Friday, June 30

0 0 0

когато не умееш
да направиш жертвата
да омесиш хляба
да станеш преди
песента на петела

когато хвърляш
делата и думите
в огъня
и ги чакаш да
да хванат коричка
а после си казваш
защо ми са

когато отричаш
сам вярваш си
но не се изпълняваш
ритуалът се превръща
в безсмислие

възмездие отмъстително
каца на рамото ти
гарван киха с човешки глас
знамение
кучето лае по опашката си
птиците дъжд ти вещаят

тогава просто е време
омеси хляба си
научи се да чакаш
изпълни сам себе си
да се върнеш в недрата
на ритуала - да загубиш
е да родиш повторение

Wednesday, June 28

Понякога крещиш
Наум си ти крещиш,
Но никой теб не чува,
Когато си лежиш,
А времето е глухо
А ти си тих щурец
Приседнал на прозореца
И искаш малка свещ
Да топли на гласеца ти

Когато стих
Откъсне се от дъното
Но никой не го види
И никой не послуша
Тогава ти стоиш
По гръб в тревата мека
Отслабен да крещиш
Забравил си гласеца

Понякога мълчиш,
А никой не те чува
Навън се ражда стих
Но блъска се в стъклото
Затворили са там прозорците
Сърцето на щуреца
Се е пръснало...
Понякога е миг...



ритуалното

отваряне
затваряне
на очите
кап - кап
по стъпките
на дъжда
времето
ни изтича
а това
олекотяване
тежи на телата
навежда гръбнака
на мислите
и ги умаря


Tuesday, June 27

тя.


толкова години...
...


но не ме остави да танцувам сама
това е достатъчно
за начало, за финал
за живота ми без хората
просто с мелодията на един глас,
който никога няма да чуя

като обувки кънтящи по пода
по стъклен подиум
по вледенено небе
надолу и само надолу
пропадам
въвличам се
в тоя унес
който ми даде
защо...
защо те опитвам
като капчица дъжд
по малкия пръст
кутрето ми избърсва
ъгълчето
на окото в което
произнесе дума за мен
...
твърде съм натъжена
и тъмна
твърде дълго в един и същи
спазъм се свършвам...
имам думата ти
губейки себе си
вразумяавам се и припадам
в уединение
във очакване
на нов танц...
ново знамение
другаде може би.


***


но какво дължиш
на тясната сянка
нищо друго освен
болезнена граница
нищо освен мълчание
не е било по-силно
между теб и нея

нощем
какво казва тази
ивица
от преминаваща светлина
пробягваща през прозореца
?
стените
към които прибягваш
самото обгръщане
което ще те докосне

нарочно
ли е

какво ти е дала
тази впита черна осмица
двадесет и три
уравнения
и нито едно решение
поне по веднъж в годината

просто
няма

какво ти дава
тази зеленоока саморазправа
потънала някогашна частица
от пясъка в шепата ти
през онзи болезнено звучен
октомври
на първите вести
на първите думи

spoetry и тази нощ




задушно ми е навсякъде
обелвам се от картината на света
или сама се изтривам
вървя с чадъра в дъжда
засушава се
някаква мъка в очите ми
не мога да я изплача,
а дъждовете отслабват все повече
слънцето се показва,
но аз не му се показвам
задушно е
----

вятъра
докато го има
последно мен пита
къде ще отнесе гласа ми
и този път
не тръгвам никъде
сякаш някакъв корен
ме е заставил
да не помръдна
само да вдишвам
отровното наслоение
на премълчани дъждове
преселение на белите облаци
толкова далеч
и този път
камъкът е по-тесен от тяло
тежестта убива диханието

---


губя разсъдък
печеля амнистия
хайде излизай
остави тази килия
на безпризорния усет
на магията която те пусна
просто върви си
губи се
намирай
и пак сблъсък спад и симфонии
есен листата слънцата изронени
тънкописец са обеднелите пръсти
признание е това
което правиш нощем
с лявата или с дясната си ръка
се прегръщаш
и заспиваш
самотно
---


домъчняло му е
отпива най-студената глътка
ледно парченце присъствие
недоразказани брегове
недостигналите вълни
потреперване на ръце
домъчняло му е
отпива
от студеното гърло
за да се топли в скута
новата дума
да не тъгува

----
притоци вятър
притоци дъжд
приказката
има за край
себе си
отначало
е тъжно
накрая
...
той идва бавно
с притоци дъжд
притоци вятър

оплаква началото...



блед лист хартия - лицето ми
а той е трева

да полегнат устните ми на него
хладно да гали коленете ми

времето да немее

пак ще пише росата думите 
които ни нямат

все още
все още чакам на прага

аз - блед лист хартия 

хартиена къща с откъснат прозорец

и подпис – слънце и сянка

един до друг се познаваме
разголен почерк
разкривени в милувката си


Упоени в мастилницата на сърцата с теб се имаме...


****

а после

разрастване на стъклото в отчуждената цялост
с една ръка
на другия бряг
с един крак
на дъното

думите все още ги няма
далеч в нещата и вътре отвъд



Sunday, June 25

Amon Tobin

===========

Чувствам това намерение е мъртво вълнение
Което за да върне телата обратно убива ги
Заслепение като от морска нощна вода
Навлязла в очите като пръсти на водорасли
Говорещи истината на своя ясен и миризлив език
Език който с теб не говорехме двамата
Бе този който ни посочи в раздялата
А не в помирението и не хармоника, а моя глас бе това
Обяснение, и не пианото ти не свиреше на него
Аз ти се сърдех, че ти не докосна клавишите
И те отдадох на своето недоумение, на своето невъзможно желание
Безпрецедентно в яснотата на твоите тежести и съждения
Чувствам намерението си като пристъп
На внезапно стеснение, тялото, което отбягва прегръдки
И се отдава на скривалища закъснения тихи сигнали
За вездесъщата смъртност, понякога ти разказвах за нея,
Понякога ти загатвах части от мене, но не продължавах
Мълком изреченията ми си търсеха заключение извън тебе
Извън споделянето на хармонични сигнали от една и съща антена
Бих имала значение, ако не бях последна в твоите сношения
С хора, действия и предмети, аз бях просто определение,
Алгоритъм, в който търсиш решение, но само понякога
И това мъртво вълнение сега ме отвежда от тебе
Един труп е ръката ми, която те бе докосвала в тъмното
Сред плюшените седалки, тон на кавал виолончело фагот
За последен път те докосвах ръката ти бе влажна и топла
Усещах дишането ти остро сякаш взимаше въздух от моите
тесни гърди и плиткото вдишване ти попречи да поговориш със мен
Вината средата разбирам те не те разбирам не не сега не така исках
Да се взема обратно от тебе а сега...сега е вълнението
Сега е водата заляла последните ми думи към тебе
Колко безсилно нещо е времето...колко дълго обичах без обяснение.

____

Остави се на унинието, което го обземаше, без да се заблуждава с далечни планове. То беше част от цялото и единственият начин да го преодолее, бе да не се опитва да му избяга.
Усили се още повече вечерта, когато, изтощен от банята, седеше самотен в стаята си; превърна се в една толкова дълбока депресия, че той усети: това беше повече от късна, чиста и красива болка по епизод, който имаше съдбата на всичко човешко - преходността, болка, освободена от мътното, сантиментално желание за притежание, дотолкова необходими за едно преживяване, както смъртта за живота - подготвяше се един внушителен завършек, тук дъгата се превръщаше в кръг, тук се зараждаше велика раздяла.
В тишината на тази депресия нямаше твърдост - една майчинска нощ, в която се долавяше диханието на новото раждане. Кай не знаеше накъде тя го води, но се остави изцяло на нея, доверчив като дете в сън.

Ерих Мария Ремарк

Спирка на хоризонта

I'm insecure
But I can't help it
My mind says move on
My heart let right
But I don't love you any more
I'm so insecure
Never knew that love did this
загуба на време...но ако усещам загубата, усеща ли ме тежестта на времето?
не вярвам да съм длъжна на нещо толкова невярно
ще чакам на една гара с речния камък и камбана в главата ми от дванайсти
ние не сме нито стаите, нито предметите, затова сме нещастни - живи метафори
на себе си или на каквото е останало в нас
аз ще го чакам
помирена с дъжда и със слънцето, и с времето
сега не остава нищо друго освен да препиша съдбата си на някой зелен бук
но аз просто не нося пръстени
аз просто не уважавам времето
то ще умре, но дано аз не престана да пиша
дори малкият камък е черен и гладък - по него ако се хлъзне любовта ми
тогава даже вечността ще спре със жестовете си към мен
да ми предаде миговете...
ще ме намериш.

Saturday, June 24


изтръгването ли?

притръпваш
откъсват се на солени конци
сълзите
после преставаш
не си в този кръг
избуяваш като от дъжд
и опознаваш корена си

стореното - сторено
камъкът
е вдянат в тясното
и си тежи
на мястото
където преди
беше само влага
и колебание
казах го

ще го преболедува както и аз ...


TOOL - Schism

I know the pieces fit cuz I watched them fall away
mildewed and smoldering, fundamental differing,
pure intention juxtaposed will set two lovers souls in motion
disintegrating as it goes testing our communication
the light that fueled our fire then has burned a hole between us so
we cannot see to reach an end crippling our communication.

I know the pieces fit cuz I watched them tumble down
no fault, none to blame it doesn't mean I don't desire to
point the finger, blame the other, watch the temple topple over.
To bring the pieces back together, rediscover communication.

The poetry that comes from the squaring off between,
And the circling is worth it.
Finding beauty in the dissonance.

There was a time that the pieces fit, but I watched them fall away.
Mildewed and smoldering, strangled by our coveting
I've done the the math enough to know the dangers of a second guessing
Doomed to crumble unless we grow, and strengthen our communication

cold silence has a tendency to atrophy any sense of compassion

between supposed lovers
between supposed brothers.

And I know the pieces fit.


----

хаос на-време
движение
извън цялото
това
целестоене
горещо е
твърде
навреме
идва
тази непоносимост
подредбата на
заучени пози
подредбата
на заучени
устни
и погледи
навреме
да се разпадне
един кръгозор
да разкъса
цялата любов
която е изписана
и да я замени
с такава
която е невъзможно
да бъде поместена
нито в устните
нито в погледите
а в тялото
хаотично
гравитиращо
плавно движение
мисълта
разсъблечена
раздор между
място и време
или простичко
казано
с ъ щ е с т в у в а н е


.. . ... .... . .

в сладката сочност

на този миг

нараства мекия език

на думата

овлажнява смисъла

погубва с целувка

значението

и просъществува

в разкъсаната дантела

на своеволието

в лиричната немота

на знамението

сочни докосващи

устни

една в друга

притворени



---

Friday, June 23

това място не е за теб
с този суров изглед
с мрачината на дните
и оживените нощи
парад на събличането

остани там
топлината ще бъде с теб
тук се променя
с всяка секунда - обелва се


хората почти
не отварят вратите си
всичко подлежи
на разпад, страх и гниене

по-добре съвсем сам в Куба
отколкото заобиколен
от спътници тук

Слънцето е само едно
И ако ми повярваш
то ще идва
и ще си отива
само заради тебе

а аз ще продължа
да пътувам
по същите линии
и разположението на звездите
винаги ще ми изглежда различно
за да забравя за тебе


===

тази маска ми пасва
в нея се блъскат
критики и посоки
за нея говорят
безлични и философи
за нея за нея е всичко
което постигам
за да се оширява
над стесненото себе си
да го пази
на цената, с която се
влиза в
фалшивия театър
забрава - това е марката
на очилата ми
черен - такъв е цветът
на стъклата
стъклопамет
черносън
светотатство в мислите
без думи
всички са равни
но с думите
маските се увеличават
плашещо
себе си натежава
понякога



.
откровения
за които чувствам
виновност
които искам да върна
каквито бяха
преглътнати
усамотени
безлични
вътре в тялото ми
обезцветени
от сливането
с душата
замрели
заради самотата
откровения
които можеха
да бъдат мои сенки
тъмни мои портрети
зида на високата кула
от която не трябваше
не, не трябваше да ги спускам
до тебе...

като всички вълни
не би ли си тръгнал
от бреговете ми

или...?

Thursday, June 22

me - tool

капка по капка
хлъзгав пиедестал
мрачен ореол е облакът
бяла е кръвта
а ниско долу вените
шептят животът
който се излива
капка по капка
кръг - ореол - прегръдка
от която имам нужда
за да заспя и в този свят
мрачен облак
светлострунен сън

Wednesday, June 21

някои стари неща от 2003а

Аз живея със Себе си.
В живота ни има много лица, все интересни фигури.
Цветно е. Дори се усмихвам, но за действието това няма значение.
Себе Си е голямо дете.
В главата й има цели вселени от думи, но те се въртят само около едно слънце.
Аз съм по-свободна. И по-зряла. Когато излизам се обаждам на Себе си и тя заключва вратата отвътре. Все я е страх, че някой ще я отмъкне.
Понякога й казвам: "Себе си,престани да се плашиш!",но ползата е същата като да излезеш и да викнеш :"Дъжд,спри да валиш!"
Аз се развивам, както казват вървя напред", Себе си претърпява метаморфози.
Дълго време беше скала, но така ерозира, че веднъж, когато се прибрах я заварих прилична на някакво странно сирене - на дупки.
Тя обясни, че условията я разяли и престана да ми говори...
Казах Ви, голямо дете е!
Оня ден се заинати и викна :"Има Любов!Има,има,има!"
Но аз виждам колко уязвима е Себе си и й се карам затова...
"Добре, де - крещя й - така е! Колкото повече си Себе си, толкова повече те нараняват.
Трябва да си Аз, като мен!!!"
Един ден пламна пожар. Себе си нададе вик: "Аз, ти си студена, потуши пожарът, угаси го!!" Завтекох се. Спасих я.
Днес се чувствам виновна. Спасих я, за да страда отново.
-Себе си, повече няма да ти помагам!!
Себе си не ме чу. Бе станала на медуза...
Не я приближих, защото се уплаших, че ще ме опари.
Себе си най-сетне се приспособи към тоя свят.

Излязох и заключих вратата отвън...


/ / /

Когато разбереш, че изходът никога не е бил изход и че отникъде не си излязъл, защото тук, където си бил е същото като там, където си сега - а там няма врати - чувстваш объркването, за което е виновно това досадно съществуващо пространство, Ти се хващаш за Времето. Като корабокрушенец(пространствокрушенец)...
И разбираш, че е нямало Някога и трябва да се задържиш вечно в сега, за да угодиш на часовата зона и за да изпълниш задачата в рамките на 12 малки точки и пресичащите ги стрелки...
Уморена и объркана съм. Искам от себе си това, което друг ще получи. Няма да има спечелили. Няма да изгубя. Няма да има борба...
Само времето, в което трябва да се побера...Само дванадесетта точки и пресичащите ги стрелки.
И ако изпълня задачата, речникът сам ще се отвори на думата "разумно", а в мен ще лумне пожар.
Той ще изгори издяланите ми почти нови фантазии - и аз отново ще бъда "спасена" от времето, онова, което ме убива и същевременно ме въвлича в тази сериозна, опустошаваща всичко игра...И аз я играя...


/ / /


стига да има някой като мен, който никога не стига
дъното...
просто дълбини без край...а после слънчева струя...
ще се напия...от щастието, че съм където и да е...

кръжа наоколо и се забравям....

олекотена безформеност напомня всесилни криле.
ти с мен.


когато и да се случи...

/ / /

истина битие бог природа време свобода

Ако

Ако
бог бе истина то време нямаше да има и битие не би било предмет на хиляди въпроси оставащи без отговор.
Ако
човек бе свободен, господ нямаше да има, а само природа, в която не се раждат грешки.
Ако
човек прозре истината в рамките на времето, то живота щеше да губи хората, а не те него.
Ако понятията можеха да дават точните отговори, така добре, както се и взаимосвързваха, то човеци нямаше да има, а само неоспорими истини.



.

нрав?ственост

съв
__падащо

натрупай омразата си другаде
преди да съм превзела болката ти
с моята в чудовищно съотношение

.....

разхвърляност

--- цветни захарни клечки


щурците пеят

въртележка


страшен филм с дълги пейзажи

плътен мрак

тъмноока жена в стая с дървени мебели


тъжна къща
скърцане
шум от движение

остър молив - черни извивки за букви


дълги пръсти - големи очи
лилави хълмове
ти къде си

слушам и чувам себе си

let`s dance

my baby don`t care for shoes...



оставени на брега на реката захвърлени в различни посоки
навяващи някаква пагубна женска несигурност
изоставени, пълни с пръст, заобиколени от сухи листа и съчки
като обувки износили цялата тежест на самотно момиче





Tuesday, June 20

тя днес писа много
писа на Н
но всеки влизаше
издърпваше я
говореше й
приказки смях приказки празнота пак смях пак топлота преизпълнила празната й ръка
днес тя ти писа
но не само това
тя мисли за оня вой на улицата рано сутрин
когато онзи паметник за малко не й проговори
колко ли бе самотен и той та чак се взря в нея
видя я как минава и чува лай чува птици чува свенливия въздух който изпълва ръката й
така с вопъл тя слизаше стълби гонеше смисли грижеше се за здравето на самотния паметник и окаяната улица рано сутрин
тя тогава знаеше че ти си клавишите на рояла
но не знаеше как ще струи мелодията ти в нейните вени не тя не си го представяше
днес я видях да излиза в най-душния час отиваше да си купи зелено манисто но се заговори с малката продавачка колко е горещо в живота каква непоносимост грози всяка възможност всичко зависимо колко е грозно с престижа си ах...
тя не си купи манистото малката продавачка й го наниза, сложи му закопчалка, говориха си за Кипър и романтичните им момичешки още представи
тя й подаряваше зеленото керамично топче
после попита друг продавач на чаршията за една чаша
понеже се сети за теб и не знаеше какво обичаш да пиеш...
устни? тя се усмихна и си изсумтя нещо което се изгуби някъде под полите й...
тя ти писа днес
но всичко беше изтрито
неизпратено и най-лошото не запомнено
понеже всеки знак бе някакво чувство
което бе трудно да бъде повторено
тя се отчая и седна и препрочита и проветряваше
глезените и раменете си и горещината й носеше нов унес нова слепота нов взор към далечина в която се бе сгушил върха на планината Н

Няма сигурност
Няма слънце
нито маслини
в лилавите устни
смокини осмукани
Има мрак
Имаме тайна
Ние не се познаваме
Нямаш глас
имаш стон вместо име
или това е просто
възбудено дишане
Аз не знам
Ти казваш
че не бива
да ме познаваш...
Черни вълни
въглени
дъждове
черници отровни -
очите
и косите ти
Аз казвам, че няма значение
дали ще запомниш
дори да бяхме
предишни и двамата
Ти се усмихваш
и ме заразяваш с
свенливост
Сега аз мълча и те гледам.
Колко красиво...
А аз съм безсилна
перверзена
порочното искане
в мъжки род
желание и крушение
за чиста привидност
любов

Monday, June 19

Гората
Гората може би любов е моя…
Н. Гумильов
1
Обичам това, което бяга от мен, бягащата моя любов.
И когато съм я завладял напълно – изведнъж пак ми избягва.
Моята любов е като руска люлка.
Но аз обичам и света, и тревите, и своето изкуство.
Всичко ми е нужно в моя живот. И аз пристъпвам в него предпазливо, като в напълнена вана.
В ден, в който ми е празно и тъжно – ден на избягала моя любов, пиша този разказ.
И нека словата ми са така гъстокръвни, както е моята тъга.

2
Локвите са настойки от ръжда. По бабунките – червеникави, мъхести треви. Тялото на земята е покрито с рижи косми, брадавици, локвички.
Голо, разхвърляно, корясало – и мъгли мият утрото.
И вечерите измиват мъглите.
Тъжно.
Пустошта лежи като просната кожа, без край, без смисъл.
А в небето само бледи зари. И те нищо не обещават.
Ще вали ли дъжд, или не – парите все висят над локвите.
Ще изпълзи върху камък червей, ще свие на пръстен тялото си – месо. Мърда с месестата си остра морда-души.
Но наоколо е глухо – по-тихо и по-страшно от яма.
Изгоро моя, земьо моя безкрайна – как ще живееш?
3
В утрините бледите зари гаснат. Те имат криле и крака като на ленива птица дъждосвирец.
Бият се мъглите ленивите зари, но мъховете – влажни и твърди, чакат друго. Чакат
Ония сили, които ще сгъстят козината им, ще вкоравят земята, ще изгонят ръждата и ще налеят в локвите кристал. В утрините той е по-студен и по-як от камък.
А камъкът е такъв – ясен. Наша съдба. Тежка.
От мочурищата и пустошта се стеле шумолене:
- Изгоро моя … ще дойдеш ли?
- И долита глас оттам, от синкавите набъбнали поля, които веднъж – влажни и потни, ронят дъждове, а друг път – изсъхнали – се покриват с кожица, по-бляскава и опната от тази на червея.
- Ще дойда.
Това слънце – добър и риж звяр.
Хвърля в земята топли зърна. Изгаря локвите и блатните бабунки.
Разравя с лапи целината, разкъсва с нокти земния кожух, сее зърна. Зърната са леки и разтопими като злато. А земята е топла като торище.
През юли звярът събира облаците като зърна и ги троши както мечка камък.
Бляскат в небето сини мечове – юлски бури, поят земята с дъждове.
Така започва слънцето.
И след като полее работата си, от Покрив вече я завива с меки бели рогозки.
Уморено, прибира се оттатък края на земята, където лежат облаците, като погранични камъни по междините.
И подвило под себе си горещи, сръчни лапи, спи там през всичките дълги месеци на руски мразове и на плющящи в студа ветрища.
4
Пролетите настъпват у нас винаги ненадейно, като любовта.
На Еньовден дните са ясни и леки, като полската тишина.
В локвите водата се покрива с цвят, със зелени мехурчета.
А под мехурчетата в зеления нежен мрак водните обитатели се отдават на греховни страсти.
Никой не им пречи – никой не ще разруши зеленото им ложе.
Там се любят и раждат.
Защото първичната сила – дяволската, се ражда направо във водата.
През същите тези ефирни за полята дни в небето се събужда добрият звяр. Прозинва се сладко, облизва лапи и ги изпружва на мекия пролетен вятър, за да се изсушат.
И докато се сушат влажните му от зимата лапи – звярът се смее.
И от това, че звярът се смее, по долчетата и полянките потича надолу водата.
Звярът гали земята, вчесва я с лапата си. Забил леко нокти, той повдига земната корица – да види кълновете под корицата.
И им казва просто:
- Хайде, деца, излизайте…
И кълненето избуява зърната се сгряват и пукват и кълнчето – солено като сълза и весело като розова зора, разбутва с телцето си корицата, подава се навън и се оглежда.
И, видяло голите бабунки, ямите и събраната в тях ръждива настойка, се поклаща.
И друго се поклаща.
И трето.
Гледат –
Изскочила е на пустошта тяхната сила, припнала е по ямите тяхната радост.
Бабунките са в зелено, покрити са със зелени мрежи- Ей я че долита и земната пчела, за да бръмчи, да пие новия и зелен мед.
Тя е първата пчела в тази пустош, в глухите падини. Тя бръмчи, защото има много покарали треви и мед. И като нежна ножица червено небе. Там се е разположил звярът и мисли: колко работа имам още…
Хваща внимателно покаралите треви и ги изтегля нагоре.
От този миг се грижи за тях по-нежно от майка, сгрява ги в лапи с дъха си, подрежда земята около тях, суши мъховете.
5
Така се труди звярът с години.
А годините са десетки наши живота. И не една десетка, а две, три, четири, може би седем.
6
През юни са израсли нови треви.
Боровинка с бледорозови цветове като звънчета.
В ниските места – дъхава чубрица.
В локвите острица с листа като саби.
И по горските полянки – яркосиня ралица, по-коварна от момини очи.
Ралицата е опасно и горчиво биле.
Но колкото по-горчива е ралицата, толкова по-добре.
Това биле прилича на женската любов.
7
А слънцето работи. Вдигат снага от издънките, от филизите дъбравка след дъбравка.
И през юни, и през юли цветът на кожата им е еднакъв с вечерното небе – червен.
И в дъбравата запяват птици.
Например кукувицата. Обикновена птица.
У кукувицата са се появили кокошинки.
Сред иглеста борова гора оживява мравуняк, за да си строи царство, да работи.
Лапите на мравката са силни като на слънцето, и миризмата им е такава гъста и силна, и в упоритостта си мравката му е равна.
Та нали мравката е рожба на боровата гора и на слънцето.
8
През май – радост, през юни – щастие, през юли – сила, през август – опиянение, през зимата – почивка.
Така живее гората.
И докато не може да люби, над нея бди слънцето – звяр добър и риж.
Годините текат като вода, верни като леда, облаги в плитчините и весели на бързеите, при разливите.
И звярът в небето знае добре кога и какво да подсуши, кога да разчисти облаците, кога да я пои, кога да я суши.
9
Пак текат водите. А с водата и годините.
Розово, бяло – гората се венчава със свещи.
Ликува в небето добрият и риж като бакър звяр. Звяр в чеден звън.
И звънко си шепнат стволите, розови, бели, усни като май, като юни – месеците на радостта.
Текат води, години и звън. А кукувицата брои годините. И птиците пеят сватбени песни. И казваш си – животът е безкраен.
Така кука кукувицата.
10
Тогава слънцето решава: - да бъде…
И дърветата решават: - да бъдем…
И свалят си венчалните одежди и се любят.
Вятърът ги съешава по края на гората. Мачка зелените дантели и къса плътните, девствени плодоносни пъпки.
Из гората се носи опиянение и вятър. И ралицата диша с горчив дъх. От нея дъха на любов. Вятърът носи целувки.
Натежават, наливат се, заякват стволите в страсти, през пролетта, лета, през ветрени и през съвсем тихи години. И съдбата бразди кората им.
Растат, едреят, плодят се – гората живее.
Живее тя несломима, защото в клоните й се крие сила, в листата игли – жилавина, и от желанията й фиданките нагазват по полянките и запълват ямите.
И слънцето, когато се люлее вечер на гъвкавите й клони, си мисли
- Добре-е…
Дъждовете й мият кората и от това кожата й златее. От снеговете – сребрее.
И се появяват по нея все по-дълбоки весели бръчки – това е живот.
Години, десетки години, век…Може би втори.
През този век тук е дъхаво, сигурно, радостно, както е при мравката изградила си царството…..
( следва продължение )
Николай Никитин

Sunday, June 18

всичко може да започне без заглавие



(Париж, ноември 1992 г.)
Краят на лятото
И стоя над обърната чаша
навън вятърът духа
издъхва лятото
прелюдия от Шопен
две изсъхнали листа
в Желазова Вола*

с два пръста нося пясъчен часовник
и се завръщам на хълма
в плаващите пясъци
върху всяка следа
вятърът сипе забвение
вятърът е навсякъде
издъхва лятото

Третият
Кой влезе между нас
и остави вратата отворена

сега духа вятър
и ни смразява
някой влезе между нас
и остави светлината запалена

сега се виждаме
и не се познаваме
Между две ръце

Между две ръце
възкръсвам
подмладявам се

между две ръце
поставям глава и потъвам в плач

живея между две ръце
които ме отхвърлят
живея заради тези две ръце
Задънена улица

Светът не знае своите краища
но аз зная моя край

светът няма край
тук започва
и тук свършва
а аз имам предел
аз който играя
с негово величество
ах.


ЕКРЕМ БАША



Sea Serpents IV (detail) by Gustav Klimt
- - -

като изгубена калинка
напъпли ме

този гъделичкащ глас

излови тишината ми
с един тон по-надолу
и спря

обърнаха се
устните
към шията
и си отвърнаха
с целувка

по гласа
ще ме познаеш

по гъдела

= == = ==

КРЪГОВРАТ


Живели сме преди от себе си да вкусим,
преди да се повярваме, преди да се усетим,
преди по стълбите въздушни с първите си стъпки
крехки стъбълцата ни да се опитват да проходят,
преди това са пили семената ни от своята взаимност
през студенината черна на пръстта.

Усърдно диша времето
и механизмите му слепи
наваксват на кокили пробяганите разстояния.

Един до друг се втурваме напред,
един към друг насъскани, един за друг далечни.
И как един във друг отново да прогледнем,
преди чертата черна на финала,
отвъд която вместо с гълъби ще пращаме
по червеи един на друг послания?


ТИШИНАТА


Там където бе вилнял звукът
сега остана
само тишина
Там където стиховете чистеха
кърлежи
от своите пера
Там където се разпъпваше викът
сега остана
само тишина
Там където твоят сънен шепот
по-силен бе
от утрото камбанно
сега остана само тишина
само тишина
само тишина

Дънна тишина
Мазна тишина
Тишина подобно сол и кварцов пясък
сипната над раните
Тишина като присъда над предсмъртен хрип
Тишина като във гърло на удавник
Тишина като пресъхнало море
пренаселено от жаждите отшелници
като сън на вятър в скелета на лодка
като смърт на паяк в маранята

Дънна тишина
Стръвна тишина
По-долу в тихото не можем да се гмурнем
Тишина трепереща от себе си
тракаща се като древен череп
Вик превърнат в статуя от сол
Хрип пробил през чвора на ковчега
Тъжни ибиси
които чистят
стихове от своите пера
Тътен от последна песъчинка
възвестяващ гибелта на времето
Глас на водорасло удушено
от прегръдките на врялата земя
Дълга тишина
Сляпа тишина
Тишина която се разпуква

Тишина която се разпуква
като суха пръст под стъбълце на трепетлика или орех
като хоросан на минаре под корените тъжни на смокинята
поникнала във процеп между тухлите понякога антични
като глас на нямото дете
със словото сродено след внезапен уплах
като крясък на човек прогледнал в свойто дъно
и в ужас устремен отново към повърхността на другия до него
и като болезнения вопъл
с който словото на нечий бог започва
своето повторно сътворение
след като свирепо е отхапал
от тръпнещия плод на тишината

Едвин Сугарев


Place de la Madeline



в прозрачни бели поли
този ден се ниже
около глезените
близва петите
пролазва по бедрата
и обхваща ханша
прикрепя се

Маделин
е само името й
просто не знаеш
какво е
да я докосваш

с прозрачните си
бели поли
прибира вятъра
на всичките дни
кожата на мисълта й
е почти толкова нежна
колкото
пръстите на ръката й

деня се увива
по слабото тяло
и го описва
леко и цяло
красиво по своята
същност
то е непостигнато време
недокоснат плод
успение богородично

произношение
на божествено отдалеченото

Маделин
това е тя
с прозрачната си
памучна пола
кръжи около
желанието ти
и му оставя живот
вдъхва дихание
продължава го
но не го изпълнява
...
този ден
си отива
с водата
окъпала
тялото
този ден
се отронва
от нишката
с маниста

и тя си тръгва

Маделин
върви по пътя на безвремието

spoetry вдъхновения

къде си
пита се
чайката
с поглед
който търси
следите ти
в танца
над времето
е летенето
е твоето търсене
толкова ли високо
че е всичко безредие
че съм без глас
тук
в
дъното
на
чашата
всъщност
отпивам очаквайки Те

друг някой?...
слагам още чаши на масата


/ / /

ще ме имаш ли
под това нощно небе
изпълнено с чайки и песен ту плач
ту звук от пиано фаготи и флейта
някъде толкова близо
началото е морето
надморска височина
ще стигнеш ли бреговете ми

ориентири
пиесата е още така недовършена
в дъното на чашата се е утаила звезда
лежи в солта на моето лято - тялото ми
облизвай пясъците ми студени - до затопляне
напивай ме до веселост и песен
разказвай ми и тъжните си заливи
завличай ме навътре
събличай ме,
развиделява

ще чакам образа Ти ...
ще вярвам, че си близо
кристална течност е доверието,
което съм отпила...

Ти ли бе?

Импулсно ли, технично?...


/ / /

ветровити картини
усмихвам се
повей
нали твоят дъх
е претворил
сезоните
нали в този вятър
са думите
нали това е песента
която научихме
загадъчно е
пееш наум
пълнотата на тази лудост
ме рисува
и няма точно копие
защото онова
което пилee
ни и събира
никога
същотото
и винаги в нас
вдъхновение



Friday, June 16

нито/нито



нито ми е студено
нито ме е обгърнал

влажен въздух
 мъгли димят 
връщат зимата

дъждът се превръща в сняг самоубиец
какво да правя?

какво да правя 

толкова силно искам
да пия топличка супа
на ръба на скалата

 да се потопя
в ниското на реката

да плавам на повърхността
и никой да не ми припомня,
че по законите на страховете,
тинята и самотата се потъва

така се потъва, че до пролетта вече никой не си и спомня

*

нито умирам, нито пък съм щастлива
какво от това, че избегнах притока на желание
на обич към другите...
не става, в мен не нахлува

ще бъда реката, над която никой не се надвесва
и няма да ми е нито студено, нито обгърнато,
а и той никога няма да се сети за мен...

поне ще съм сигурна
поне ще знам...
защо е заледено през зимата

всичко ми убягна
всеки се спотаи
само аз знам доколко е вярно всичко това

*

тънка коричка лед се топи
в мойте води
в мойте очи
всичко свършва на пролет
успокои ме ти
как ми върви
успокои ме ти

щом не вървиш по мен
по тънък лед над мен
на пролет всичко тече и всичко се носи
по-леко
по-леко
по-бързо течението те носи
отдалеч не ме обгръщаш с въпроси


--

Колко тихо се събуждат мислите, няма нужда от никаква светлина
 сами разтварят Невидим прозорец и вдъхват нощта ...

кратки думи, омислени, сънени, спрени на място

Цялата съм такава...зелени топли линии ме обкръжават и пазят...

Видимо – дрехите, вътрешно смут, който облича първото,
което намери...

Чужда, проходила с тежести на краката ... 
Сега само ранимата паяжина 
като топли лъчи
 гъделичкащи лицето, цялото тяло, очите ...
Това съм
Една обвивка, едно покривало...

*
зрял автопортрет на млад художник
етюд на актьор, който иска да се откаже
унинието на поета намразил римите
усмивката на жената, чиито желания знаеш

нищо особено
 преди сблъсъка - вечното огорчение

*
невалидни дни,
изгледани през прозореца
неизживяни,
по-скоро премазани
на шосето от трамвая
отколкото жизнено пропиляни
отколкото излетели
птици на годините

няма нищо смислено
няма никой истински

колко изопачено е в себе си
там, където бледнеят
психо профила и угнетението

нощи на въздържание
в които виждаш как другите пият
кафе и бира коняк и сода
господи винаги едно и също
винаги в омръзнали
цветове и форми

***

все с шеговит тон си казваме
"обич моя"
а всъщност се гоним
гоним се като вълци
мразим се като сноби

нощта става подходяща
да си тръгна без причина,
все още неизвършила
престъплението

"изживей го"
каза една непозната
и прозвуча като че ще повярвам
прозвуча като преодоляно и вярно

а аз си тръгвам
все по-сама
все повече ми липсва
нещо което не ми е било дадено

***

нощни разливи
океани удавници смисли
екзекутирана болка
и примирение
вълнообразно
сменящо се с презрение

толкова често
и непомътено
съвсем ясно личи
че изпитвам непоносимост,
че ще си тръгна без да си върна

трябва да си отмъстя
че понякога изпитвам желания
трябва да се прелея
в синята вода
безупречна

 да скитам
плискайки рибешки опашки и очи
корали и рифове

безразличие
всеобхватност

*

китките ми са полилавели
от стискане
без да ме е докоснал

лицето ми е изкривено
да гледа гърба му

всичко е готово
мисля си за тръгването

казах му:

"ще ти прережа гърлото тази нощ",
а той предложи да остана

...
-заминавам - казах

-тръгвам си
не искам да спя повече така
не си се изповядал,
а вече искаш причастие...
слушай, в този храм
или запазваш мълчание
или избираш молитвите

не искаш светлините ми
затова и ме имаш
угаснала

Thursday, June 15



и после изчезнах

Wednesday, June 14

на границата съм

питай моят брат близнак
непознат на тълпата и твоя свят
питай го за двойника си
и той ще ти довери
какво е да си се крил винаги,
да си пътувал в различни посоки,
за да не бъдеш разпознат и запомнен

всичко е отвъд

да. така е...
малко стигат до границата

повечето разчитат на престъпни канали
стават част от трафика

аз не съм от тях
прокопан е тунел в мен
допуснах не един влак,
не едно бягство
бях сам, а всъщност
разполовен
това е по-страшно

ние сме един,
но ще ни срещнеш
два пъти
мен на границата,
а моя брат близнак
във вътрешността на страната
следейки с поглед трафика,
намерил начини за придвижване

учи езика по движението на устните
и премълчава до болка
вгражда своите постъпки
в стените на все по-високите сгради
но не стига до горе
винаги в нишата на шпионите
живее вътрешно неспособно
да се издигне...съзнателно.

питай го за живота му,
но не му задавай въпроси за мене
той ще се огледа, ще изпадне в съмнение
дали не си по следите ми,
дали не искаш да ме намериш

той...той ще усети
дори далеч от тази граница
мястото, до което стигнах
не е белязано на никоя карта

приближи се.
не спазвай дистанция,
но ще се увериш
той не споделя с никого
своята тайна, макар да знае мащабите
макар точно да е пресметнал
разстоянието

пази лицето ми
зад своята маска
и изживява
това безцелно препускане
и преследване
заради утехата на сърцата
там където са непознати

граничим с тълпата,
но не се срещаме никога

получавам писмата по вятъра

мой осмислен йероглиф
неразгадаем и потаен
завинаги

на последния ред
свидетелство
за раждане
опознаване на двете половини

на границата

-----

" светът е странно място - начинът , по който те тласка тук, а не там..
винаги...във всичко трябва смирение - един от малкото принципи
към вътрешен мир - мирна граница около цялото същество,
през която се минава възможно най-рядко - в пристъп на смелост,
когато сили - неорганизирани и без мотив се съсредоточават в тялото
Мисълта е слаба и податлива...и въпреки всичко...
Рано сутрин съм готова да се разкая - за това дълго втренчване,
от което за цели месеци губя света,
забравям календарното време и тежката отговорност -
да изпълнявам едни и същи задачи с всички останали

Има остатъчни чувства и цветове...има вдълбано друго време
или по-скоро липсата на такова - по рождение - без избор

Сътворението на самия теб - светлина длъжна да се пречупва...
длъжна да изгаря най-крехкахта повърхнина на земята -
тревата...зелена и живораждаща..
която иначе би имала по-плътен смисъл в твое отсъствие

докъде стигнах?
сутрин е
а вече съм готова да се разкая
сама и на светло съм
не знам какво ми вещаят
на това странно място - където непрестанно ме тласкат, а аз
спирам и търся с поглед---вглеждам се твърде дълбоко
това пречи...цялата фрагментарност,
докато съществуват документите за моята цялост
При цялата им достоверност - твърдя - те все пак не отбелязват фактите -
не се допитват - не ги знаят - не ме прочитат

Ами, ако някога го направят
каква цена ще добия...Не искам да го разбират...

Monday, June 12

за кой ли път...

разлагам се
моите несамостойни части
търсят решение
хванали са се в лъжата си
почти постигайки целите
търсят спасение

ужасно е
ту отболява, ту смъди

разпадане

непрестанно

острота
отрицание
жалки опити за съчувствие

- съдбата ти не е такава! не би могъл да живееш
не и в собствената си цялост

Пълнотата изяжда обяда и ми оставя
недохранени своите деца -
циврещи, молещи, болни
желания и обещания

разлагам се
не понасям миризмата

претапям се в своето учудване,
в своята заблуда

изгубвам се
губя значимост - идентичността, която изискват,
която дори и да имам ще се изплъзва от чантата ми,
ще я забравям в чуждите къщи, на улицата,
в автобуса или библиотеката

а разпадането ще трае толкова дълго
заразата идва лесно - изпива те
и си намира нов дом

А ти?
Ти избираш вървенето сам по релсите
Сам избираш да вървиш с гръб към идващия влак
съвсем без да бързаш
бавно и недодялано се спъваш
в навици и илюзии
ковеш съдбата си премазвайки пръсти лица
унищожавайки собствените си отпечатъци

чука, който премазва ръцете ти
обезобразява сърцето
раждаш сам разложението
изгубен между дърветата
намерен в дневните сенки и утрешни клонки
ще погледнеш само веднъж от високо...

част от теб ще се ражда отново
в заблудата

Saturday, June 10



Облакът
насълзено притваря
звездите
приспива очите

Мрак танцува
съблякъл светлините
от прозорците
във очите се гледат
немите къщи

не виждаш ли
това което ти казвам
е моето дишане
не разбираш ли

тази луна е вълна
топлина здрач мистерия
не дочуваш ли
лицето ми бледо
прави признание

половин луна
цяла луна
плътен мрак
се облича
в мълчание -
твоят отговор
твоето нежелание

а може би...

О
Пълна луна
С
Разполовена луна

окото в което прибирам
нощта е прозорец

разговаряме
дума по дума

листец по листец
се разгръщаме

и разцъфваме в сумрак
и син и свещен

точно тук
тази нощ

0 0 0 0 0 0

лъхва носи мрак
от речния бряг
носи се ветрецът
прашецът на речното цвете
пораснало в скалите на брега
пораснало против
природата завоя и смъртта

Живот, умирам под сянката
на този мост който хвърли
от себе си до другите
който ми застла като подслон
като капак на гробница
моята къща без стени
но с таван в леглото на речното
дъно
тук - каза ми -
няма да спрат болест и скръб
болест и скръб ще минават
все така по течението
и ти(аз) с тях
ще пътуваш
ще им събираш спомени
ще им търпиш спазмите
ще лудуваш в последните
покосени сърца носейки
речен прах страх
шумоленето на водата
и погледа на онемялото
цвете, което живее
противно на суетата
просто жизнено
и безсмислено

ах ах аф

тревожността им по всички тези конференции врагове на изкуството любители
на своите врагове те всички обичат дискусиите обичат емисиите и вразумяват
единственото което ги тревожи че не можели
да си отговорят какви сме
защо сме такива защо се четем като бестселър и се продаваме като на дворна разпродажба по договаряне стокообмен на незначителното и празното на обедняващото население което не знае защо е такова
знае само тревожността на битието и гледа емисии но не влиза в дискусии
това ги тревожело
идентичност националност видовете кастрация
някак съм уморена да им измислям обяснението което искат
понеже те са в търсене а аз друго намирам
намирам го но е друго
кажи на другото ми лице - на идиота че може да се съсипе от мислене
и да се хоспитализира в отговорите но няма много да си помогне
понеже няма взаимопомощ
балканите били мост
защо рухнал мост са ръцете ми вперени
не ги ли тревожи това на техните конференции
не ме ли карат да стоя в руините търсейки основата
вглъбяване и вглупяване
ловуване локви кръв а от дивеча няма и следа
цивилизован глиган, няма що!

Лудории

интересен сайт с безумни анимацийки
има някакво българско участие като съдя по имената,
но не това е важното - EASY го гледах за пръв път по българския
сателитен канал, зверско е, историята е със страшно развитие :)

<-- цък




As I awaken
Born from the slums and taken
Through the ritual, childhood, puberty, adulthood, maturity
And mastery of me
And my surroundings counting down the days till I'm exposed,
"I hear it move swiftly" underneath the nose
Till one day you're face to face you're gonna cross the line
You're lost for time
Life lose diminished
Heart beat finished replenish
Now you can be one with the light
But when it comes it'll come like a thief in the night

Aceyalone

Friday, June 9

trip to nowhere


живеех
очаквах
желязното си изтръгване
знаех какъв ще бъде звукa
само тишината си вече не помнех

словото се прощаваше
виждах че вече не бяга към мен

гледаше ме как прохождам след инцидента
и изпитваше съжаление
оставяше ме да си почивам
докато аз исках поредното вливане
поредната свръхдоза усилие
да си доставя думата
да й дам
обратното на завършек
обратното на значение

срив срив на импулсите
докога ще повтарям
това болезнено недочуване
недописване
несъществуване

*

необмислено калявам машата,
с която ще ме жигоса смисълът
държа я сама в огъня
сама гледам наивно пламъците
и ги оставям да топлят очите ми
да свисти някакъв глас в ушите ми

*

дървото, което обичах намерих отсечено
реката, която преди не ме бе страх да пресичам
сега залива бреговете и лови страховете ни
по дъното не бих стъпвала
едва ли ще вървя по водата
едва ли ще се разтворят
вълните

другият бряг не е вече спасение,
а още един път към нещастния случай
липса на израз
изобилно вали
простудява ме и ми липсва

всичко написано ще се изпари
винаги съм го предусещала
.
недописаното ще стане несъществувало,
така както сама орисах
и сбъднах

*

откровенията на тялото ми излязоха извън
и започнаха да търсят други тела
заламтели и алчни да ги нарекат истински

превърнаха ме в болката от очакване
в постоянното проверяване,
 отдалечаване,
несъзнаване
бягане и пак бягане
къси отсечки - споделяне

и после пак
километри напред табелите са объркани
километри назад към теб няма връщане


Ана Бландиана

НАЧАЛОТО НА ЗЛОТО ТЪРСЯ

Антидневник


Ако под дневник разбираме записан и коментиран живот ­ всекидневния живот, ­ то дневникът на поета е лишено от смисъл понятие, защото животът на поета е всъщност без значение. Поетът съществува и остава да съществува само в онова, което не е успял да преживее и поради това не е успял да го пресътвори. Защото, както е известно, само онова, което не съществува реално в живота, може да се реализира в изкуството. Споделената любов не ражда стихове ­ доказва го цялата история на поезията.

Бих перифразирала старото твърдение, че дневникът на поета отразява не живота, а по-скоро отсъствието на живота. Лично аз предпочитам да коментирам не това, което се е случило, а онова, което бих искала да се случи. И ако коментирам фактите от живота, те ще бъдат само повод за моите размишления. Всичко, което казвам, лесно може да се опровергае, ако, разбира се, не съществуваше илюстративната поезия, която със своите къси крачета стъпва по следите от обувките на поета. Това наистина е така, но дори и в тази поезия ­ лично аз съвсем не я ценя ­ всичко става въпреки желанието. Тя е като картинка от детска книжка с леко размазани цветове. Казват, че Гьоте не се е самоубил, защото създал своя Вертер. За твореца изкуството има почти лечебно действие. Може би Бог е създал Сатаната, за да не стане самият той дявол, а може би Бог е само идеята за Доброто, родена от Сатаната.

Няма нищо по-нелепо от опитите на литературоведите да свързват автора с неговия живот. Аз не се интересувам от това, а и кому е интересно, че Емили Дикинсън живяла почти незабелязано, че Вийон бил крадец и убиец, че Омир дори не е съществувал. Творецът започва и завършва с това, че твори. Само написаното остава ­ другото, мисля, е без особено значение... Далеч съм от мисълта да развивам теория за откъсването от действителността или да излизам в защита на "двуличието на автора". Мисля, че има значение не това, което правя, а онова, което разбирам.
За писателя всичко е повод ­ за него дори и животът е повод за писане.

Измерения
Помня финала на един от романите на Хърбърт Уелс: след като марсианците, притежаващи непобедима техника, набързо унищожили земните жители, те, могъщите завоеватели, започнали да измират като мухи заради най-обикновени земни микроби и умирали не защото не знаели как да се защитят, а защото не знаели от кого да се защитят. Смърт поради недооценяване на ситуацията. Винаги съм приемала тази история на фантаста Уелс като притча. Постоянно се страхувам от нищожно малкото. И този стрх не е само мой ­ той е на всички хора. Страхът пред нищожното е едно от измеренията на прогреса... Страх, възникнал след подозрението, че нищожното съществува. Първобитният човек е живял в пещера, а ние уплашено дезинфекцираме бравата на вратата! Колко понятия промени прогресът. Героите от античната епоха се бореха с богове, хидри, минотаври, а ние не можем да се справим дори с... мишките и хлебарките...
Отдавна живеем не сред животни и растения, а сред заплашващи спокойствието ни молекули, атоми, клетки... Робърт Кох, открил един бацил, е по-важен за нас от Христофор Колумб, открил цял континент. Мисля, че с по-голямо уважение ще се отнесем към учения, описал вируса на рака, отколкото към този, който направи карта на друга планета.
Впрочем антените на народната интуиция отдавна са проникнали в тези "вътрешни стени". В една румънска балада мухите, накацали по трупа на змея, са по-страшни от дивия звяр. Храбростта на Крали Марко не носи освобождение на хората. Народът се бои не толкова от Бога, колкото от светците.

Ние се плашим от нищожно малкото. Съзнаваме този страх и трябва да го култивираме. Това е едно от нашите най-силни оръжия. Емблема на нашата еволюция. Умът може да бъде огромен, но глупостта винаги е дребна. "Велика глупост" казваме, това е само метафора ­ сума от милиарди малки глупости. Не от гения на злото се боя аз, а от малките глупаци. Не от големия злодей, а от незначителните анонимни носители на порока. И не се страхувам от този страх, не се отказвам от него. Да не забравяме, че хищните зверове са вече на изчезване, докато бацилите са неизтребими.


Превод от румънски: Огнян СТАМБОЛИЕВ

Wednesday, June 7

Лив


LIV in the Fast Lane
Actress Liv Tyler wraps her inner charm in men’s outerwear
By Rich Cohen

Liv Tyler was right about one thing: Her father was a rock star. She just had the wrong rock star. Until she was 10, Liv thought Todd Rundgren was her old man. When Liv's mother, the former fashion model Bebe Buell, was pregnant, Steven Tyler, on the road with Aerosmith, was lost in a haze of drugs and alcohol, and Buell wanted something better for her little girl. "Steven was using lots of drugs, and that scared her," says Liv, who is now 17. So Buell moved to Maine and raised Liv as the daughter of Rundgren, whom Buell had once dated. "She did all these things to protect me."

Liv, dressed in a T-shirt and blue denim overalls, is sitting on a couch in Manhattan's West Village, discussing the difference between her coming of age and her father's. 'Things were different for him," she says. "When he was my age, it was just the beginning: the beginning of rock & roll, of glamour, of fucking sex. And all I'm left with are the decisions and the consequences. I hope my decisions are better."

Liv, a model turned aspiring actress, is tall and lanky. Her long dark hair is piled in a neat librarian's bun. At times she has the look of somebody's kid sister, but she can also look astonishingly sexy. In her, the almost cruel features of her father have been remade; the angular face is here, only it's softer, even elegant. She has also inherited her father's wide-set eyes and the wide mouth that - when she smiles - threatens to consume her entire face.

When Liv was in fifth grade, she and Buell went to see Rundgren perform. After the concert, Steven Tyler, who happened to be at the show, came backstage. Liv now recalls the special attention Tyler paid her, how he made her feel important. "That's how Steven re-entered our lives," she says. Soon, Tyler began coming around to see Liv, who was puzzled by the attention. And she began to notice things. "Like that we had the same legs," she says. "Then I met his other daughter, my sister, who is about a year younger than me, and we were like identical twins. So I began to know. And I went to Mom and asked her if Steven Tyler was my father."

The following year, Liv and her mother moved to New York, where Liv began her life as the daughter of Steven Tyler - and started staking her own claim to celebrity. When Liv was 14, model Paulina Porizkova took her picture, which wound up as a full-page spread in Interview magazine. It was then a short trip from a private high school, where she was passing adolescence, to Madison Avenue, where she began appearing, scantily clad, in fashion magazines.


"When I began to model, things got weird at school," Liv says. "All of a sudden I wasn't there. I was traveling, and the other kids thought I had these special privileges. But to me, they had the special privileges: They could go to school all day and go home and watch TV and do their thing, while I was all over the place."

Though she is not yet of drinking age (not even close), Liv surrounds herself with the accouterments of adulthood. “I’m running out to get a cappuccino," she says, standing. "Anyone want a cappuccino?" When she has something important to discuss, she pulls on her cigarette, exhales a little, says what's on her mind ("College? What, am I going to go off to a dorm and live on campus? I don't want to be a doctor or a lawyer"), then exhales the rest of the smoke, like drawing an exclamation point in the air.

