Sunday, September 7

-

на езика на съкровените желания дишам в раковината и чувам морето което се блъска в корема ми бурно и тази нощ лепя малки миди по лепкавото небе на небцето си докато ти говоря пясък се рони докато ти говоря кристалите на съня се пукат от горещия мед на глаголите ти няма да ми пишеш вече ти ми обещаваш само защото спиш без мен спиш в мекото си легло а аз те събуждам със скрит плач шепот зад тънката мрежа на многото часове несигурно свързани между мен и теб между моят и твоят град градове които ни закопчават до горе и ни прищипват с ципа на тръгване и нашия живот e живот на минувачи на пешеходци и броячи тези измервания стигнаха до своя край и аз облякох синия дъждобран за да изляза от сухата кожа на стените гарите кулите построени от крака на оловни войничета трябваше да отрежеш нещо от мен за да усетя тягостната инвалидност на ежедневието осакатените мигове в които изпитваш срам да ме целунеш пред другите срамът е тик на суеверния на страхливия на пискливия гласец киселеещ като лимон по езика на седемгодишна която се страхува какво ще излезе от всяка следваща дупка … страхът от дупките сещаш се но знам друго... повтарям си нещата повтарям си хората мислех че и те и ти че обичате този припев свързан с мен с лудостите …. всичко е наред е топло като супичката на баба но говорех за раковината в която шептях и говорех думите които трябваше да мълчат в три часа през нощта пък и в седем сутринта пък и във всички прокълнати часове на света и исках да мълча и да скимтя в раковината понеже разбирах ти не обичаш тази песен с която режа плитките си и ти ги подавам като ръце тоест посредници на ръцете си пазим се от докосване трябва да те предпазя аз съм майка на твоите страхове и трябва да поема тежката отговорност колкото и да ми стяга колосаната яка на мълчанието ти не направих признанието че там във въображаемата ми фуния за промъкващи се гласове .. в раковината е студено студено към теб студено за мен тръпките по кожата ми никога повече няма да ти се доверят какво знаеш ти за настръхващите трапчинки по хълбоците по шията по .. линиите ми се изтриват от ледената картинка която луната държи в ръце и ме замества с колажи от мъртви очи и звезди звездното лепило изтича в очите ми и не виждам лицето ти вече ще забравя тази уста в която соковете на най-зелените ми листа се превръщаха в зелена захар и плуваха в кръвта ти дали има още от тях дали докато думите се сковават от студ неизменност малката суета на любовта все още е правила пируети във вените ти ти сънен ти си сънен и гласа ти лети в ниското моят боли
моят боли все така в прокълнатата минута когато луната довършва нощната си задача и подарява слепените мигли и угаснали светлини на най-малката птичка в небето…

Blog Archive

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO