Saturday, December 27

5678745


па̀зи очите
през нощта
не ги дава
на промъкнали се светлини
нито на промъкващи се хора
не отговаря на никого ръката
не разтваря
четирите си устни


сутрешната страна на нещата



нещо от теб се разхожда още в чаршафа
нещо от мен
генетичен материал по възглавница
ще вземем ли проби от този ден
или ще го оставим
да се разлага
шегички
сувенирчета
празнични пакетчета като мръсно бельо
ние се подаряваме тук и там
после години наред се събираме
някои хора си имат принципи
не връщат подаръците
други ги преотсъпват
пак заради принципа
хубава дума
употребявам отговорите като малко дете
много дълго ги търся
и доста бързо обръщам наопаки
пуловерчето на куклата
която ме мрази
нощем я оставям с главата надолу
какви ги дрънкам
обърквам се
запознавам се с този и онзи
понякога спят в леглото ми
неосветеното се забравя по-лесно
светлината коварно задига
по-хубавите ми образи
пази очите!
пази очите
от сутрешната
и от всяка светлина
ръката е най-вярна
пази я
с четирите й устни
с петте нокътя
с кожичките
отлепящи се части
от бездарен колаж
или пък талантлив
но лошо слепен
лошо лошо слепена е светлината
която пада върху телата ни
като небесна блудкава течност
прах
ких
прах
ких

сръчко и несръчната се обичат
той реже тя гледа в прозорците
чаят изстива бързо
като обич
на кой му пука за тези дати и срокове
които не си даваме
които така или иначе
си задраскваме
както казах някои хора си имат принципи
други извозват боклука с шарен камион и подсвиркват
и това е най-хубавата част
с подсвиркване се пестят голяма част от циничните думи

пази очите
пази устните
особено сутрин

----------------
Now playing: Ludwig van Beethoven, composer. Seattle Symphony. Gerard Schwarz, director - Symphony No. 9 (Scherzo)
via FoxyTunes

Шагал

Долу натурализма, импресионизма, реалистичния кубизъм. Да последваме собствения си лунатизъм. Нужна е една пречистваща кървава баня, една революция в дълбочина, а не по повърхността.

***

Дядо ми...
Видял голото женско тяло на рисунката ми, той просто "не го забеляза". И аз разбрах, че на него, на лелите ми, на никого от моите роднини моята живопис не е нужна. На тях им беше нужно месо. (Пък и що за живопис е това, на която ти "не си приличаш?")
За дядо ми разказваше и мама. Но може и да съм го сънувал това.
Някакъв празник - Сукес или Симхестойре.
Търсят дядо и не могат да го намерят.
А той, както винаги в ясен ден, качил се на покрива, седнал до комина и си хруска морков.
Сюжет, нали?
И вие вече знаете началото на моите картини. Тяхната тайна е разгадана.

Марк Шагал

-

пречистващата сила
на свличащите се цветове
от всички човешки кожи
пигмента на пияните ни отрицания
се отмива
с този сняг
с онзи сняг
с топлите южни дъждове

покрития...
покритията ще станат
капчици в крилцата на мънички птици

девет месеца си почива чудото
а после е плач и сладък сън
безкраен празник на диханията


----------------
Now playing: Gilberto Gil - Vendedor de Caranguejo
via FoxyTunes

Monday, December 22

_




не можех да те загубя
можех само да те забавя
--------







Morphine - Cure For Pain
via FoxyTunes

фалшиво летене
наляво надясно
фалшиво
нагоре надолу
фалшиво в посоката и във тласъка на кроежите си
-
лепя стъкълца и хартийки по картоненото крило
и си представям тежък размах
и си представям разговор на отблясъци
много по-съдържателен
от разпенените пъргави думи
спринтиращи във ума ми
губещи ускорение

-

вятърът който правиш с очите си е най-силен
в каква тежест да се загърна
в какъв вятър да се превърна

тежестта се отпуска
тежестта се отпуска

а аз се люлея на хамак от ледни висулки
преди се разсмивах
но беше лято
въжетата се държаха здраво за орехите
а сега
с тези ръце треперливи гузни цветя
не мога да се прикрепям
не мога да избера
наляво
или надясно
не мога да прибера целия сняг
само в едната си шепа

Saturday, December 20

хладно
ненаранимо
различно от очите
които трябва да притваряме
от време на време

ще продавам
паднали пердета
ще продавам
прах от жълтите первази
на порозовели от залези къщи

това е да преуспееш
това ли е


колко множествени числа
какво множество
горди незащитени птици
фигури от дърво камък хартия
бройни небройни
годни негодни
-------------------


да се събудим от сън с дълги ръце
да се откъснем от танца
да отворим очи
и да приберем дъжда
като нещо свое
от джоб случайно изпаднало...

Антилирика - Витезслав Незвал

да разказваш просто е като забравено изкуство
толкова по-силно ще ме заслепи градината посред фразата
или отходната яма няма значение
вече не различавам явленията според чара или грозотата
които сте им приписали
и което е най-трагичното не смятам за нужно да ви провокирам
трябва да говориш спокойно с широк жест на гръдния кош
без много-много да викаш
мисълта досега окована с прекомерен церемониал се свързва
с другите мисли като нощта с деня
конят върви каруцарят клюма и в стоманената ролетка
трясна гръм
или лястовичка долетя в стаята на съдия-следователя
има дни когато песента ни обижда а танцът
е отвратително кълбо което изритваш
плесента на зида мимоходом съзряна ме трогва
повече от остроумния филм

ние вървяхме ръка за ръка и ти ми говореше
ти ми говореше без гримасите които те отдалечават от мойто сърце
твойте очи не бива да ги сравнявам с нищо ако не искам
да ги загрозя
твойте очи за трети път вече вперени в дървото на ъгъла
искрата се появява когато едната крачка е учудила другата
твойте очи се оказаха толкова явно очи
как да не плача когато внезапно се спуска нощта
виждам твойте очи в нощта
широко отворени както тогава във файтона и както днес следобед
нейде на Летна
някой говори и и аз го слушам внимателно
в края на фразата свиваме с теб към квартал
напълно забравен от нас
а зад другия ъгъл газово осветление малък Ню Йорк
има ли смисъл да ги призовавате всички птици като не сте
ги видели
врабчето който е хвърлил око на моята кифла
в ресторант-градината
е по-палав от рима
сирената от близкото предградие е пропъдила римата
от търговския проспект на прекупвачката
а плакатният надпис край отворената църква
изплува тъкмо навреме
сваляш мократа потна яка
като глава на медуза за да можеш да опишеш донякъде
стаята в която си днес
говорейки с вас аз не забравям да поглеждам встрани
за да различа поезията от академията
мисълта е оживена
конят не прави за мене по-близко магарето
в никакъв случай
нито небето водата
помежду им има естествена отдалеченост която се знае
убийстените плеоназми ме изгониха вече от толкова
общества
дено времето се прекарва като в игри на разговор
осветлявам с джобно фенерче ябълка търколена
край стълбите и се смайвам
читателю тръгни и ти с нар съра за ръка
ще вървим един до друг
аз съм напред с половин крачка само
и се удивлявам не по-малко от теб
повярвай изпитвам ужас от скуката
а това е гаранция че няма да разговаряме
по общоприетия начин
задминава ни автомобил
хващам те леко за рамото
и щом пътя се освободи
ще ти разправя докрай свойта история
без да се червя от срам когато минаваме край огледалото
или покрай латерната която ме кара
най-внезапно да спра да говоря
и да запея

1932

Витезслав Незвал
"Странният чародей"



Когато думите са били нови, светили са една до друга с постоянната си, рождена интензивност. Постепенно от честата им употреба възниква фразеологията. При ежедневния поздрав "целувам ви ръка" никой не си представя устни върху бяла женска ръка. Трябва да разглобя тази фраза, ако искам да възстановя първоначалния й смисъл.
Логиката е именно това, което прави от светещите думи фраза.
Логически чашата се отнася към масата, звездата към небето, вратата към стълбището. Затова не ги забелязваме. Беше нужно да поставим звездата върху масата, чашата близо до пианото и ангелите, вратата в съседство с океана. Ставаше въпрос за това да открием действителността, да й придадем сияйна форма като в първия й ден. Вършех това с цената на логиката, затова беше неимоверно реалистичен стремеж.
Художниците откриха красивата форма на натюрморта. Това е прогрес от жанра към цялото. Стихотворението е такова цяло.
Извиква представи за чинии, от които няма да пожелаете да ядете, за напитки, които няма да искате да пиете, за градчета, незапомнящи се с нищо, за ангели, които няма да ви пазят, с други думи, за старата безразлична действителност по такъв начин, че тя да ви омагьоса.

1928


Трябва постоянно да се вслушваш в този закон. Ти, леност, хидра, която вечно искаш да бъдеш засищана! Трябва постоянно да изобретяваш.

_________________

Изповед

Беше утро бе май
във прозореца над слънчогледовата градина
се люлееше люлка
беше 4 часа сутринта
слънцето беше огромен печат
върху лазурното благопожелание
неназованият свят беше отрупан отвсякъде с люлки
фантасмагория
да поместиш в толкова малка главичка маса
ала тук имаше цяла алея посред огромни цветя
които щяха да падат и да прикриват мозъчната кора
всичко това ще напомня бяла майска зима
бръмбарът прави слухов нерв
фотографират очите за първи път болната майка
а тези походи на света със зениците
причиняват болезнено тежко разпятие
чийто първи час на света е девственица при дефлориране
следващите мигове ще изглеждат блажени
и това е първото превръщане на болката в блаженство
майчините гърди са голямото утро
което отвежда в дълбокия сън
в който приличаме на затворена стая
дето мебелите се движат
качват се столове по масата
а часовникът бие над алеята
най.после се будим
и поглъщаме кучето котката петела
кончетата влизат в завоя голям
ние изплуваме за пръв път на неделен излет
майките започват да се хвалят с нас
но при всяко движение задрънчава в главата ни арсенал
имитираме първия си неволен вик
ако бяха ни положили във гнездо
щяхме със време да се научим на питча реч
ала нашите устни във вечна връзка с майката за пръв път
се признават в любов

Казваш нейното име
учи те бавно да гониш механичния балет на твоята памет
овладяваш всичките негови фигури

Зима е перушина се вдига над печката ала ти с четиригодишната си приятелка до прозореца
наблюдаваш други пера които се стапят
може би са звезди които падат
и ти замаян от тази виелица
слагаш устни на нейното рамо
това чувство не може да бъде названо
ти копнееш по неизвестното продължение
и впил зъби във нейната топла кръв
слисан гледаш нейните сълзи
чуваш как крещи в съседния дом дето са я отвлекли от тебе
тъжен
ти заспиваш
урочасващо бие часовник
вече никога не ще забравиш това тайнство
ще го търсиш в полата на майка си когато спи
или поотваряйки боязливо вратите в нощта
в книгата която са скрили твърде високо във шкафа
то ще трепти притеснено над любовните писма в куфара на слугините
ти си ленив
песните ще те разплачат от жалост в която ще бъдеш щастлив
коленичиш до нея във храма на празника Тяло господне
виждайки се жених
бих желал да бъдеш войник който с целувка ще се разделя
със слугинята която плаче
в тъжен шепот притиснати от което се зачервяваш
червенееш от скрити желание
и няма какво да кажеш
свириш тъжното си желание на черни клавиши
във неделната вечер и цялото село слуша по твойте прозорци
и това е твоята седемгодишна поезия която хвърляш ти към звездите

Tuesday, December 16

ж

за да ме няма
са дошли те

те са момче и момиче
кап и ан

в гората хващат лисици

бягай от тях

има и друг път





*
гъбите и гатанките
растат под едно и също дърво
в един и същи ден
дъжда ги навалява
едните ядливи
кратки отговори
другите
вкусни залепващи
по зъбките
що е то

.

