As One

Ако всичко започваше от белия лист
Ако бе преди мен и преди теб
Върху него какви бихме се случили?
Щеше ли да има един, който ни е измислил,
който ни е описал водата, вдъхнал чистия въздух,
подшушнал в сънища мислите и малко преди да ни е събудил
в думите си да ни е отнел възможността - да се запомним с теб
Дали на един бял лист не сме били нарисувани -
моето око на твоето чело,
твоята уста украсила моята шия
тялото ти - високо и тежко, а върху него петна от чужда кожа -
тази, моята, от която настръхваш, като от острие на нож
Един вледенен показалец е сложил началото...нарисувал е дръзка
за самия него Г р а н и ц а
.
Дотук с предположенията.
Белият лист възниква много по-късно, когато нуждата предизвиква
Лъжата да стане по-изразителна...и да се чете от такива, които ще се
оправдават и стъпват на нея, когато за зла участ не намерят
земя под краката си
Болест, от която освирепяват Ума и Ръцете
ето от там е започнало всичко
---

Роден бе от своите деяния; от денонощния труд на ръцете -
първо тези на детето, които играят и опознават;
такива ръце, чиито първичен порив е да се изложат под струята
на водата с почуда да усетят хлад и горещина - с болка;
да се овалят в калта, да я заграбят, оформят...
а после по детски да им омръзне...
такива ръце, които пулсират, допират, прегръщат,
скубят и цапат...
Ти се движеше, създаваше малко по малко във всичко докоснато
и пожелано разпознаваше удоволствието, умората,
отмалата и бликването на сила
Ти се сливаше с живота, отдаваше му своето значение,
защото се подготвяше да направиш всичко за него
Или за себе си
Когато смехът ти дотегна, лицето се издължи, ти се опита да удавиш
огледалото, напълни с вода, посипа сол и накрая го боядиса черно
Тогава и плака, и се смя, вкуси от отчаянието си, и от сладостта на решението - за първи път съзря отражението си
Намрази стените, облепи ги с цветни различни картини
Сприятели се с прозореца, защото винаги споделяше твоето виждане...
в дъждовни дни - проблясващи, люспести улици и почернели от някаква скръб и ненавист облаци; в слънчеви дни - красиви момичета занадничваха, а лицето ти светеше...
Мислеше за всичко, до което се докоснеш, но най-недостижимия беше самия Ти...или аз, която се появих като изгарящо предположение...
И така...Дотук бе ти - твоите ръце бяха...бегълци потърсили изход в листа и мастилото...
Много думи, чай, море, облаци, мъже и жени преди мен
А после - изгубеното значение - Произходът на Чувството преди самото му съществуване, преди пораждането на дишащо тяло определено за него
Преди Ти да станеш Дъждоносния Облак, в който сам да се вглеждаш, през най-широкия ничий прозорец, кристално непомътено от прах, дим, ненужни фасади Съзнание.
Погледът ми те потърси. Срам бе цялото ми самосъзнание; срам, че пред никого не бях се признала, срам, че изпадам в собствената си безтегловност и тежест...Безмълвните погледи - кръжащи и опипващи видимото...безкрайни посягания и отдръпвания
Не се страхувах да знам как изглеждам. Знаех, че на мига ще попия цветовете, жестовете с главата, устните и ръцете, че ще свикна с гласа, а след време ще започна да различавам думите, да чета по устни и погледи
И без изненади...с най-чиста и непринудена Интуиция Те създадох за твоя живот, отпуснах нишката и ти се доверих...Вярвах, че знаеш в какво ще се преплетем...Знаех, че е най-страшното, защото ръцете ми трескаво пренаписваха тоновете, звуците на нощта, промеждутъците до момента на срещите...
Всъщност вкуса на вдъхновението, което сякаш лееше смеха си през нас, огласяше лятото, после есента, накрая смълчани, но разбрали неизбежното извървяхме до края зимата - с никога замръзващи тела и ръце
болни от една и съща болест...която ту утихваше, ту се влошаваше
Бели хартиени птици изпращахме до ръбовете на залеза, изваждахме ги полумъртви от дъното и пак...и пак се припознавахме в думите, а хартията все не достигаше...
Чувството се оширяваше, прокарваше мислите - пръстите - там, където притискат слепоочията, а мускулите се стягат до отмаляване, до тремор
Съзнанията Обезумяваха...Бяха по-слаби.
Но дотук с мен и теб каза си онзи над белия лист, опустошен от недоспиване
Въображението му опустя и се сви...
Една дълга тясна пътека премина през нашия град.
Аз обикнах огледалото, Ти - прозореца...
Но аз знаех, че мога да посипя огледалния образ със сол - да го целуна, пресуша и почерня...Ти ме беше научил...
Само дето не понасяше съществуването на стените успоредно с мен.
Възпротиви се. Помирението ми се научи да поставя край...
Но той успя да постави многоточие...
И ето ни нас...стоим в това несбъдващо време-пространство-безучастна съдбата не знае как да ни пресече...
и Той и Тя са оставили всичко на нас.......
НИЕ...ВИНАГИ И НИКОГА СЪЩЕСТВУВАЛИ.