-

никога не бях целувала дядо. от страхопочитание към неговата вътрешна тишина, която беше изградила непреодолимо пространство около него.

видях го на Коледа. Именният му ден.

жените го хранеха с лъжица и го караха да каже нещо, каквото и да е. а дядо си искаше брадвата. и въжето. виждаше не нас, а воловете, които се разхождат свободно. търсеше Иваница, да ги вкара в пътя. питаше за приятелите си от детските години и никой от нас не знаеше как да отвърне.

майка ми му даваше мляко и с някакъв странен, почти детски глас му казваше - "хайде, хапни сега, защото кой ще ни събере коприва напролет".
той обичаше да бере коприва и гъби. някога е обичал други неща, но аз не знаех за тях. познавах само тихото му присъствие, рядката му намеса в разговорите, защото дядо беше разбрал, че говоренето не го свързва с другите. сигурно го свързваха други неща, но аз не знаех и за тях.

целунах дядо по челото, докоснах ръката му.

"Прощавайте", беше последното, което чухме от него

дядо си отиваше топъл и безпомощен като новородено.

дишащият човек

от всичко друго най-много му се отдава 

вдишването

така както водите придърпват пясък

така и той прибира собствения си дъх

дълбоко 

а заедно с него винаги още нещо

това "нещо" не избираше сам

например когато вдишваше аромат на сусам 

от току що опечения на улицата хляб

или димящата пара от чашите в откритите кафенета

сякаш хората ги поръчваха

не за да пият

а за да говорят тихо 

през мрежата на топлия влажен дим

и той умее това което умее

толкова добре

че въздишката му съжалява

всеки път щом се откъсне от устните

а тялото - свикнало да се изпълва отвътре
 задържа

спазматично

всеки мирис

и цялата любов
която се шляе безпосочно навън

да

и той обича
да й дава
посока

рррррр

***

безшумно като кръв
нещо бавно се движи в това блато
напразно напрягам слуха
напразно оглеждам водата

---

/малко започнат и никак довършен разказ/

Никой не го познаваше

а на всички им се струваше така познат

Беше косач дошъл някъде отдалеч

който постоянно повтаряше

"Юли е смъртно горещ"

и караше хората да се питат

"Къде отиват непознатите като него

когато наистина си отидат"

-=

няколко тела по-късно:

няколко къси отсечки

ни делят от най-дългия скок

**

толкова трудно < проследявам хода на мислите полет на муха родена в яйце излюпено в пръстта на жълтеещо стайно растение кое се люпи кое лети кое поема ход и как посоката трябва да има нещо общо с всички предходни неща над мен която чакам с отворена уста и очи много по-големи от предишното ми очакване>

толкова лесно <ненавиждам света ненавиждам храната ненавиждам съня но обичам да бъда съставката им и не се отказвам люпя се в пръстта и вредя и вредя и вредя с моята ненавист толкова лесна за свикване>