Thursday, December 27
-
никога не бях целувала дядо. от страхопочитание към неговата вътрешна тишина, която беше изградила непреодолимо пространство около него.
видях го на Коледа. Именният му ден.
жените го хранеха с лъжица и го караха да каже нещо, каквото и да е. а дядо си искаше брадвата. и въжето. виждаше не нас, а воловете, които се разхождат свободно. търсеше Иваница, да ги вкара в пътя. питаше за приятелите си от детските години и никой от нас не знаеше как да отвърне.
майка ми му даваше мляко и с някакъв странен, почти детски глас му казваше - "хайде, хапни сега, защото кой ще ни събере коприва напролет".
той обичаше да бере коприва и гъби. някога е обичал други неща, но аз не знаех за тях. познавах само тихото му присъствие, рядката му намеса в разговорите, защото дядо беше разбрал, че говоренето не го свързва с другите. сигурно го свързваха други неща, но аз не знаех и за тях.
целунах дядо по челото, докоснах ръката му.
"Прощавайте", беше последното, което чухме от него
дядо си отиваше топъл и безпомощен като новородено.
Friday, December 14
дишащият човек
от всичко друго най-много му се отдава
вдишването
така както водите придърпват пясък
така и той прибира собствения си дъх
дълбоко
а заедно с него винаги още нещо
това "нещо" не избираше сам
например когато вдишваше аромат на сусам
от току що опечения на улицата хляб
или димящата пара от чашите в откритите кафенета
сякаш хората ги поръчваха
не за да пият
а за да говорят тихо
през мрежата на топлия влажен дим
и той умее това което умее
толкова добре
че въздишката му съжалява
всеки път щом се откъсне от устните
а тялото - свикнало да се изпълва отвътре
задържа
спазматично
всеки мирис
и цялата любов
която се шляе безпосочно навън
която се шляе безпосочно навън
да
и той обича
да й дава
посока
да й дава
посока
рррррр
***
безшумно като кръв
нещо бавно се движи в това блато
напразно напрягам слуха
напразно оглеждам водата
---
безшумно като кръв
нещо бавно се движи в това блато
напразно напрягам слуха
напразно оглеждам водата
---
/малко започнат и никак довършен разказ/
Никой не го познаваше
а на всички им се струваше така познат
Беше косач дошъл някъде отдалеч
който постоянно повтаряше
"Юли е смъртно горещ"
и караше хората да се питат
"Къде отиват непознатите като него
когато наистина си отидат"
Monday, December 10
-=
няколко тела по-късно:
няколко къси отсечки
ни делят от най-дългия скок
**
толкова трудно < проследявам хода на мислите полет на муха родена в яйце излюпено в пръстта на жълтеещо стайно растение кое се люпи кое лети кое поема ход и как посоката трябва да има нещо общо с всички предходни неща над мен която чакам с отворена уста и очи много по-големи от предишното ми очакване>
толкова лесно <ненавиждам света ненавиждам храната ненавиждам съня но обичам да бъда съставката им и не се отказвам люпя се в пръстта и вредя и вредя и вредя с моята ненавист толкова лесна за свикване>
Tuesday, November 6
New release by Der Zirkus brennt
Check out Unbelief
http://derzirkusbrennt.bandcamp.com/album/unbelief
Still can't describe the pleasure this music brings to all my cells and small brains covered in my body
so all I can say is that they blew me away...again
Friday, September 21
-------0 000
към местата
на които
не спим до обяд
не лежим спокойно
а когато лежим
лежим до някого
отвъд спокойствието
на местата
към които
ни водят
изгубените от някой
бонбони
монети
които организират бягства
само от протърканите джобове
към местата
където ирония е червена напитка
пие се малко преди слънцето да се скрие
вместо кафе
а понякога и вместо вечеря
към местата
на които някой все още пали фенери
да подразни мустакатите градски лампи
които слепят
а не светят
към местата
където ставам
още от леглото подскачам
и завивката ме преследва
като опашка на дакел
към местата където
дните лаят
но не хапят
а нощите
хапят полека
но нежно
и никой не си позволява
да не забелязва
местата
отвъд
отвъд
безметежното
т у к
Tuesday, August 21
вълна
преди теб
бях само аз -
горният слой
на водата:
миглите
дланите
а сега
всеки ден
все по-дълбоко
вдишвам
когато знам
че този въздух
светъл
прозрачен запас
ми е нужен
да разпилее косата по рамото
малка вълна
да се събудят очите веждите миглите
малка вълна
да загладят дланите
омачканите листа
да помилват
мекото пясъчно дъно
малка вълна
аз - горният слой на водата
ти - промяна на формата
Thursday, August 9
.-.<>
къде са маслиновите дръвчета
пътеката по която се спускам
към долината
мека от светлина
и бодлива от малинови храсти
къде е ръката ти
дали и тя сънува така
допира на ръката ми
в сън бистър
езерна тиха вода
езерна тиха аз
бреговете си
никога виждала
топъл откос
изстинала дълбочина
дъно
докосвано
никога
Friday, July 27
кли...
виковете
и праговете
виковете
и праговете
изтръгвам
за да преминем
изтръгваш
за да премина
това тяло
натежало
от обещания
свършва
своите
малки задачи
и се прекръства
тоест
строи ни къща
разхожда ни
между чертежите
на бъдещите стени
и бъдещото съзвездие
не много меко легло
с много меко сияние
варовичните устни
се спускат
за да целунат
където ще се пропука
колко ще натежи
и колко леко ще стане
ако не го обещаеш
Sunday, July 15
ІІІ-_-ІІІ
разхождам се по покривите
така къщите изглеждат по-ниски от мен
всички къщи са по-ниски от мен
тръскам пепелта право в комините
и прескачам от покрива на улица номер 3
чак до покрива на улица номер 5
колкото по-големи са крачките митолкова по-малко остава по-малко дени по-малко нощпо-малкото разстояние
скъсявам и омотавам
това малко въженце конопено време
ти си само един
и аз съм само една
два разхлабени възела
две полуизтрити отправни точки
и срещана покривите
x
Thursday, July 5
-поносимост-
това е тук
което не можех да понасям повече
зад
жлътналата мрежа за комари
която искам да разрежа с бръснарско ножче
искам да влязат при мен
нека всички те влязат при мен
искам да видят денонощното ми старание
труд който има човешки корени наречени поносимост
тук понасях
малките кожички по пръста бели езичета за изтръгване
разкъсвам тези ръце тези пръсти
които никой не вижда никой не знае никой не иска сега
тази осъдителност в погледа когато казвам сега
когато държа бръснарското ножче
а той никога не влита вътре
една нощ тежи колкото сто и чашата вода от снощи вече е хванала прах
по ръбовете и вътре във водата
твоето участие е важно за нас - усмихват се те
ела да си поиграем
ела седни с нас
покажи уважение
покажи доброто си лице
измитите думички
"вкусно е" " с вас съм!"
ако изляза от тук
както исках
вече ще бъдат те които ми дават почивка
ми дават празно поле за подпис
колко много неща ще предложат
и колко малко изненади
гъбки след дъжд
затова тук
зад мрежата за комари
поносимост
отглеждана заедно с
влагата и красивите цветове на мухъла под прозореца
ах тайнствени реснички тайнствени и невидими
как сияят по мен нощем по мен денем
postcard
Video: Elitsa Ganeva
Music: Der Zirkus brennt - Waxing sun
http://derzirkusbrennt.bandcamp.com/track/waxing-sun
Thanks to Dario Mambro
Wednesday, May 30
May 30
медузи
ябълки
разполовени
с един удар
лимони изцеждани
в раните
треви задушили
сънищата
до липса на памет
*
разкъсани
в зъбите на вятъра
който ни носи
далеч
един от друг
случва се
изтръгвам небето от мислите
и земята под краката ни
колко
по-близо
можех да бъда
*
искам да знам
мястото
вълната
точният час
но как
когато времето е извън нас
когато нищо вече
не ни задържа
теб - там
мен - тук
нашето неудовлетворение
нашата нищета
нашата бедност
нашето мога
и нашето не мога
нашите две тела
-
сядам сама и пия дълго
върни миналото
на спомените си
и легни с мен в "сега"
научи устните ми
да плуват
в теб
научи ръцете ми
да намират
-
отпускам се
и
отплувам
*****
да, мога да повървя
нищо не пречи
ще направя
добре обмислена обиколка
на моя квартал
изпъстрен от блокове
като блокчета шоколад
и сиви потоци асфалт
и деца с тениски с мики маус
дограми
изолации
и пречистваща цялост
в зелено
в жълто
и розово
...
толкова неща
вече ги няма
докато чаках
да проговоря за тях
съхнеха бавно
знаеш
....
че трябва
да разходя краката си
да разходя очите си
да броя шахти
и червените тухли
на блок номер 13
в ранния следобед на 30 май
нищо
няма
да
ми
попречи
x
Sunday, May 20
наказанието?
плесница по ухото
от нея не боли
но спирам да чувам
смеха
(нещата зад нас)
и това че тичам
че вече тичам
по краищата на тайната
...
през цялото време си спал на нея
която те спасява от мръзнене
но все пак те хвърля на лъвовете
....
скобите на съня
това правило - да те обградят
това правило да отидеш до самия край
и да се върнеш - без бой - пребит като куче
-
един дълбок кладенец
е захапал
края на светлината
и тя лежи на дъното
под водата
и ние не знаем колко е светло там
нито колко дълбоко
и не можем да чуем
тупването на камъка
заради плесницата по ухото
плесница по ухото
от нея не боли
но спирам да чувам
смеха
(нещата зад нас)
и това че тичам
че вече тичам
по краищата на тайната
...
през цялото време си спал на нея
която те спасява от мръзнене
но все пак те хвърля на лъвовете
....
скобите на съня
това правило - да те обградят
това правило да отидеш до самия край
и да се върнеш - без бой - пребит като куче
-
един дълбок кладенец
е захапал
края на светлината
и тя лежи на дъното
под водата
и ние не знаем колко е светло там
нито колко дълбоко
и не можем да чуем
тупването на камъка
заради плесницата по ухото
Monday, May 14
Tuesday, May 8
Friday, April 20
Tuesday, March 27
Monday, March 5
Friday, March 2
-0-0-0-
вече
не живее
в дрехите си
не я търси там
тунели жълти отвътре
ръкави зелени отвън
спускат се
и опират в земята
а никога не съм имала
толкова
дълги
ръце
колко по-малки
от платовете
които ни обличат
колко по-къси
ще се окажем
-
зад вратата
не съм аз
стаята е съвсем празна
миризма
на лак
и дърво
петно
чисто
бяла
пяна
-
не те очаквам
не живее
в дрехите си
не я търси там
тунели жълти отвътре
ръкави зелени отвън
спускат се
и опират в земята
а никога не съм имала
толкова
дълги
ръце
колко по-малки
от платовете
които ни обличат
колко по-къси
ще се окажем
-
зад вратата
не съм аз
стаята е съвсем празна
миризма
на лак
и дърво
петно
чисто
бяла
пяна
-
не те очаквам
Monday, February 27
куче
във всеки удар който нанася
милвам се
жаля
милвам се
жаля
вливам се вливам се вливам се
с всеки удар по-силен по мен
все по-меко остава
тази кост изтънява
и до прах
и до прах
се строшава
лее се
влива се
милва се
а
смълчи ли се
лая
милвам се
жаля
милвам се
жаля
вливам се вливам се вливам се
с всеки удар по-силен по мен
все по-меко остава
тази кост изтънява
и до прах
и до прах
се строшава
лее се
влива се
милва се
а
смълчи ли се
лая
Saturday, February 18
екрани меки повърхности влизаш и ставаш вълна
сигнал къс връв черна дълга антена която хваща каналите съгласие и наличие
опитът да спреш промяната в момента на промяната в момента на многото сигнали
които са заедно и не знаеш дали си приличат но и не искаш
и не се ли усмихваш когато помислиш
че вече няма врата между нас
само тази мека повърхност
екран
син
на снежинки
които излъчват
своите малки "ела"
тръгваш
връзваш здраво обувките
риташ здраво пред себе си
където нищо не останало
или е нещо което не се плаши от удар
другата воля
и даааа и нееееееееее
и много по-категоричните им заместители
вече отказват да влизат в битки
защото е твой ред
и тръгваш
тръгваш
трябва да тръгваш
сигнал къс връв черна дълга антена която хваща каналите съгласие и наличие
опитът да спреш промяната в момента на промяната в момента на многото сигнали
които са заедно и не знаеш дали си приличат но и не искаш
и не се ли усмихваш когато помислиш
че вече няма врата между нас
само тази мека повърхност
екран
син
на снежинки
които излъчват
своите малки "ела"
тръгваш
връзваш здраво обувките
риташ здраво пред себе си
където нищо не останало
или е нещо което не се плаши от удар
другата воля
и даааа и нееееееееее
и много по-категоричните им заместители
вече отказват да влизат в битки
защото е твой ред
и тръгваш
тръгваш
трябва да тръгваш
вървя по у л и ц ат а
един бавно движещ се автобус за малко да ме настигне
един бавно движещ се автобус за малко да ме настигне
за малко да сграбчат езика ми като билет
един човек с ръка останала на прозореца в този студ
един човек с ръка останала на прозореца в този студ
топли очите на автобуса
неговите стъкла неговите позацапани и невиждащи вече добре очи
вървя
аз съм сам на улицата измервам я с дъха си и стигам до края й
аз съм сам на улицата измервам я с дъха си и стигам до края й
но улицата не връща дъха ми обратно и цялата моя любов към улиците и техните краища остава несподелена
все повече се задъхвам
все повече се задъхвам
и все по-малко въздух идва като подарък
о малко късче реалност
о малко късче реалност
летиш като лешник
падаш като ранен войник
отскубваш се като кичур коса - насилствено
падаш като ранен войник
отскубваш се като кичур коса - насилствено
говоря си сам
и защо винаги започвам да говоря когато светът е глух за мен
речта ми не става за наказание както някога
говориш им и те се разбягват мълчиш а те прииждат
следата от една човешка стъпка не изглежда като следа от една човешка стъпка
и споделените човешки стъпки не ми приличат на осмислен започнат
произлизащ от нещо продължаващ навътре в процепите п о х о д
произлизащ от нещо продължаващ навътре в процепите п о х о д
само бавните автобуси са тук да се съревновават със задъханите които говорят сами на преспите строени по пътя им на калта в краката им божествения шум на кишата в този ден ме спасява и ето че съм подминат ето че се завъртам около себе си на десетата спирка и забождам петата си която омесва снежно бяло и лешниково кафяво и всяка изтъркана дума се разпада откъсва от корена и плува срещу течението на вселенската локва
в звук
глух
за света
Wednesday, February 15
метод на изрезките II
огъвам се
изплъзна се като дишане
на пръсти малкият абзац
ухае на парченца киви
целува се като кафе
малките плувци
още слепи новородени
различен син снегът
насън намерен
ние разбираме
разхожда дългите крака
пиша, но не отговарям
докато не изгубя
отключената длан
тънкото покритие на очите
ще вземе нещо в тъмното
обърни се!
с чело опряно в рамото й
ближе ключалката
грабливата ръка
е раздвоена
насън намирам
на мокрия перваз
звънчета
стягат
стичам се толкова бавно
бялата лампа
завоите след теб
череша
пренасям в мен
разказвам мекото в плода
и чупя краят затворен във костилка
докато изкушава
по-малко
сините ми устни
завой
черното сребро
камъче в клепачите
до мен
градината
в единствения слънчев ден
е сянка
никога тук
винаги сам
дави ме
крее
бяга
напява
на тази година
когато губя
става еднакво
давят ме
потъмнява
от тази страна на острова
чужди прозорци
под нас
синя
снежна
покривка
изплъзна се като дишане
на пръсти малкият абзац
ухае на парченца киви
целува се като кафе
малките плувци
още слепи новородени
различен син снегът
насън намерен
ние разбираме
разхожда дългите крака
пиша, но не отговарям
докато не изгубя
отключената длан
тънкото покритие на очите
ще вземе нещо в тъмното
обърни се!
с чело опряно в рамото й
ближе ключалката
грабливата ръка
е раздвоена
насън намирам
на мокрия перваз
звънчета
стягат
стичам се толкова бавно
бялата лампа
завоите след теб
череша
пренасям в мен
разказвам мекото в плода
и чупя краят затворен във костилка
докато изкушава
по-малко
сините ми устни
завой
черното сребро
камъче в клепачите
до мен
градината
в единствения слънчев ден
е сянка
никога тук
винаги сам
дави ме
крее
бяга
напява
на тази година
когато губя
става еднакво
давят ме
потъмнява
от тази страна на острова
чужди прозорци
под нас
синя
снежна
покривка
Sunday, February 12
І my new video І
I felt what I felt
I fell how I fell
I wallow in the snow
I felt I felt I fell
I wallow
wallow in the snow
music: Dario Mambro / unevens.bandcamp.com/
camera: Els Em. G./ Elitsa Ganeva
Wednesday, February 1
влизам със зелената светлина
затъвам в каша от стълби
падам на коленете си
падам и по лице
нощем чувам трошенето на ребрата си
влизам през заключените врати
влизам в затворените усти които мълчат
стоя там
и едва тогава разбирам
страхът от това
да простенеш нещо
независимо какво на какъв език и под какъв диктат
независимо дали от възбуда от смях или страх
о страхът е огромно палто
кара ме да го разхождам навън
на минус 16 да изпускам цигарата си
и докато се наведа да я взема
ме наобикалят нови стълби
които искат от новите ми крака
да се слеят с черната асфалтирана маса
и да спра да шептя
и да спра да напирам
зад затворените уста
обидена че не са ми останали собствени думи
собствени имена
номерата написани на гърба ми
идват с изцяло нова цена
не мога да довърша реда за кой път не мога да довърша реда
затъвам в каша от стълби
падам на коленете си
падам и по лице
нощем чувам трошенето на ребрата си
влизам през заключените врати
влизам в затворените усти които мълчат
стоя там
и едва тогава разбирам
страхът от това
да простенеш нещо
независимо какво на какъв език и под какъв диктат
независимо дали от възбуда от смях или страх
о страхът е огромно палто
кара ме да го разхождам навън
на минус 16 да изпускам цигарата си
и докато се наведа да я взема
ме наобикалят нови стълби
които искат от новите ми крака
да се слеят с черната асфалтирана маса
и да спра да шептя
и да спра да напирам
зад затворените уста
обидена че не са ми останали собствени думи
собствени имена
номерата написани на гърба ми
идват с изцяло нова цена
не мога да довърша реда за кой път не мога да довърша реда
Tuesday, January 24
зле ти е
гади ти се
не защото не можеш да го напишеш
и не защото то не прави никого по-щастлив
гади ти се
докато го пишеш
и докато още не знаеш
че след адското гадене
драскане по повърхността
и бавно утаяване
вече ти е станало по-добре
и вече не ти се гади
-
зимното време
многото отпадъци по джобовете
и отпадъкът в задния двор
който ще почистиш
чак когато снега се стопи
докато гледаш
топенето
спрял
сгънат
прегърнал дръжката на вратата
не защото искаш да излезеш навън
в зимното време
което иска
бавно
с подути от студ крака
да прескочиш
тънката ивица
премълчано
гади ти се
не защото не можеш да го напишеш
и не защото то не прави никого по-щастлив
гади ти се
докато го пишеш
и докато още не знаеш
че след адското гадене
драскане по повърхността
и бавно утаяване
вече ти е станало по-добре
и вече не ти се гади
-
зимното време
многото отпадъци по джобовете
и отпадъкът в задния двор
който ще почистиш
чак когато снега се стопи
докато гледаш
топенето
спрял
сгънат
прегърнал дръжката на вратата
не защото искаш да излезеш навън
в зимното време
което иска
бавно
с подути от студ крака
да прескочиш
тънката ивица
премълчано
Thursday, January 19
Saturday, January 14
принудата
човекът когото държат увесен за краката от високата сграда
човек не излиза през прозореца си така за да намекне нещо
и изобщо не излязохме през тази врата за да си намекнем
намеците са метри под нас
а ние тъпчем с цялата тежест - своята тежест
черни като подметките си
можем да си позволим да ни забележат
на избрани от нас места
с което разбирай
принудата е културно растение
расте където й кажеш
умира когато си избере
Monday, January 9
0
въпросът е, че се казваш
васлав, рудолф...карлос..казимир
току що убедил хората че летиш...
цял в бяло...неусетил болка...
захвърлил балетните си пантофки
подгизнали в кръв и отекваща музика
васлав игор казимир
някой от тези
излизат с проглушени уши
от балната зала
с едва докосващите си земята крака
с едва докосващите си хората имена
дори не успява да се завърти
васлав
игор
казимир
когато тримата са вече над него
и чупят ребрата му с шпиц
счупените ребра на белия лебед
прекъснатите мускулни връзки
на един дъх
в който няма музика няма танц няма хармония
грубо и гордо движение на плътта над другата плът
лебедовата песен прекъсната от ритник
Не, Мари Жан Огюст...не поглеждай натам
твоите васлав игор павел и рудолф
лежат в снега
и се надигат
тежко
забавени
от крилата си
и дългите си тънки крака
сега
прегръдките ще болят повече
от един скок в кървавите пантофки
и не всичко е въпрос
на хореография
Subscribe to:
Posts (Atom)