букет - от мрак и сухи листенца
да чувам уханието, да разпознавам не пръстите ти...а това, което е дадено
носи се и диша за да стигне до мен...знам...тръгнал си...знам, не стоиш просто така
разресвам косите на нивите...ароматът от окосена трева е плач...
благоуханието е посечено...разресва вятъра моето откритие и го прави по-дълго и меко
такова, каквото ще го забравя....
парченце от мен е отрязано
а сега и дъжда ме втали до очакване - как ще седна и пиша...не мислех за друго, затова пътувах...затова трябваше да видя безизходицата на другите...за да си впиша уют в собственото видение, да си повярвам, да си измисля навик - как се прибирам, събувам...на бос крак, с уста пълна с топлина и сладка течност как вдишвам
умората замира...става равна и безпосочна...става равна...и е някъде долу
аз се нося ... търся мрака и изсъхналите шептящи листенца...понеже не получавам вече писма и не пиша...понеже всички са в механизма...аз се прибирам - вън от тях - точно едно погалване - през мен - отваряне на всяко капаче, клапа, клепач, кръгче - око.... преглъщането на миг светлина и събуждане...това завладяващо безсъние спящо в бръчката на челото ми, докато съм сред тях...и напомнящо за себе си с всяко ново навлизане...
аз бях
---
Из “Снежен Леопард” (1990)
1.
Върни се у дома от тъмните води
Върни се у дома от урагана
като първокласник с червена
чанта на гърба, върни се
у дома. Обърквайки каквото
бе, объркан.
Дните са като един.
Редове буркани с кръв и слуз.
Важното е да не помниш
Важното е да не помниш тази сутрин
покрай заблестелите води, истинска
като представа!
Някога имаше невинност и наслада!
Някога имаше безразсъдна чистота
Човекът е миг
Човекът е под от пясък в търговска палатка
Човекът пренася малки деца и кънки
нагоре-надолу по хлъзгавите зимни пътища с копнеж
по хладната светлина, върни се у дома.
2.
Съществува отчаяние
толкова силно, че не се вижда: дъх
в студени дни
умора, изоставена мечта
То се слива с кръга на водата,
който държи телата ни в плен
То обсебва нашите спомени и връщания
Неговите описания са в непозната форма
Неговите жертви противостоят
на спасението. Неговият знак е нуждата
То е лишено от жестове
или изписани знаци: миди от малки животинки
инкрустрирани върху варовик.
Съществува отчаяние толкова неизбежно
като леда, бялото проблясващо небе на рибите.
3.
За да унищожим тези, които обичаме
ги превръщаме в марионетки от
Нощен театър. И те се бунтуват!
Ние стоим като клоуни!
Маскирани в съня те приличаха повече
на себе си. Тихо стъпващи котки. Силни,
непокварени. Те ще ни измамят.
Онова, което наричаме време ни мами.
Аз например съм човек
който продължава да се скита нагоре-надолу
в късата добре позната отсечка между блокове
с тежката партитура в чантата и
надигащото се отчаяние от това
да бъда себе си. От невъзможността да бъда
друг. Октомври е, с метален
въздух, метално небе и напъдени
любовници, които крачат в парата на
дъха ни. Гледаме ги,
не бива никога да ги губим отново.
4.
Както в молитва
малкото момиче стои
с протегнати ръце
във водата, и изплува. Така нашите лета
си отиват: в сянката на високи
дървета, и другият бряг в светлина.
Димът от сауната броди чудесен
по склона
Мъгла се носи над водата:
Онзи, когото чакаш, не ще пристигне
Онзи, когото чакаш, пътува другаде
Росата пада, ябълките падат
Момичето все още си играе на брега
както когато бе малко
“Но не виждаш ли? Това съм аз!”
Завалява силно сняг:
Намираме се в непознати дълбини
в недостатъчна светлина, но дори
това, което се вижда е красиво.
Пукнатини, вода. Съдове
от треска и сол.
ТУА ФОРСТРЬОМ