Last spring, Liv teamed up with her father (the real one) to film "Crazy," an Aerosmith video in which she plays a nymphet fleeing Catholic school in a blue convertible - a video that with its sexual content gives new life to the term family values "I understand why people might have a problem with it," says Liv, "but I have no problem with it, and Steven has no problem with it, and if other people have a problem with it, it's their problem."

Most recently, Liv has made the move to Hollywood, appearing opposite Richard Dreyfuss in the psychological thriller Silent Fall; she has also completed a film tentatively titled Upstate Story, in which she is cast as Lemonhead Evan Dando's girlfriend. Despite the distance crossed since her days in Maine, she is still identified on her birth certificate and driver's license as Liv Rundgren.

Today, Liv shares an apartment with her mother and her stepfather, Coyote, in lower Manhattan. "Coyote is amazing," she says, playing with her hair. "He really listens." Coyote is 27, and Liv finds it remarkable that her stepfather is the same age as many of her friends. "It seems like everyone is in their 20s," she says, crossing her legs. Her best friends are Marlon Richards (Keith's son) and Marlon's fiancee, Lucie de la Falaise. According to Liv, since she and Marlon are both spawns of rock, they understand each other the way no one else can.

"We've both seen and experienced things a lot of other people haven't," Liv says, drawing on a cigarette. "Insane parents and drugs and rock & roll." She grimaces and releases the smoke, like something she saw in a movie.

Liv recently quit modeling to concentrate on acting. 'It was just too external for me," she says, waving the cigarette in the air. "And I feel for the young girls who dream of being models. You're a millionaire and have everything, but what do you do with yourself? You try to stay grounded, but it's hard when you're young; everyone wants to be your friend. But why? Because you’re pretty? So you have to keep the radar up.”

Liv's radar told her to leave all that behind, to explore the internal instead, the vagaries of human character. She is now at work on her third film, Empire, by Allan Moyle (Pump Up the Volume). And though she expects to spend the rest of her life acting, who can say for sure? Liv pulls the pins from her hair, and it falls down around her shoulders, framing her face.

"Sometimes - the way they make you up – you feel like a drag queen," Liv says, blowing a cloud of smoke in the air. "Sometimes you feel like you're 80 years old.”


:) обичам го това момиче !

игра на сенки. непознат.

думи: света става все по-интересно място,а аз така и не намирам своето кътче в него.общото настроение расте и зная за хора,щастливи заради лятото,заради другите хора,заради движението...заради дишането,а моето щастие и днес изчуквам с чука и длетото.не съм остарял и не съм оглупял,макар че не го твърдя категорично. вероятно се поуморих. усещам у мен топлина,която сама по себе си може да бъде щастие.но е странно това чувство да съществува самоцелно.и ако го дам в метафоричен вид,ще изглежда така: батерия от волт и нещо,заредена но не умееща да отдели от себеси заряд,предполага че с правилните кабели ще успее. ако нищо не си разбрал,проблема е най-вероятно в това,че на мен винаги ми е адски трудно да намирам правилния изказ,за едно душевно състояние. след: 27 г. живеене, 17 г. учене, 16 г. тютюнопушене, 5 г. работа, 6 м. казарма, 2 срещи с пълното щастие, 2 разминавания с пълното щастие, нощи на полет, нощи на пилеене, нощи на падение, дни на егоизъм, бутилки и чаши в мрака, образи от мрака, самотни заспивания, виновни пробуждания, отегчение и възхита, любови и едноактови пиеси, купчини некачествена поезия, музика и джаз, самоотрицание и нарцисизъм, настоящето отвращение от алкохола, /нищо не ми е взело толкова много,колкото алкохола/ флиртовете с умирането, флиртовете с жени които не обичам и с жени които не ме понасят, страх, смях. след загубата на единствения човек имащ жизнено значение за мен-Марияна. и преди: края на дългия ми /моля се/ живот и началото на дългата ми смърт, раждането /моля се/ на моето дете, намирането /моля се/ на жизнено значение, n-години работа, n-години тютюнопушене, музика и /моля се/ джаз, страх, смях, и преди качествената /моля се/ поезия, аз разполагам единствено със сърце за изтръгване, и надеждата че Тя най-сетне е щастлива.

Shadowplay

smokin



дим или дъжд е това,
от което пребеля,
в което се изгуби деня

дим от дланта на небето

изпуши времето
за да свърши

безплътна цигара остави следата си
за да се усмихвам след теб

Tuesday, June 6

Хилде Домин

SALVA NOS

Това е нашата свобода
истинските имена като назоваваме
без страх
със слабия си глас
викайки един на друг
със слабия си глас
да назовем по име онова което ни поглъща
единствено от дъха си

salva nos ex ore leonis
да поддържаме отворена животинската паст
в която живеем
не по наш избор.

ЗА ПУНКТУАЦИЯТА

Понеже негрите
се страхуват
страхуват се и моите думи
от проста запетайка
затворени между препинателни знаци
отворени прозорци
отворени редове
мойте думи се боят
от предателство
на човека
към човека
не го изкушавай
остави всички врати
отворени
не ни притискай
нас облаците

слепоочия

може да пропускаме светлина - телата ни се отварят като небеса
бавно изстиваме, бавно колебливо ставаме облаци и образуваме буря от тласъци
може би пропускаме да покрием мястото в нас, от което вали
и се крием в мисълта за порой, който вече е залял всичко

коридор - плътни стени от мрак - толкова близо,
че мъглата е черна и е в очите ни
затова опасения - полуострови Нежелание Неотменност
застиваме
каква е температурата на кипене
количества градуси
паралели меридиани
вдълбаните знаци на всичко неосъществено

окото на бурята е почернял жълтък
последното яйце на света се пропука
и изля чрез нас
слепотата обгръща
връща се да припомни
безкрая и сушата

а ние пропускаме светлина, която търкулната
като кълбо събира сенки и чернокожи желания -
помита сънищата и се напоява в облака на телата ни

вали
дълго и песенно
тихо се ръси съня ти вплетени чужди и свои думи

помня как ме докосваше
със страниците на една книга
докато дъха ми не се прокъса като хартия

мълчах и не те спирах
молитва и наказание
превърнах в едно и също

предизвикахме буря

закъсняла птица
намери яйцето си спукано
от студ или жега
и не спря да пее
разтревожено ятото я последва

бяхме ние, които
пропускахме светлина
проливахме дъждове
донесохме мрак и суша

Летяхме над полуострови Нежелание Неотменност
Кръжахвме над Страстта и се ослепявахме
Спускането ни закъсня
и завърши

А може би ние бяхме реката, която залива
брегове къщи и хора
която залива нивята и ги превръща в калчища
и гробища на заблудени животни

безконтролния пристъп който руши
последния бент на порочните ни саморазкрития
заключено крило отказва да ни тласне

яйцето е спукано
и птицата, която умира сме ние



***

Страх ме е от този ден.
Петлите истерично сверяват часовници
Слънцето като бодлив плет - трън в очите ми
Нахълтаха мисли, които не са спали цяла нощ
и ме разпитват
Записвам въпросите, не бързам да отговарям
да се откроявам с тази несигурност
Фактите издълбават свой път
по петите на часовниковите стрелки
Забиват се в мен
Страх ме е от остротата на еднозначието,
а няма единосмисъл
Разноречия между поздрави и излизания
припев на часовете втълпен, но не и изпълнен
в такт с времето, за което плащам в кратки срокове
Потоци кръв и въпроси
Дузина наизустили - кръвопийци на отговори....

. уморена съм от липсата на призвание
кое да посоча...???.

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO