Thursday, October 30

пъкленият план на пастелните тонове
листата се учат да плуват по тротоарите
дърветата се учат да скачат на въжета от вятър
косите растат
червеното пие кафяво
жълтото се изцежда на капки
по раменете на вехнещо цвете

премълчаното

пъкленото мълчание

когато

от север

безветрено

се завръща

суеверно

студено
*
ерозия това в което се е превърнал ерос


*
сякаш съм направила чудовищното усилие да преглътна
седемстотинхилядивилици
и нещо набожда вътрешностите
но не те са важни
усещаш че не са важни
след няколко безсмислени ампутации
лежа в болничното си тяло
чудя се дали се обелвам от тази стена
дали съм мухъл по тази стена
дали съм дупка в стената - но това е твърде оптимистично предположение

и тази сутрин те преглъщах
а вече не се диша
с тези тъжни водорасли
в гърдите

аквариум
въздух
вода
вакуум

когато рибките станат метални
паднат по дъното
и се чуе тъммм тъмм тъмм последователно
каква математика на малката смърт ще реши уравнението
когато всичко е равно на всеки
и зад плюс безкрайност вече няма значение

искам някой да разреши
кое е заради мен
и кое не е заради мен
защото чрез мен е уморително и подигравателно вече
устата ми набъбва и се руши
устата ми се разкъсва отвътре
по-лесно е да се мълчи
но болезненото преглъщане си остава

докога хората ще спят в завивки от календари
върху безформените възглавници на дати и твърди числа
мъчно ми е за нас

корабчето атракцион потъва в очите ми
довиждане малки шарени знаменца
малки замечтани момиченца

пешеходът на времето изблъсква прережда определящ и определен
и няма съмнение
и няма дрехи от съмнение нито сладки от съмнение нито горчивки от съмнение
защото съмнението наистина ни е драснало чертата и от тук нататък _________
така ще е

Tuesday, October 28

*

*/

сълзите се газират в слъзните каналчета
разклащам глава танцувам
косата ми лети ту към зимата ту към лятото
искам да изсвисти като тапа главата ми
някой да отпразнува с мен или да си намисли последно желание
набождам езиците на желаещите и се кълна във вярност
всеки път
доверието като стара разкъсана риза сграбчена от ръцете ми
сега пада в краката ти
не я гледай
не бяхме толкова добри да я запазим чиста
напускам стаята и обикалям къщата
правя малки дупки в четирите й ъгъла

приготвям се за неизбежно скромно погребение на Думите

в плитките дупки където крием сърцата
си можем да скрием и тях


---
изпъкваме
като цицини
като бременни очи
пълни със семената на тъгата
и какво ще родим този път
и какво ще оставим да скита след нас
плач?
не...
ще обикнем лова
ще притръпнем
от гледката на мъртви сърни
и разкъсани птици
ще се научим да се усмихваме
на цялата суета
ще забравим отвращението от себе си
объркването стискането на безсилни горещи юмруци

земята не се насища

и ние

небето не може да задържи най-красивите облаци

и ние

невъзможно е да прощаваме
невъзможно е да бъдем простени
без да се научим
да стреляме...

Friday, October 17

лудият път пред очите
лудият пред очите
лудите наклонени сгради
кривият път
кривите сгради
с букви
сини зелени
с букви
уголемени
оградки градинки
пейки
малки фасадки
замазчици бели
маджунчета пожълтели
изобщо градски пейзаж
простодушно насълзен
изпотен по прозорците
и в очите

луди очи
срещу теб

гъмжим
събуждаме се
полумъртви в кошера
сложи змията на шията си
и влез в зимата каза той
а тя се намуси
нахлузи шала и излезе от вкъщи
през вратата на гардероба
а там
скривалищата на дните са миризмите
от старите незпрани пуловери сиви 
дрехи от вълна дрехите от памук
дрехите за усмивка и дрехи за път

да излезем
на широкия път
късия път
дългия път
крив път
без кръстовища
път без: провидения карма зелен чай ърбън мърбън тиви ъгли денди тренди и подобните злокобни шарки на ежедневието което неистово и на пръсти мечтае да стане прима
не прима-ежедневие
а прима-балерина
колко тъжно
и безсмислено

не така е на лудия път

да излезем от тази празна кутия
ние сме празни в тази кутия
от която чифт обувки избягаха
с танцова стъпка
събувайки
значението
като скъсан черен чорап

по лудия път
се ходи луд и бос

..

първа стъпка в танца на думите
бавна стъпка
придърпваща
бавно всмукване на вятъра от липите
жълтите им листа са жълти езичета
попарени в чая ти

(да стоя в сянката ти)

прииска ми се да ти напиша
едно ненаписано писмо
което писах в ума си
докато слънцето се затваряше самотно в гърдите ми

неестествената светлина
която искаме да изместим
с истинския мрак на телата
телата звезди
телата планети

знаеш ли моят любим мъртъв поет
казваше
за да станем ясновидци
трябва да бъдем ясновидци

и мисля че ние все пак се предвиждаме
поради цялата непредвидимост - обратна реакция -
ние сме станали гадатели
отшелници в себе си
с невероятно допълващи се
една-друга форми
телата
ребрата ми
ребрата ти
бедрата ми
бедрата ти
очите ни
очите ни
са свързващи светове
свързващи се совалки
от които ще полетим
само един от двама ни
да намигне
на луната
и всичко ще стане
ще стане
така както не сме предполагали
ще стане така както винаги
много дълбоко в нас се е знаело
знаело се е
не мога да спра да мисля за познанието вътре в нас
като топлината на телата която си посвещаваме
понякога с нежност
понякога с ярост
понякога с писмо
понякога с докосване на пръсти в ръбовете на черните нощни стъкла
очакване
ясновидство
владение в света на почерците
думите ни
в които всичко вече се е случило
а ние се лекуваме с малки писма и малки картини
и как само се запечатваме един друг
и как само се четем като таен дневник
тайната
трябва да живее чрез нас
трябва да ни кара да се усмихваме тайнствено
да се целуваме тайнствено
да се разделяме тайнствено
да се събираме
да бъдем заедно - тайнството
от което ще престане да ни е страх
и тогава...
и тогава пак като полудели мимове
ние ще притворим очи
за да се целунем
замислял ли си се
защо
защо затваряме очите си за да се докоснем
наивност ли е това
нима вярваме че можем да се целунем само по силата на слепотата
или само в съня
затова ли
споделяме тъмнината и се раждаме отново
от устните си
от бавните движения на ръцете
твоите по тялото ми
моите по тялото ти

ако сънищата са докосване
какво сме ние в действителност
прегръдка на ветрове
целувката на океана с речните му притоци
целувка на рибка с корал
целувката на дъжда и славея

?
:)

Wednesday, October 15

Monday, October 13

-

под покритието

мълчанието изпъкнало като око на жаба
от раменете ми от челото ми
изпъкнало
издишащо студен въздух
студените ми въздишки
температурата ми
само ги кондензира
сухо кашляне
сухи спазми
сухи очи

от кое те е страх повече
от това какво ще отговоря
или от това пред какво ще замълча
все стени
все кървави невидими кървави петна
за които аз и ти
сме просто бяла боя
просто бяла боя
са усмивките ни
е дрънкането на гласовете ни като тенекиени кутийки
подритвани от този и онзи
все чужди за нас

чужди в дрехите си
чужди в къщите си
заспиващи пред монитора бял
заспиващи за да се спасят
заспиващи за да ускорят
мъртвината

мъртвината
на тялото

съзнанието е една малка детска ръка
която се мъчи да забърше отвътре
капките от външната страна на прозорците

съзнанието са очите на новородено
съзнанието е отблясъка от косите ми
когато се обръщам към теб
когато си обръщаме гръб
когато се страхуваме един от друг
лице в лице
ден след ден
ден след ден
поредици
предизвикателен вакуум
предозирали от знамения

ще завържем сами ръцете си
от това неистово желание
да се оттласнем от земята
ще се затегнем твърде силно
от това навиване
пренавиване
забравяш ли понякога
че си само
механизъм
че си само
течност
в гърдите
течност в устните
течност в нечии други очи
не твоите

и много ме е страх
от това че за да споделим
зависим от очите на другите

любовта към очите на другите
извратената нужда
от очите на другите

от някакви доказателства

искам да отнема мъката на едно птиче
и да летя с разкъсаното му крилце
докато то си почива в омалялото ми тяло
проснато на килима
обляно от музика
невежи тела
тежки тела

мислих си
за думата
недостоен

недостоен
недостойни ли сме
облечени наконтени във всичките си зависимости разхубавяващите зависимости
гримиращите зависимости парадиращите зависимости
карнавал
на недостойните
в който танцуваме толкова хубаво
толкова хубави
че това не сме ние
кой ще го види...

чакаме чужди очи
чакаме

---

Л.:
От известно време нарочно говоря за себе си - "ние", съзнателно употребявам множествено число. Правя това, понеже искам да отделя от себе си едно допълнително същество, по-добро от това, което аз съм в момента. Не вярвам, че бих могъл да се поправя, да се променя целият, решително и напълно. Искам обаче да опитам нещо много по-малко амбициозно, но поради това може би по-реално, а именно - да формирам от себе си и в себе си собствено alter ego, второ аз, което би покровителствувало първото аз, изходното аз, което не иска или не може да стане по-добро.

Колко огромни са в нас пространствата, които оставяме, може би завинаги неизследвани.

(...)

Дърветата дават спокойствие, спасяват, те са последните приятели, последните защитници.

Старите хора вървят бавно и толкова внимателно, сякаш се страхуват, че след миг ще попаднат на мина.

Гъмжило от кучета. Едни такива вдетинени.

(...)

Има дни (понякога низ от такива дни) мисловно и емоционално празни. Дни-ями, дни - като отлитаща пара. Нашето субективно време би могло да се раздели на преживявани и пребивавани дни. Способността на човека да преживява - колко ограничена е тя. Той охотно бяга от преживяването в пребиваването.

Отново Коулридж:
"Никой не може да прескочи сянката си."

от Оксфорд
1986г-

Много неща започваме да разбираме късно, още повече - много късно, най-много - прекалено късно.
Постепенно, с течение на времето, откриваме в самите себе си все по-труден противник.

(...)

Последното интервю на Жан Жьоне:
"За мене родината, това са трима-четирима души"

из "Лапидариум"
Ришард Капушчински

Thursday, October 9

Thursday, October 2

my friend in F-stop Magazine !

have a look@ the first 5 photos by Alex :)
с други думи ето тука мойта гордост!

*

празните пакетчета захар
ще облекат моето останало неподсладено...
ще бъда вежлива
ще бъда полу-мълчалива
нещата които няколко души ме научиха да бъда
нещата които няколко мъже ще забравят че са ме научили
аз ще ги поканя
ще сложа гореща вода в чашите
и пластмасови кубчета захар
ще им попея пресипнало затова как
понякога е киселият вкус
понякога без вкус изобщо
е липсата
и празните ръце

сънувам
че ръцете ми
ще бъдат нарязани на бели хартиени ленти
много дълги
безкрайни
много дълги

и твърди

съвсем не като хартия
и съвсем като ръце
само формата се подменя
само тя

джобовете - ту пълни, ту празни
го потвърждават
устата
ту суха, ту влажна
го потвърждава

спя върху най-твърдото ДА на света
и ми се ще да чуя страхливото му скимтене
докато се правя, че спя, а то стои с отворени очи вперени в ме-не

солен вкус
припев
езичето на една перла
оченцето на една перла
лицето на едно зверче
със зъб колкото запетайка

весели сънища
весели песнички
весели малки сърнички
нарисувани върху детската ми поличка
в която коленете ми се чувстват 7-годишни
и не се интересуват
защо боли от цялата твърдост

не се интересуват
не ги боли

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO