Monday, February 26

Marcelino Sáez and co-workers imitating an orchestra in Saint Moritz in Switzerland II


пред отломките на това, което е било
лъчите се събират в усмивките им

аз ставам отново
малко дете и прегръщам силно 
докъдето стигна,
колкото и да порасна
винаги ще търся опората на едно тяло, 
уверило ме, че нося душа

наоколо ни -
отломки,
градежи на къщи,
мъже, изпотени от труд
и мъже, уловени в почивка,
оркестърът на смеха
звукът на далечните спомени

аз ставам отново
малко дете
и свиря на туба 
независимо какво се вижда на снимката



Source: http://www.territorioarchivo.org/penaranda/marcelino-saez-y-companeros-de-trabajo-imitando-una-orquesta-en-saint-moritz-en-suiza-ii/

На аудио записа възрастният Марселиньо разказва за миналото си на емигрант в Швейцария. В деня, когато заснели снимката, през града трябвало да премине парад с духова музика. Детето от фотографията е синът на ръководителя на работниците от Кастиля де Леон - част, от които е и Марселиньо. Малкото момче не искаше да се отдели от мен!, спомня си той. То много искало да види оркестъра, затова работниците започнали да се преструват на музиканти, за да го развеселят. Марселиньо си спомня за лошата храна, която им давали. Той и колегите му отишли в града и си купили качествен обяд - салам, взели и шоколад на малкото момче, а баша му увеличил заплатите им с няколко песос. 
Благодарности на Давид Монтес за помощта при превода

Friday, December 22

Ваксината



Беше необикновено топла утрин в Мангиньос. Отдавна никой не беше поставял цветя в червената глинена ваза. Водата по дъното не беше налята от ръцете на момичето в малката жълта къща. Събираше се капка по капка в дъждовните дни. Топлината сякаш изпичаше глината отново и отново. След толкова години на дневна светлина цветът на тази забравена ваза оставаше все така ярък - като току-що разрязан червен портокал. 
Никой не помнеше кой и кога е решил, че цветята не умират красиво в нея. 

По стените й бавно пъплеше черно-бяло насекомо. Тихите звуци издаваха, че внимателно се готви за онова, което му предстои. 
Стотици миниатюрни яйца. Стените на червения съд бяха създали тъмна елипса - утробата, която ще направи възможна нечия смърт. Не сигурна. Но възможна.
 Комарът с майчински инстинкт бе намерил най-доброто място за тях. 

По средата на тихата улица един човек се приведе рязко. Усети силна болка в гърба и едва се задържа на краката си. Погледът му се завъртя на всички посоки, без почти да е извърнал глава. Объркан, той седна на улицата и дланите му потънаха в прахта, където се въргаляха няколко сънливи кучета.

Комарът най-после излетя през тъмното гърло на вазата и тържествено зажужа. 
Няколко сантиметра под него се беше родил нов живот.
На съседния ъгъл един човек не издържа тежестта на тялото си и легна до ленивите кучета.
Треската бързо плувна в кръвта му и скоро щеше да събере сили да се покаже 
на всички - чрез треморът на болния и кървавата му слюнка.

Горещото утро на август. Двама мъже внимателно поставиха ръкавиците си. Гумата лакомо погълна пръстите им и се залепи за тях като втори слой кожа. По-дебела и по-груба от първата. Точно това, от което имаха нужда. На масата в лабораторията ги очакваха няколко дузини яйца.
Бели като ръкавиците, маските и престилките им. Бели като краските на комара, който бе донесъл заразата в Мангиньос. Сега в бялата стая трябваше да се съберат мислите на двама мъже и да зажужат заедно като песента на комара.

Единият извади жълтъка на първото яйце. Вторият не можеше да спре да мисли за формата на червената ваза в дома му, в която отдавна никой не беше поставял цветя.




Saturday, November 18

гравитация

Бавни методични движения
Ритъм на повторенията

да се слея с целта

да легнат
тяло и действие
едно в друго
две части на кутия
която никога не е трябвало
да отварям
но волята стига колкото
да направя тъкмо обратното

Една и съща мисъл в загниващо повторение
Този зъл корен Застой
забърка в мен
чер и гъст сок

Много по-малки форми живот
по-прозорливи от мен
знаят как да го заобиколят
за да продължат да живеят

Но на мен се падна да мина през него
не мога да вървя по заобиколни пътища

Откъдето идва вятър
натам ще се обърне това тяло
изкривено от колебания

---

Острата влага си прокарва път
Смелостта да проговоря
идва
кара ме да разкажа
за тъмната монета на дъното на фонтана
хвърлена с желание
изтъкано от нишките
на всяка жива материя
докосвала някога
дъното на небето

В нощта на прилива
в тъмното някой въздиша

"никой няма да вземе уединението ми
помитащата буря ще утеши ума
ще отдъхна
ще отпусна юздите на това диво животно
което не е създадено да тегли
да бъде пердашено и хранено насила"

ще разменя  уединението
за миг съзидание
след края на отлива
и ще пиша
на глас


Има светлина в корените на дървото
дълбоко вкоренен сноп
последният лъч светлина

поникнал в земните недра 

колкото по̀ слизаш
толкова по-светло става


не ме виждат

навън в подгъвите на дрехите им
научих се да се скривам в тях
прегръдката, която не очакват
им давам с очи

понякога най-после усещат
тогава разбират, че очакват нещо, без да знаят какво е то

а аз вече съм стоплила сърцето си в най-малката сгъвка
и чувам да трепти като песен 
още неизлязла от малкото птиче гърло
неизлязла още
но вече там

трепетът с който се готви да я изпее на сутринта
е моята първа глътка въздух 
сред т я х 

виждат ме

мъжете копаят 
няколко метра под земното равнище
подчиняват пръстта и почтително захващат в ръцете си камъка

арената е овал
мястото на което играта и неподправената същност на героите
преминават пред очите като прах
като сън
като цял живот
от първопричината до най-високата му степен - 
отказването от тялото и радостния химн на смъртта
всичко трябва да пресъздам
да изиграя
да изтърпя 
сухата 
впита маска
на всичко
което не съм

което ще поискат да видят
виждат ме
трябва да им покажа
ще издържа

***

wrong path



как се изтръгва
едно тяло
от убедеността
че изпитва болка
от решителността
с която изпитва
липсата на упование
и притегляне
към телата на другите

гравитационно поле е редът който няма довършване
то придържа на разумно разстояние нещата, които не бива никога да бъдат изричани
и ги привързва към гърлото
както се привързват растенията
от които ни интересуват единствено месестата част на плода и техния сок

има и друга разграничителна линия
която разполовява като сочен плод
светът на две
п о к о р с т в о
където подчинението дава плодове
и където подчинението опожарява градове

властта да изтръгнеш
едно тяло от решителността му да изпитва болка

даровете
лежат в пръстта

сбъркани с храна
те гневят малкия бог скрит в стомасите
обвит в неудовлетворение
малките му сковани юмруци от злато
удрят
отвътре
навън
отвътре навън

без молитва и песен
без сън
подчинението

остро длето
без предпазител

тези думи са избрани
случайно

едно момиче на колене вече знае
че не може да помни
и не се уповава
никому
ще посея лед в слънцето
ако не разбера
как да довърша реда

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO