зззз

заядлив тон имат дните
вече не ми се спори
неловко влизам в спорове,
така и излизам...
стечение на обстоятелствата ще кажат.
мръсни са ви реките ще кажа.
нещо ми е много мъчно.
защото е празно.
защото е зима, а даже и въпросите ме зарязаха.

---
от известно време, когато вървя по улиците, отскачам на бордюра и стъпвам внимателно - само напред...не се отклонявай...недей да залиташ...бързай и няма да паднеш.
той твърди, че ако го правя по-често и съсредоточено бордюрът ще бъде за мен най-удобния път, по който да препускам без да се обръщам.
не знам дали ще стане така с мен. постоянството не е моята силна страна...нито пък искам да крача по бордюрите, когато нямам цел, когато не обичам да бързам.
но той все пак може и да е прав.
аз обичам широките нощни улици, проблясващи след дъжд.
и тесните тротоари, водещи към стария град...
и четенето на стихове...бавно, притопляйки замръзналите върхове на пръстите ми.
повече не искам да се връщам, да се препъвам и тъпча сама. неудобен ми е този бордюр, разбираш ли?...Искам не засилка, искам да се разхождам спокойно и да слушам добрите птици, които си отиват...
летях насън и помня как беше...наистина няма защо да се бърза.

---
(от преди месеци)

дъжда държи отворени прозорците и вратите...
а в понеделник се разхождах с огромния син дъждобран
и витоша ме гледаше сърдито със старомодната си бяла шапка,
като от картичка
но това не е всичко, после спах в автобуса, и дъждобрана шумулеше и аз сънувах дъжд, а всъщност той сънуваше мен...и ме улавяше...
после слязохме и вървяхме сред локвите по онези ужасно кални надупчени улици...май съм свикнала да гледам тоя кошмар само по телевизията...във някакъв " " частен случай..и изведнъж се озовавам там...където всичко ми се струва със лице...и то различно от всякакви
подобия преди...фенерите са други, хората и те са други...мръщят се на дъждобрани в ректората...
дъжд, който пее с шумуленето и кучетата с тия мокри лапи минаваха край мен усмихнати...дори те разбират ставащото...
и птичките се къпеха блажено в мътилките запълнили дупките..

дълбокото вдишване...облаците са сиво-бели, ти знаеш цвета на всяко съществуващо нещо...
в главата си. иначе изглеждах добре, говорех си с всеки[като никога] непознатите хора - синоптици които лъжат, че няма да завали[проклети да са]
това там аз ли съм?!...във едър план е отвратително..режи. до тук.
*сега съм сигурна, че аутизмът ми е придружен с камера за самонаблюдение...очудвам се на думите си:)
с колко капчици по ръцете бях като влязох...
тръгвам си...слагам си качулката...преобразявам се...ордена ще изпълни ритуала без мен и тогава ще съжалявам:)

наистина са ми се случили...макар да съм спала само 3 часа вече знам, че отново имам спомени...

носете си дъждобран може да вали...
удобно e ... пък и качулката се маха;)))))))
enjoy!