всяка твоя следа ме води в мълчанието
а там не е трудно да се изгубиш
не е невъзможно да заобичаш лабиринта
в който пеят фавни
 в който пастирите ме пускат на воля
и ме гледат отдалеч
знаейки докъде точно се простират хоризонтите

няма да знам колко дълбоко навлизам
как песните са немите химни на множеството
как ме въвлича и заличава
под черните лакти и стъпки
лепкави лакти и стъпки

искам шепота на великата тайна и нищожна краткост

после ти ще ми дадеш себе си -
да се огледам веднъж във велура на огледалото
и да поруменея от срам сливайки се със слънцето
какво тихо начало ще бъде тогава