Saturday, December 20

Антилирика - Витезслав Незвал

да разказваш просто е като забравено изкуство
толкова по-силно ще ме заслепи градината посред фразата
или отходната яма няма значение
вече не различавам явленията според чара или грозотата
които сте им приписали
и което е най-трагичното не смятам за нужно да ви провокирам
трябва да говориш спокойно с широк жест на гръдния кош
без много-много да викаш
мисълта досега окована с прекомерен церемониал се свързва
с другите мисли като нощта с деня
конят върви каруцарят клюма и в стоманената ролетка
трясна гръм
или лястовичка долетя в стаята на съдия-следователя
има дни когато песента ни обижда а танцът
е отвратително кълбо което изритваш
плесента на зида мимоходом съзряна ме трогва
повече от остроумния филм

ние вървяхме ръка за ръка и ти ми говореше
ти ми говореше без гримасите които те отдалечават от мойто сърце
твойте очи не бива да ги сравнявам с нищо ако не искам
да ги загрозя
твойте очи за трети път вече вперени в дървото на ъгъла
искрата се появява когато едната крачка е учудила другата
твойте очи се оказаха толкова явно очи
как да не плача когато внезапно се спуска нощта
виждам твойте очи в нощта
широко отворени както тогава във файтона и както днес следобед
нейде на Летна
някой говори и и аз го слушам внимателно
в края на фразата свиваме с теб към квартал
напълно забравен от нас
а зад другия ъгъл газово осветление малък Ню Йорк
има ли смисъл да ги призовавате всички птици като не сте
ги видели
врабчето който е хвърлил око на моята кифла
в ресторант-градината
е по-палав от рима
сирената от близкото предградие е пропъдила римата
от търговския проспект на прекупвачката
а плакатният надпис край отворената църква
изплува тъкмо навреме
сваляш мократа потна яка
като глава на медуза за да можеш да опишеш донякъде
стаята в която си днес
говорейки с вас аз не забравям да поглеждам встрани
за да различа поезията от академията
мисълта е оживена
конят не прави за мене по-близко магарето
в никакъв случай
нито небето водата
помежду им има естествена отдалеченост която се знае
убийстените плеоназми ме изгониха вече от толкова
общества
дено времето се прекарва като в игри на разговор
осветлявам с джобно фенерче ябълка търколена
край стълбите и се смайвам
читателю тръгни и ти с нар съра за ръка
ще вървим един до друг
аз съм напред с половин крачка само
и се удивлявам не по-малко от теб
повярвай изпитвам ужас от скуката
а това е гаранция че няма да разговаряме
по общоприетия начин
задминава ни автомобил
хващам те леко за рамото
и щом пътя се освободи
ще ти разправя докрай свойта история
без да се червя от срам когато минаваме край огледалото
или покрай латерната която ме кара
най-внезапно да спра да говоря
и да запея

1932

Витезслав Незвал
"Странният чародей"



Когато думите са били нови, светили са една до друга с постоянната си, рождена интензивност. Постепенно от честата им употреба възниква фразеологията. При ежедневния поздрав "целувам ви ръка" никой не си представя устни върху бяла женска ръка. Трябва да разглобя тази фраза, ако искам да възстановя първоначалния й смисъл.
Логиката е именно това, което прави от светещите думи фраза.
Логически чашата се отнася към масата, звездата към небето, вратата към стълбището. Затова не ги забелязваме. Беше нужно да поставим звездата върху масата, чашата близо до пианото и ангелите, вратата в съседство с океана. Ставаше въпрос за това да открием действителността, да й придадем сияйна форма като в първия й ден. Вършех това с цената на логиката, затова беше неимоверно реалистичен стремеж.
Художниците откриха красивата форма на натюрморта. Това е прогрес от жанра към цялото. Стихотворението е такова цяло.
Извиква представи за чинии, от които няма да пожелаете да ядете, за напитки, които няма да искате да пиете, за градчета, незапомнящи се с нищо, за ангели, които няма да ви пазят, с други думи, за старата безразлична действителност по такъв начин, че тя да ви омагьоса.

1928


Трябва постоянно да се вслушваш в този закон. Ти, леност, хидра, която вечно искаш да бъдеш засищана! Трябва постоянно да изобретяваш.

_________________

Изповед

Беше утро бе май
във прозореца над слънчогледовата градина
се люлееше люлка
беше 4 часа сутринта
слънцето беше огромен печат
върху лазурното благопожелание
неназованият свят беше отрупан отвсякъде с люлки
фантасмагория
да поместиш в толкова малка главичка маса
ала тук имаше цяла алея посред огромни цветя
които щяха да падат и да прикриват мозъчната кора
всичко това ще напомня бяла майска зима
бръмбарът прави слухов нерв
фотографират очите за първи път болната майка
а тези походи на света със зениците
причиняват болезнено тежко разпятие
чийто първи час на света е девственица при дефлориране
следващите мигове ще изглеждат блажени
и това е първото превръщане на болката в блаженство
майчините гърди са голямото утро
което отвежда в дълбокия сън
в който приличаме на затворена стая
дето мебелите се движат
качват се столове по масата
а часовникът бие над алеята
най.после се будим
и поглъщаме кучето котката петела
кончетата влизат в завоя голям
ние изплуваме за пръв път на неделен излет
майките започват да се хвалят с нас
но при всяко движение задрънчава в главата ни арсенал
имитираме първия си неволен вик
ако бяха ни положили във гнездо
щяхме със време да се научим на питча реч
ала нашите устни във вечна връзка с майката за пръв път
се признават в любов

Казваш нейното име
учи те бавно да гониш механичния балет на твоята памет
овладяваш всичките негови фигури

Зима е перушина се вдига над печката ала ти с четиригодишната си приятелка до прозореца
наблюдаваш други пера които се стапят
може би са звезди които падат
и ти замаян от тази виелица
слагаш устни на нейното рамо
това чувство не може да бъде названо
ти копнееш по неизвестното продължение
и впил зъби във нейната топла кръв
слисан гледаш нейните сълзи
чуваш как крещи в съседния дом дето са я отвлекли от тебе
тъжен
ти заспиваш
урочасващо бие часовник
вече никога не ще забравиш това тайнство
ще го търсиш в полата на майка си когато спи
или поотваряйки боязливо вратите в нощта
в книгата която са скрили твърде високо във шкафа
то ще трепти притеснено над любовните писма в куфара на слугините
ти си ленив
песните ще те разплачат от жалост в която ще бъдеш щастлив
коленичиш до нея във храма на празника Тяло господне
виждайки се жених
бих желал да бъдеш войник който с целувка ще се разделя
със слугинята която плаче
в тъжен шепот притиснати от което се зачервяваш
червенееш от скрити желание
и няма какво да кажеш
свириш тъжното си желание на черни клавиши
във неделната вечер и цялото село слуша по твойте прозорци
и това е твоята седемгодишна поезия която хвърляш ти към звездите

0 comments:

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO