за кой ли път...

разлагам се
моите несамостойни части
търсят решение
хванали са се в лъжата си
почти постигайки целите
търсят спасение

ужасно е
ту отболява, ту смъди

разпадане

непрестанно

острота
отрицание
жалки опити за съчувствие

- съдбата ти не е такава! не би могъл да живееш
не и в собствената си цялост

Пълнотата изяжда обяда и ми оставя
недохранени своите деца -
циврещи, молещи, болни
желания и обещания

разлагам се
не понасям миризмата

претапям се в своето учудване,
в своята заблуда

изгубвам се
губя значимост - идентичността, която изискват,
която дори и да имам ще се изплъзва от чантата ми,
ще я забравям в чуждите къщи, на улицата,
в автобуса или библиотеката

а разпадането ще трае толкова дълго
заразата идва лесно - изпива те
и си намира нов дом

А ти?
Ти избираш вървенето сам по релсите
Сам избираш да вървиш с гръб към идващия влак
съвсем без да бързаш
бавно и недодялано се спъваш
в навици и илюзии
ковеш съдбата си премазвайки пръсти лица
унищожавайки собствените си отпечатъци

чука, който премазва ръцете ти
обезобразява сърцето
раждаш сам разложението
изгубен между дърветата
намерен в дневните сенки и утрешни клонки
ще погледнеш само веднъж от високо...

част от теб ще се ражда отново
в заблудата