Гората
Гората може би любов е моя…
Н. Гумильов
1
Обичам това, което бяга от мен, бягащата моя любов.
И когато съм я завладял напълно – изведнъж пак ми избягва.
Моята любов е като руска люлка.
Но аз обичам и света, и тревите, и своето изкуство.
Всичко ми е нужно в моя живот. И аз пристъпвам в него предпазливо, като в напълнена вана.
В ден, в който ми е празно и тъжно – ден на избягала моя любов, пиша този разказ.
И нека словата ми са така гъстокръвни, както е моята тъга.
2
Локвите са настойки от ръжда. По бабунките – червеникави, мъхести треви. Тялото на земята е покрито с рижи косми, брадавици, локвички.
Голо, разхвърляно, корясало – и мъгли мият утрото.
И вечерите измиват мъглите.
Тъжно.
Пустошта лежи като просната кожа, без край, без смисъл.
А в небето само бледи зари. И те нищо не обещават.
Ще вали ли дъжд, или не – парите все висят над локвите.
Ще изпълзи върху камък червей, ще свие на пръстен тялото си – месо. Мърда с месестата си остра морда-души.
Но наоколо е глухо – по-тихо и по-страшно от яма.
Изгоро моя, земьо моя безкрайна – как ще живееш?
3
В утрините бледите зари гаснат. Те имат криле и крака като на ленива птица дъждосвирец.
Бият се мъглите ленивите зари, но мъховете – влажни и твърди, чакат друго. Чакат
Ония сили, които ще сгъстят козината им, ще вкоравят земята, ще изгонят ръждата и ще налеят в локвите кристал. В утрините той е по-студен и по-як от камък.
А камъкът е такъв – ясен. Наша съдба. Тежка.
От мочурищата и пустошта се стеле шумолене:
- Изгоро моя … ще дойдеш ли?
- И долита глас оттам, от синкавите набъбнали поля, които веднъж – влажни и потни, ронят дъждове, а друг път – изсъхнали – се покриват с кожица, по-бляскава и опната от тази на червея.
- Ще дойда.
Това слънце – добър и риж звяр.
Хвърля в земята топли зърна. Изгаря локвите и блатните бабунки.
Разравя с лапи целината, разкъсва с нокти земния кожух, сее зърна. Зърната са леки и разтопими като злато. А земята е топла като торище.
През юли звярът събира облаците като зърна и ги троши както мечка камък.
Бляскат в небето сини мечове – юлски бури, поят земята с дъждове.
Така започва слънцето.
И след като полее работата си, от Покрив вече я завива с меки бели рогозки.
Уморено, прибира се оттатък края на земята, където лежат облаците, като погранични камъни по междините.
И подвило под себе си горещи, сръчни лапи, спи там през всичките дълги месеци на руски мразове и на плющящи в студа ветрища.
4
Пролетите настъпват у нас винаги ненадейно, като любовта.
На Еньовден дните са ясни и леки, като полската тишина.
В локвите водата се покрива с цвят, със зелени мехурчета.
А под мехурчетата в зеления нежен мрак водните обитатели се отдават на греховни страсти.
Никой не им пречи – никой не ще разруши зеленото им ложе.
Там се любят и раждат.
Защото първичната сила – дяволската, се ражда направо във водата.
През същите тези ефирни за полята дни в небето се събужда добрият звяр. Прозинва се сладко, облизва лапи и ги изпружва на мекия пролетен вятър, за да се изсушат.
И докато се сушат влажните му от зимата лапи – звярът се смее.
И от това, че звярът се смее, по долчетата и полянките потича надолу водата.
Звярът гали земята, вчесва я с лапата си. Забил леко нокти, той повдига земната корица – да види кълновете под корицата.
И им казва просто:
- Хайде, деца, излизайте…
И кълненето избуява зърната се сгряват и пукват и кълнчето – солено като сълза и весело като розова зора, разбутва с телцето си корицата, подава се навън и се оглежда.
И, видяло голите бабунки, ямите и събраната в тях ръждива настойка, се поклаща.
И друго се поклаща.
И трето.
Гледат –
Изскочила е на пустошта тяхната сила, припнала е по ямите тяхната радост.
Бабунките са в зелено, покрити са със зелени мрежи- Ей я че долита и земната пчела, за да бръмчи, да пие новия и зелен мед.
Тя е първата пчела в тази пустош, в глухите падини. Тя бръмчи, защото има много покарали треви и мед. И като нежна ножица червено небе. Там се е разположил звярът и мисли: колко работа имам още…
Хваща внимателно покаралите треви и ги изтегля нагоре.
От този миг се грижи за тях по-нежно от майка, сгрява ги в лапи с дъха си, подрежда земята около тях, суши мъховете.
5
Така се труди звярът с години.
А годините са десетки наши живота. И не една десетка, а две, три, четири, може би седем.
6
През юни са израсли нови треви.
Боровинка с бледорозови цветове като звънчета.
В ниските места – дъхава чубрица.
В локвите острица с листа като саби.
И по горските полянки – яркосиня ралица, по-коварна от момини очи.
Ралицата е опасно и горчиво биле.
Но колкото по-горчива е ралицата, толкова по-добре.
Това биле прилича на женската любов.
7
А слънцето работи. Вдигат снага от издънките, от филизите дъбравка след дъбравка.
И през юни, и през юли цветът на кожата им е еднакъв с вечерното небе – червен.
И в дъбравата запяват птици.
Например кукувицата. Обикновена птица.
У кукувицата са се появили кокошинки.
Сред иглеста борова гора оживява мравуняк, за да си строи царство, да работи.
Лапите на мравката са силни като на слънцето, и миризмата им е такава гъста и силна, и в упоритостта си мравката му е равна.
Та нали мравката е рожба на боровата гора и на слънцето.
8
През май – радост, през юни – щастие, през юли – сила, през август – опиянение, през зимата – почивка.
Така живее гората.
И докато не може да люби, над нея бди слънцето – звяр добър и риж.
Годините текат като вода, верни като леда, облаги в плитчините и весели на бързеите, при разливите.
И звярът в небето знае добре кога и какво да подсуши, кога да разчисти облаците, кога да я пои, кога да я суши.
9
Пак текат водите. А с водата и годините.
Розово, бяло – гората се венчава със свещи.
Ликува в небето добрият и риж като бакър звяр. Звяр в чеден звън.
И звънко си шепнат стволите, розови, бели, усни като май, като юни – месеците на радостта.
Текат води, години и звън. А кукувицата брои годините. И птиците пеят сватбени песни. И казваш си – животът е безкраен.
Така кука кукувицата.
10
Тогава слънцето решава: - да бъде…
И дърветата решават: - да бъдем…
И свалят си венчалните одежди и се любят.
Вятърът ги съешава по края на гората. Мачка зелените дантели и къса плътните, девствени плодоносни пъпки.
Из гората се носи опиянение и вятър. И ралицата диша с горчив дъх. От нея дъха на любов. Вятърът носи целувки.
Натежават, наливат се, заякват стволите в страсти, през пролетта, лета, през ветрени и през съвсем тихи години. И съдбата бразди кората им.
Растат, едреят, плодят се – гората живее.
Живее тя несломима, защото в клоните й се крие сила, в листата игли – жилавина, и от желанията й фиданките нагазват по полянките и запълват ямите.
И слънцето, когато се люлее вечер на гъвкавите й клони, си мисли
- Добре-е…
Дъждовете й мият кората и от това кожата й златее. От снеговете – сребрее.
И се появяват по нея все по-дълбоки весели бръчки – това е живот.
Години, десетки години, век…Може би втори.
През този век тук е дъхаво, сигурно, радостно, както е при мравката изградила си царството…..
( следва продължение )
Николай Никитин