ш

не искам да изпълня и тази страница със имената ти
и без това няма да се познаеш
едва ли ще провериш
точно тук
след толкова време
а може би ме проверяваш
и ме караш телепатично
да изваждам език
а-а-а--аа
малко е зачервено
съвсем малко
малкото сърце е подуто и болно от суха кашлица

разхождам се по рецептата
летящо килимче
което помита пода
на зелената болница
и ме води пак в жълтата
добро другарче

премръзвам
изпушват ме
без филтъра
задръствам
не
просто оцветявам
различно
белите дробове

киселинен дъжд в устата

Monday, December 15

*********

и се чувствам лошо лошо болна с болни очи
не си почивам в ъглите както преди
както можех да се крия преди - не се крия
и вървя цялото ми лице иска да бъде шал
бодлив бодлив шал излетял излетял шал
от висока висока тераса
едно дърво ще пробие вълнените гърди
които съм
един сняг ще падне
и аз ще се поддам
ще се поддам
на всичко
и ще прегърна всичко
и ще пожелавам
ще пиша картички
ще ги пращам
ще пиша
с много обич
и наистина
беше обич
в повече
беше си
бе
б
е
б
е
б
е





музикална кутийка
едва сега разбрах
че този човек
с латерна
ме е преследвал
и е тръгнал след мен
преди 5 години
от едно стихотворение
от купчина сънища
той ми припомни нещата
с въпроса
'коя беше?'
*
изтърканата ми дрешка
в която съм влюбена
повече отколкото в тебе
днес ми би шута

не й е било добре с мен

лека си елика белика
по-лека

*

оставено на топло
съжалението ще се развали
като прясно месо

лъже че е пролет каза алекс
а вече е зима



-

и тя чете чете чете страна на дъждове виелици в къщите
страна на очите зачервени подпухнали свят на светове на птици неописани в книгите
с любовната песен на тревите с любовната песен на омекнали в мъхове зидове
зизизидове там където ги има и там където ги няма
тя чете зад тях
и чете за продълженията им
едно велико продължение което ни затваря като страници и като очи на страници
колко малко е нужно за да бъде нещастна
само една врата да остане открехната и всичко ще влезе толкова лесно
толкова лесно
ще се напълни стаята с вода до горе
с водата е измислено дъното въздуха
и тя чете чете а думите се стичат с безкрайните дъждове в тази къща
красивите руини потъват навътре в телата
вън чертежите на създадената история
картите - легенди за твърда земя, за твърдо неизменно пропадане

мъгла
междинност

радвам се да те видя да измервам света между нашите слепоочия и той да бъде приказно малък и приказно необятен радвам се да те видя без да знам кога ще ме познаеш кога ще ми кажеш

какво ти казване
кога ще бъдем прочетени
кога ще бъдем доказани
водата взима своите жертви и ражда по равно за живите и за мъртвите
и прави своите пробиви своите победи празнува говори на сън водата говори направо
говори за нас нещо което не сме готови да чуем
стихосложение . несъвършено тяло. несъвършенство срещу войнствените гласове истинност пра-истинност-варианти на лица- варианти на безсилието-дойде невежеството и вдигна гордо глава
а тя чете само на тъмно силно приведена какво значат тези линии
коя буква са разпилените коси и изкривените ни гръбнаци
сякаш се пишем отделно
сякаш се четем
отделно

Wednesday, December 10

---

строени следствени
сънища за разпознаване
на действително
неслучващи се неща



тя:
сякаш никога не спи
той:
сякаш всичко го събужда

бързо, разкъсващият се сън ...частта която се изплъзва
ти ли си този който сънува лееща се вода
ти ли си този в когото водата се насъбира
пада на пръски по камъните

следи от черно масло по лице на момиче
по-бяло от мен
по-жълто в зелените си очи
вижда в тъмното
тактува със дървен ток

сънувам безкраен перваз
търся дръжката на прозореца
не я намирам
ако я намеря
няма да я достигна
искам да съм на пръсти
през цялото време
искам да се опитвам
в превързаните ми глезени
вкоренени диви къпини

пращаш децата си
да берат кисели плодове
от нозете ми
аз им помагам
и винаги ще им помагам
....
малкото бодване учи



;;;;
парене в коленете

подкосяваш краката ми
подкосяваш тревата под пръстите ми
за да стъпвам
меко в пръстта
за да затъвам меко в пръстта

нищо повече не ми каза
до кога ще чакам
прощалното ти послание
всяка вечер в небето
е едно и също

дългата сянка ми е известна
мога да ти я разказвам с години
часовете се трупат
мини златни мини
които не ме интересуват
смърт с която берем билки по залез
за успокоение на мъжките ни неволи
писъци здраво завързани
майстор на възлите
майстор по забравянето на песните

тихо!

--

http://rbmaradio.com/ARCHIVE.153.0.php?extID=0&showID=1182
някои любими мои неща в HEADPHONE HIGHLIGHTS на джейми за RBMA Radio
Daedelus, Mad Villain, John Coltrane, Flying Lotus
enjoy

Tuesday, December 9

*

зимни миражи

пръстите ми стават снежинки
и политат далеч далеч
помисли за това когато
в лицето ти идва снегът
помисли и за това

...
и скоро миражът който бях
ще се превърне в писмена форма
и какво ако имам тяло
и какво ако изпитвам глад
аз съм само още едно дете
от гладуващите деца
на третия седмия деветнайстия свят



--
прегърбените дървета
изрисувани по белия гръб на зимата
помнят
гласа
на всяко пролайващо куче
тъмнината помни толкова гласове
какво ли композира котката в скута ти
докато ние мълчим
но ние сме маловажни сега като наизустена песен

някой на другия край на зимата ни измисля
тепърва ще дишаме в този студ
тепърва ни илюстрират
в малка акварелна картина

6

Този влак, чувала съм, подминава някои спирки...и тъжни хора с малко багаж седят втренчени на всевъзможни места...пресичат невъзможно улиците и намират банално краят си..без да пропътуват и десет стъпки...тъжен път...кратък път.
А линията на моя влак е безкрайна...в безкрайност дерайлирал ли е моят влак?! или ме е подминал твърде бързо...или аз виждам нещата твърде бавно

Но ето - аз чаках толкова дълго и сега сънувам... нося се...
прозорците са прашни и широки...и зеленото е някак по-тъмно зелено...и хората са някак по-мръсно бели в зимния ден на чисти помисли и невинни грешки

сега мога спокойно да се усмихвам в уютната си нищета... и да не се вълнувам...Истината е че не исках никога вече да чакам.

Friday, December 5

:) Anima Arte (:


една чудна девойка, която създава прекрасни неща
enjoy!

http://www.flickr.com/photos/isideart/show/

blog

her shop

her studio


Thursday, December 4

Saturday, November 29

Wednesday, November 26

-




които от малки пробваме
като на игра
и за забавление

докато настъпва амнезията
как се вдишваше
как се повдигаха тези клепачи
как
процесите
повтаряемост
многократност
как ставаха

пак дойде време да повторя
думата тремор
нормално е зима
преобличане на декорите
на костюмите в които толкова красиво
се подготвяме да изречем обичам те
в суетната репетиционна на изгубеното време

твърдост лабилност симулация
страхът е болест и треска каза героят от филма който не гледаше заедно с мен
нещата се променят твърде бързо
нещата не са в наши ръце
и пак ще се върнем
до старите заключения
че сме просто носители на вируса
че сме просто говорители
на нещо друго
че всичко измислено от нас
е продиктувано
не от нас
от другото
неназовимо

и този безкрайно разяждащ се и възвръщащ се орган
е само по силата на унинието и надежда толкова стара
и толкова ронлива заради климатичните условия разбира се
заради причините които ще съчиним
заради всичко което сме съчинили
за да го вярваме
за си споделяме
и да отглеждаме с ярост
коренът на ревнивата ни себелюбива природа

любовта не беше нищо друго
освен подтисничество
чакане на болестта
очаквана помощ
sos
малкото село което обитаваме потъва
запустява
оградите на къщите прогнили от дъжда
покривите окапващи като пера на болна птица
срутването
болните ни родители
болните ние
ние които ще откъснем ръката на другия
за да си служим с нея
ние които ще откраднем очите на другия
само за да се видим сами с тях

и пак
говоря на себе си
защото не искам
да говоря със никой друг
и на кой друг
говоренето би стигнало
така както стига на мен
не го познавам
не се срещаме
не се разхождаме заедно

но сигурно се разминаваме
но сигурно се настъпваме понякога
случайно
непостоянно
като
желание
без име

нещата които искаме нямат стойност
съмнението ни е надскочило
като лесни препятствия

а сега?
зимен сън
зимен сън

ІІІІІ

___

?победа?

смешна незначителна
победа е когато си обръщаме гръб

обида
в която
губим диханията си
в която се
съкращаваме
колко много пъти
го правим
в измислено
отброяване

нищо не съществува
освен стената
зад която
сме свободни
да сънуваме заедно
но ние не я прехвърляме

за предпочитане ли е слепотата
за предпочитане ли е
наистина
.

най-старото ми желание
за кръга
се разсипва
като нежелана захар
.
най-стария страх
предпазване
пред-сигурност

водим за кашика
едно диво животно
което може да се грижи
само за себе си
езикът

признанията
стават повече от едно
всеки ден се увеличават
празната кутия се пълни
и се нарича
месец
година
и се нарича време
необезпаразитено
илюзорен контрол
над цветовете и формите

-
тържествено изкривяване
тържествено
слизане
все по-надолу

реакции фракции
соли киселини
шапки
високи яки
солената суета
солената суета
въображаеми
океани
без богове в тях

танц на тритони
танц на морски кончета
танц на растения
тюркоази
приказливи
чудовища

неутолени
-

искаш да спреш играта
искаш да разрежеш
кръгът на квадрати
не става.
няма да стане

**-*/-*-*--*-


денят празен като малка кутийка

розово момиченце
с детските си ботушки
върви учи се на нова походка
пристъпва отмерва половин стъпка
в квадратите на тротоара
и гледа отвеяно под периферията
на розова зимна шапка

---

тънкото дърво пред къщата се издължава
всяка зима
уределите листенца на върха му
пеят
пеят

вятъра пее и слуша себе си
в празния колкото малка кутийка ден
учи се на акустика и се снишава
в измислените ниски цветя

-
мъглата е упойка за старите очертания
които омекват
за да се изгубят
плъзват се и се прибират
в реката

-
мисля за облака който ще ти родя
дъждовен облак
чаша топъл дъжд
за теб когото ще срещна


Saturday, November 22

Прага..Пардубице. бележки.


и когато затворя очи пак ще виждам...очите на улиците ..
калдъръмите - наследството, което си оставят хората
издълбаното в камъка
градежите, зад които са скрити пулсиращите ръце на зидарите
на пазителите....на онези, които са доверили тайната и на другите,
които са се родили, за да я издадат...
от кои съм аз?

Въпросите се връщат..за разлика от хората, от които сме чакали отговор...
Изрових с пръсти две малки камъчета заклещени между калдъръмите
Освобождаването на такива затворници ме кара да осъзная
възвръщането на топлината в ръката ми

споменаването на имена...за Алекс...за Ели...за Г. ...
кръщение на нови и стари чувства

но
кой съм аз, че да свещенодействам
/да искам и да давам любов/
малки неща
шарени картини
с водни бои
художници, които се усмихват
вместо да говорят,
които рисуват, за да не плачат вечно

В града си мислиш за думата "вечно"...
за нейното възможно съществувание
сред хората сред нещата

малката обич към временното
минава като главоболие
а после е тишината в думите
Много хора...препълнена улица
и симфония от вътрешна тишина

Чувам през отворените врати на катедралите
струни които танцуват
очи които танцуват по стените на сградите
човешкото гъделичкане - по материите
да виждаш...
желанието всичко и всеки
да ти проговори

Уличен музикант с китара
Просяк, чието работно време свършва :)

Широки площади - тесни улици
съотношението
множеството - тясното себе си

на чешки личност се произнася - особ
особа
особен
особености

---
Пътуване - мярка за отклонение

Угарките на допушени мисли
оставих в Унгария

---
площадите се стесняват колкото око
----

притчата за едно желание
притчата с устни напоени в киселина

----

без-път -
похот
покой след похот

сънят на мъжа
спокойното състояние

...
очите които виждат
когато не виждат

Тяло
което се дели на секунди и срички
пред-поезия
пред-музика

***
същност на Пътуването

да вярваш в движението
движението да вярва в посоката
началото
вярваш, че си дете
вярваш, че си възрастен
горчивото вярва в сладкото
вярата, че има и друго...

не вероучение - вероинстинкт
предчувствие

вяра в Езикът и математиката
единствените Оракули
на които гледаме с почитание
...

Вярата в предварителната Любов - чрез Слово...Образ...

Родилните мъки на мълчанието
на Писмеността
които ще сътворят
Тялото
за друг живот
за друг смисъл

...

Разкъсаната тъкан на времето
Периодика - отрязана пъпна връв
Линейното време
Отворен път
за ново ясновидство

Съновиденията на живите
пресичат реката на мъртвите

Ти и аз
пръстите
подпечатват устните
Веднъж нежно - Ти
Веднъж грубо - Аз

Реката трябва да се прекоси
отвъд съня
Веднъж губя аз
Веднъж губиш ти
и тази притча
за любовта
губи
най-важната част
Равенството

Движението губи посоката

Неверие
Несъзнаване

и трудността да отместиш камъка

Friday, November 21

.

с усилията на стотици бели перца вятъра се раздвижи

Monday, November 10

Saturday, November 8

Friday, November 7

съмнявам се, че имаш куфар...тяло...номер на обувките
съмнявам се, че имаш време, термометър, гънки, дъно

не се съмнявам
имаш кестен в джоба
на несъществуващата дреха

не се съмнявам
имаш птиче за утеха
имаш песен
за моето съмнение
за тясното и тъмното
за дългото и тънкото
начало
забранено стихотворение

Monday, November 3

-

целият ден беше мокър сал

изгнил
в задния двор
на къщата

къщата е мокър ръкав
от който няма измъкване

последствия

закуска от възели
течни възели
течни корени
на течни дървета
хинин

-

екстракт от тяло ти горчи
в лъжичката за чай без мед
никой не вижда
сбръчканите ти устни
докато ме поглъщаш
и ме смачкваш
като пуснало тъмен цвят
пакетче
никой не знае за мен
никой не вижда теб

/
любимата ми синьо-сива заливка в небето
бели петна в силно притворените очи -
малки братчета на буквите и сричките

свадливи караници на птици
зъбобол/

Thursday, October 30

пъкленият план на пастелните тонове
листата се учат да плуват по тротоарите
дърветата се учат да скачат на въжета от вятър
косите растат
червеното пие кафяво
жълтото се изцежда на капки
по раменете на вехнещо цвете

премълчаното

пъкленото мълчание

когато

от север

безветрено

се завръща

суеверно

студено
*
ерозия това в което се е превърнал ерос


*
сякаш съм направила чудовищното усилие да преглътна
седемстотинхилядивилици
и нещо набожда вътрешностите
но не те са важни
усещаш че не са важни
след няколко безсмислени ампутации
лежа в болничното си тяло
чудя се дали се обелвам от тази стена
дали съм мухъл по тази стена
дали съм дупка в стената - но това е твърде оптимистично предположение

и тази сутрин те преглъщах
а вече не се диша
с тези тъжни водорасли
в гърдите

аквариум
въздух
вода
вакуум

когато рибките станат метални
паднат по дъното
и се чуе тъммм тъмм тъмм последователно
каква математика на малката смърт ще реши уравнението
когато всичко е равно на всеки
и зад плюс безкрайност вече няма значение

искам някой да разреши
кое е заради мен
и кое не е заради мен
защото чрез мен е уморително и подигравателно вече
устата ми набъбва и се руши
устата ми се разкъсва отвътре
по-лесно е да се мълчи
но болезненото преглъщане си остава

докога хората ще спят в завивки от календари
върху безформените възглавници на дати и твърди числа
мъчно ми е за нас

корабчето атракцион потъва в очите ми
довиждане малки шарени знаменца
малки замечтани момиченца

пешеходът на времето изблъсква прережда определящ и определен
и няма съмнение
и няма дрехи от съмнение нито сладки от съмнение нито горчивки от съмнение
защото съмнението наистина ни е драснало чертата и от тук нататък _________
така ще е

Tuesday, October 28

*

*/

сълзите се газират в слъзните каналчета
разклащам глава танцувам
косата ми лети ту към зимата ту към лятото
искам да изсвисти като тапа главата ми
някой да отпразнува с мен или да си намисли последно желание
набождам езиците на желаещите и се кълна във вярност
всеки път
доверието като стара разкъсана риза сграбчена от ръцете ми
сега пада в краката ти
не я гледай
не бяхме толкова добри да я запазим чиста
напускам стаята и обикалям къщата
правя малки дупки в четирите й ъгъла

приготвям се за неизбежно скромно погребение на Думите

в плитките дупки където крием сърцата
си можем да скрием и тях


---
изпъкваме
като цицини
като бременни очи
пълни със семената на тъгата
и какво ще родим този път
и какво ще оставим да скита след нас
плач?
не...
ще обикнем лова
ще притръпнем
от гледката на мъртви сърни
и разкъсани птици
ще се научим да се усмихваме
на цялата суета
ще забравим отвращението от себе си
объркването стискането на безсилни горещи юмруци

земята не се насища

и ние

небето не може да задържи най-красивите облаци

и ние

невъзможно е да прощаваме
невъзможно е да бъдем простени
без да се научим
да стреляме...

Friday, October 17

лудият път пред очите
лудият пред очите
лудите наклонени сгради
кривият път
кривите сгради
с букви
сини зелени
с букви
уголемени
оградки градинки
пейки
малки фасадки
замазчици бели
маджунчета пожълтели
изобщо градски пейзаж
простодушно насълзен
изпотен по прозорците
и в очите

луди очи
срещу теб

гъмжим
събуждаме се
полумъртви в кошера
сложи змията на шията си
и влез в зимата каза той
а тя се намуси
нахлузи шала и излезе от вкъщи
през вратата на гардероба
а там
скривалищата на дните са миризмите
от старите незпрани пуловери сиви 
дрехи от вълна дрехите от памук
дрехите за усмивка и дрехи за път

да излезем
на широкия път
късия път
дългия път
крив път
без кръстовища
път без: провидения карма зелен чай ърбън мърбън тиви ъгли денди тренди и подобните злокобни шарки на ежедневието което неистово и на пръсти мечтае да стане прима
не прима-ежедневие
а прима-балерина
колко тъжно
и безсмислено

не така е на лудия път

да излезем от тази празна кутия
ние сме празни в тази кутия
от която чифт обувки избягаха
с танцова стъпка
събувайки
значението
като скъсан черен чорап

по лудия път
се ходи луд и бос

..

първа стъпка в танца на думите
бавна стъпка
придърпваща
бавно всмукване на вятъра от липите
жълтите им листа са жълти езичета
попарени в чая ти

(да стоя в сянката ти)

прииска ми се да ти напиша
едно ненаписано писмо
което писах в ума си
докато слънцето се затваряше самотно в гърдите ми

неестествената светлина
която искаме да изместим
с истинския мрак на телата
телата звезди
телата планети

знаеш ли моят любим мъртъв поет
казваше
за да станем ясновидци
трябва да бъдем ясновидци

и мисля че ние все пак се предвиждаме
поради цялата непредвидимост - обратна реакция -
ние сме станали гадатели
отшелници в себе си
с невероятно допълващи се
една-друга форми
телата
ребрата ми
ребрата ти
бедрата ми
бедрата ти
очите ни
очите ни
са свързващи светове
свързващи се совалки
от които ще полетим
само един от двама ни
да намигне
на луната
и всичко ще стане
ще стане
така както не сме предполагали
ще стане така както винаги
много дълбоко в нас се е знаело
знаело се е
не мога да спра да мисля за познанието вътре в нас
като топлината на телата която си посвещаваме
понякога с нежност
понякога с ярост
понякога с писмо
понякога с докосване на пръсти в ръбовете на черните нощни стъкла
очакване
ясновидство
владение в света на почерците
думите ни
в които всичко вече се е случило
а ние се лекуваме с малки писма и малки картини
и как само се запечатваме един друг
и как само се четем като таен дневник
тайната
трябва да живее чрез нас
трябва да ни кара да се усмихваме тайнствено
да се целуваме тайнствено
да се разделяме тайнствено
да се събираме
да бъдем заедно - тайнството
от което ще престане да ни е страх
и тогава...
и тогава пак като полудели мимове
ние ще притворим очи
за да се целунем
замислял ли си се
защо
защо затваряме очите си за да се докоснем
наивност ли е това
нима вярваме че можем да се целунем само по силата на слепотата
или само в съня
затова ли
споделяме тъмнината и се раждаме отново
от устните си
от бавните движения на ръцете
твоите по тялото ми
моите по тялото ти

ако сънищата са докосване
какво сме ние в действителност
прегръдка на ветрове
целувката на океана с речните му притоци
целувка на рибка с корал
целувката на дъжда и славея

?
:)

Wednesday, October 15

Monday, October 13

-

под покритието

мълчанието изпъкнало като око на жаба
от раменете ми от челото ми
изпъкнало
издишащо студен въздух
студените ми въздишки
температурата ми
само ги кондензира
сухо кашляне
сухи спазми
сухи очи

от кое те е страх повече
от това какво ще отговоря
или от това пред какво ще замълча
все стени
все кървави невидими кървави петна
за които аз и ти
сме просто бяла боя
просто бяла боя
са усмивките ни
е дрънкането на гласовете ни като тенекиени кутийки
подритвани от този и онзи
все чужди за нас

чужди в дрехите си
чужди в къщите си
заспиващи пред монитора бял
заспиващи за да се спасят
заспиващи за да ускорят
мъртвината

мъртвината
на тялото

съзнанието е една малка детска ръка
която се мъчи да забърше отвътре
капките от външната страна на прозорците

съзнанието са очите на новородено
съзнанието е отблясъка от косите ми
когато се обръщам към теб
когато си обръщаме гръб
когато се страхуваме един от друг
лице в лице
ден след ден
ден след ден
поредици
предизвикателен вакуум
предозирали от знамения

ще завържем сами ръцете си
от това неистово желание
да се оттласнем от земята
ще се затегнем твърде силно
от това навиване
пренавиване
забравяш ли понякога
че си само
механизъм
че си само
течност
в гърдите
течност в устните
течност в нечии други очи
не твоите

и много ме е страх
от това че за да споделим
зависим от очите на другите

любовта към очите на другите
извратената нужда
от очите на другите

от някакви доказателства

искам да отнема мъката на едно птиче
и да летя с разкъсаното му крилце
докато то си почива в омалялото ми тяло
проснато на килима
обляно от музика
невежи тела
тежки тела

мислих си
за думата
недостоен

недостоен
недостойни ли сме
облечени наконтени във всичките си зависимости разхубавяващите зависимости
гримиращите зависимости парадиращите зависимости
карнавал
на недостойните
в който танцуваме толкова хубаво
толкова хубави
че това не сме ние
кой ще го види...

чакаме чужди очи
чакаме

---

Л.:
От известно време нарочно говоря за себе си - "ние", съзнателно употребявам множествено число. Правя това, понеже искам да отделя от себе си едно допълнително същество, по-добро от това, което аз съм в момента. Не вярвам, че бих могъл да се поправя, да се променя целият, решително и напълно. Искам обаче да опитам нещо много по-малко амбициозно, но поради това може би по-реално, а именно - да формирам от себе си и в себе си собствено alter ego, второ аз, което би покровителствувало първото аз, изходното аз, което не иска или не може да стане по-добро.

Колко огромни са в нас пространствата, които оставяме, може би завинаги неизследвани.

(...)

Дърветата дават спокойствие, спасяват, те са последните приятели, последните защитници.

Старите хора вървят бавно и толкова внимателно, сякаш се страхуват, че след миг ще попаднат на мина.

Гъмжило от кучета. Едни такива вдетинени.

(...)

Има дни (понякога низ от такива дни) мисловно и емоционално празни. Дни-ями, дни - като отлитаща пара. Нашето субективно време би могло да се раздели на преживявани и пребивавани дни. Способността на човека да преживява - колко ограничена е тя. Той охотно бяга от преживяването в пребиваването.

Отново Коулридж:
"Никой не може да прескочи сянката си."

от Оксфорд
1986г-

Много неща започваме да разбираме късно, още повече - много късно, най-много - прекалено късно.
Постепенно, с течение на времето, откриваме в самите себе си все по-труден противник.

(...)

Последното интервю на Жан Жьоне:
"За мене родината, това са трима-четирима души"

из "Лапидариум"
Ришард Капушчински

Thursday, October 9

Thursday, October 2

my friend in F-stop Magazine !

have a look@ the first 5 photos by Alex :)
с други думи ето тука мойта гордост!

*

празните пакетчета захар
ще облекат моето останало неподсладено...
ще бъда вежлива
ще бъда полу-мълчалива
нещата които няколко души ме научиха да бъда
нещата които няколко мъже ще забравят че са ме научили
аз ще ги поканя
ще сложа гореща вода в чашите
и пластмасови кубчета захар
ще им попея пресипнало затова как
понякога е киселият вкус
понякога без вкус изобщо
е липсата
и празните ръце

сънувам
че ръцете ми
ще бъдат нарязани на бели хартиени ленти
много дълги
безкрайни
много дълги

и твърди

съвсем не като хартия
и съвсем като ръце
само формата се подменя
само тя

джобовете - ту пълни, ту празни
го потвърждават
устата
ту суха, ту влажна
го потвърждава

спя върху най-твърдото ДА на света
и ми се ще да чуя страхливото му скимтене
докато се правя, че спя, а то стои с отворени очи вперени в ме-не

солен вкус
припев
езичето на една перла
оченцето на една перла
лицето на едно зверче
със зъб колкото запетайка

весели сънища
весели песнички
весели малки сърнички
нарисувани върху детската ми поличка
в която коленете ми се чувстват 7-годишни
и не се интересуват
защо боли от цялата твърдост

не се интересуват
не ги боли

Tuesday, September 23

-

в една от стаите

където

се суши липов цвят

музика е да стъпваш

в разтрошените светлозелени

бос

варосана в синьо

каюта

на кораб

който никога не отплава

и ние сме пръскащите се стъкълца

вода

стичаме се

по палубата

обитаваме

огромното тяло

на кита

——-

разхождаме слънцето

между разтворените ни пръсти

прибираме светлина

за залеза

…………

уморени да премълчаваме

всичкия този шум

уморени да го прочистваме

***

студът ме носи във вените си

—-

твоите пръсти по ръба на чашата

петна от кафе по бели колене

отражението ми танцува

в тъмната част на прозорците

целувка която ще спре стрелките

да проникват навътре

твоите пръсти на коленете ми

————-

е


облаците оставиха града сам…

бели петна по тялото на тъмната бездна

котките са се скрили в наблюдателниците на нощта
само моето дишане населява света… изоставен от другите…


между пръстите ми прах прах и никакъв остатък от думи
думите които губят на зарове
думите срещу чифт заблуди
думите срещу чифт очи
които ще бъдат забравени

в далечината
в проблясъка на мокрите улици
се появява и изчезва бързо
сребърният автобус
помниш ли
който измислихме
на връщане
изпреварени от мислите
които бързаха пред нас с развързани обувки
и детинско нетърпение да тичат свободни

тогава все още имахме дом
сега ни остана единствено бездомната свобода на илюзията
сребърният автобус се губи в мрака

дъжд под клепачите

s

преселих се в дъждовния град

в дъждовния вятър

хладните рамене

не се повдигат

от дихания

и мъжки ръце

хладните рамене

се потапят

в дрезгавото гърло на вятъра

дъжд по лицето ти

дъждът който се стича

по тъничките дървета

идва в нозете ни

за да мълчим

заедно с месеците

за да покълнем

в годините

студените семена

изменения

есен къса писмата ни

есен къса въжетата на които висят кинжали

остриета в топли води

пълният кръг

в празните ни очи

се завърта

орбити

течения

суеверието че губиш

когато нищо не ти е останало

ще се усмихваме на това

ще се смеем

на себе си

ще пазим тишината

под дрехите си

ще пазим

стражи на делата ни

пазачи на неверието

остротата

ще бъде опазена

на всяка цена

знаеш.

и аз знам

септември е хладен

като устни по кожата на вятъра

фокус


като в цирков номер аз ти се доверявам
когато слагаш малката шарена примка около врата ми и я затягаш
“дишай дълбоко когато си на тясно”
припомням си съветите които никой не ми е давал
аз съм зад паравана
твоите фокуси
винаги се получават
работиш без ръкавици
и без вълшебство
но ти се доверявам
в този малък цирк никога посещаван
защо толкова се старая да бъда
единствен доброволец в коронния номер
истината за който ти сам не знаеш
става ми тежко облягам се на стените от плат
пожелах си тази несигурност
а сега
злояди желания
злоядо отказвам
ролята
макар примката да е в цветовете на разстреляните цветя от войната
не искам да се оказвам жертва
целувах те без да знам колко пъти ще преоблечеш
костюмът на съвестта си
аплодирам те със затворени очи
аплодирам те с вакуум между дланите

финалът - черно наметало

Sunday, September 7

-

на езика на съкровените желания дишам в раковината и чувам морето което се блъска в корема ми бурно и тази нощ лепя малки миди по лепкавото небе на небцето си докато ти говоря пясък се рони докато ти говоря кристалите на съня се пукат от горещия мед на глаголите ти няма да ми пишеш вече ти ми обещаваш само защото спиш без мен спиш в мекото си легло а аз те събуждам със скрит плач шепот зад тънката мрежа на многото часове несигурно свързани между мен и теб между моят и твоят град градове които ни закопчават до горе и ни прищипват с ципа на тръгване и нашия живот e живот на минувачи на пешеходци и броячи тези измервания стигнаха до своя край и аз облякох синия дъждобран за да изляза от сухата кожа на стените гарите кулите построени от крака на оловни войничета трябваше да отрежеш нещо от мен за да усетя тягостната инвалидност на ежедневието осакатените мигове в които изпитваш срам да ме целунеш пред другите срамът е тик на суеверния на страхливия на пискливия гласец киселеещ като лимон по езика на седемгодишна която се страхува какво ще излезе от всяка следваща дупка … страхът от дупките сещаш се но знам друго... повтарям си нещата повтарям си хората мислех че и те и ти че обичате този припев свързан с мен с лудостите …. всичко е наред е топло като супичката на баба но говорех за раковината в която шептях и говорех думите които трябваше да мълчат в три часа през нощта пък и в седем сутринта пък и във всички прокълнати часове на света и исках да мълча и да скимтя в раковината понеже разбирах ти не обичаш тази песен с която режа плитките си и ти ги подавам като ръце тоест посредници на ръцете си пазим се от докосване трябва да те предпазя аз съм майка на твоите страхове и трябва да поема тежката отговорност колкото и да ми стяга колосаната яка на мълчанието ти не направих признанието че там във въображаемата ми фуния за промъкващи се гласове .. в раковината е студено студено към теб студено за мен тръпките по кожата ми никога повече няма да ти се доверят какво знаеш ти за настръхващите трапчинки по хълбоците по шията по .. линиите ми се изтриват от ледената картинка която луната държи в ръце и ме замества с колажи от мъртви очи и звезди звездното лепило изтича в очите ми и не виждам лицето ти вече ще забравя тази уста в която соковете на най-зелените ми листа се превръщаха в зелена захар и плуваха в кръвта ти дали има още от тях дали докато думите се сковават от студ неизменност малката суета на любовта все още е правила пируети във вените ти ти сънен ти си сънен и гласа ти лети в ниското моят боли
моят боли все така в прокълнатата минута когато луната довършва нощната си задача и подарява слепените мигли и угаснали светлини на най-малката птичка в небето…

Saturday, August 30

О

светът се отдръпва от прегръдката ми

лицето ми се отмества като луна

само тъмните петна

не престават

да ме обитават

тъмните кратери

била е малка част

която съм стискала

твърде силно

и няма да напиша това писмо

и няма да сглобя тези картини

в които знаците се обръщат

подигравателно

пространството е антипространство

задъхвам се и халюцинирам

че си поемам въздух

от по-добрия свят

който не съществува

древните малки статуи

се трошат

зад стъклените си домове

продължавам да подреждам експозициите за слепи

продължавам да пея за глухите малки деца на доверието

пиша и не пиша

плувам и се давя

тичам в латерната

като пощурял хамстер

обездвижването ми

трае вечност

илюзията ми

две вечности

които незнайно защо

се сменят

една с друга

мъже жени мистерии на задгробните гласове

които ме канят пред себе си

каин няма да се покае

каин не е брат никому

затова не се страхува от греховете си

затворил е страницата

там където страницата затваря себе си

пиша защото не бях писала

не бях писала защото тичах с писмото

писмото

което се страхувах да си изпратя

за да не попадне на друг адрес

твърде стар текст ще каже повече за мен

отколкото аз ще кажа на следващите

и пак древната вяра

че те ще дойдат

само ако ме няма в редуването

на стихийни бедствия

ирония на предпазването

обичай за да те обичат

сарказмът който ни съблича един в друг

а после краде дрехите ни

встъпително слово на огледалото : това не сте вие

поезията на вглеждането : това не съм аз

присъдата на Единствения: това не си ти

доказателствената част е отречена

смея се без глас

пътувам без билет в очите им

и не чувствам никакво облекчение

от това че не ме виждат

вятър листа - траурно шествие

трябва да мина

по най-тесните

улици

трябва да износя

и този облак

трябва и не трябва

и двете му лица

не са имали

желанието

което му подарявах

кой има нужда от толкова силна прегръдка

в която пръстени от древно сребро се пропукват и сплескват

от топлината в гръдния кош

от празнотата на сигурно съществуващо тяло

прозорци и врати

могат да се отворят сами

от вятъра

траурното шествие

се пръсва

по площада

за да избяга от силния дъжд

всеки се учи по своему да се стаява

стаявам се и изплувам

в лицето си с тъмни петна

като луна

като

друга половина

на същия

неизброден кръг

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO