Wednesday, April 10


Hi Elitsa. My name is Joe. I will x-ray your hand. Put it right in the middle. Just like that. Nice and steady.

Джо се вглежда в ръката ми и леката издутина в нея. Граховото зърно от приказката. Пораснало. ГМО. Зрънце разум в мистериозна обвивка - полупрозрачна кожа, извезана с тънки сини вени. Все по-топло ми става. Имам чувството, че посоката на светлината се измества от китката към лакътя, от лакътя към рамото, от рамото към слепоочието, от слепоочието право в очите ми. Погледни ме!, хваща ме за брадичката, обръща клепачите ми и пуска контролирано количество светлина. Точно там. В средата на зеницата ми се вижда отражение - счупен стар кинескоп. Като дете вярвах, че са пълни със сребърен прах. Но нищо в очите ми не подсказва, че съм крила в тях точно това. През цялото време.
Китката е заснета и всичко е свършило за по-малко от 40 секунди. Нищо счупено. Свърши.
В коридора господин Гари Малоун точно е изчакал реда си и влачи десния си крак към лъче-стаята. Късмет, Гари, дано и твоите подутини днес не са нищо счупено. Или по-лошо. Всеки отива и си мисли, че е подготвен за най-лошото. Знаем точно толкова, колкото в най-лошите си  дни в час по химия. И по-малко.
Всеки върви провлачено и бавно. Онези, които бързат, гледат смутено, когато гузно се шмугват в тоалетните. По дръжките на всички врати като мъртви мухи лежат страхове и отлагане. Милионите яйца на мухата "Отлагане". Знаеш, че трябваше да направиш това и онова по-рано. Но нека се разтворим като чай във вряла инертност и пуснем цвят. И престоим. Сграбчвайки, каквото си представяме, че има за сграбчване. Но и то не ни държи тук. Не е това. Резултатите ще са готови до 3 дни.

Чаят изстива и не става за пиене.



Окото не довършва образите
На върха на планината то е само
Вижда в далечината, но не поглежда в краката ми

Не виждам, не мисля, не благодаря,
окайвам се след всяка стъпка
Мисля за пътя си като за болен гръб,
осеян с шипове,
невидим товар
и ясно оформено изкривяване

'Дробовете са чисти, но имате гръбначно изкривяване, нали знаете?'
непоискани диагнози и непотърсено лечение

Стигам върха сама и разбирам, че съм забравила дрехите си
Обрекла се сама на студ,
моля гората да ме завие,
моля нощта да повдигне наметалото си
високо над коленете си -
да съмне

но нощта не изпълнява такива желания,
а аз зъзна без дрехи

В неговия сън той е забравил обувките си

н е з а щ и т е н и

Твърде малко мисля за всяка стъпка като част от пътя,
така, както забравям диханието и не го допускам
да ошири центъра на възможното/ допустимото/ пожеланото
и така докато не стигна до деня, в който рисувам окото
и усилието да издърпам образите и да разбера
как виждаме и какво казват всички тези картини




Последният е онзи, който се отказва от усилието
загърбил целта
седнал и отказал участие

все още мисля за теб, Око

окото, което остава отворено за усилието и за отказа
за всички наблюдатели през шпионката-сърце



Wednesday, February 27

Трус

Застинала в очакване

казват нищо не идва само́
(доказва ме)
теоремата за дезинтеграция
теория за вероятности и струпвания на вероятности

тези тълпи малки хора забързани към доказателства и опровержения,
продължават да предизвикват трусове и знамения,
не знаят, че това са моите вероятности, но ме тласкат към тях
не знаят колко е важно да ме оттласнат,
но действат

вкопчвам се в мисълта, че получа ли този 
Т Л А С Ъ К
той ще доведе до движение
без крайна точка
движение в безкрая

дотогава 
застинала в очакване

---

Народът на Венецуела е оттласнат от центъра
трус с магнитуд над 7
руините са:
бунтове;
битки за власт;
слабостта на лидерите, които заповядват на танковете да излязат, 
а все още не могат да изстрелят камъче с прашка;
детски гняв в пораснало тяло

Един мъж на спирката гледа видео от събитията във Венецуела в застиналия във времето Кеймбридж. Детето му подскача енергично наоколо и цитира всяка дума, изписана на таблото:
"Пристига автобус №3!!! Татко, татко, пристига автобус №8!"

"Чакаме автобус №2.", припомня  бащата, без да откъсва очи от разбунтуваните тълпи. Сигурно се вълнува от събитията в родината си, и той като мен, застинал в очакване на спирката на Emmanuel Str.
Само детето безспирно се движи край нас, като живак, като вълна без крайна точка.
Шмугва се току под краката ми и не спира да ни съобщава за пристигането на всеки следващ автобус.
С баща му срещаме очи и се усмихваме. Насред бунтове, застиналост и закъсняващи автобуси, погледите ни се кръстосват и ни спасяват.

Автобусът пристига и таткото хваща момченцето за ръка.
"Време е да тръгваме. Да кажем довиждане!", казва му и поглежда към мен. Кимва ми с цялата топлота и човечност, които един поглед може да събере. 
Качвам се след тях в автобуса. Детето продължава да се вълнува - ръцете му докосват всяка седалка, очите му поздравяват всички замръзнали на местата си пътници.
Бащата го слага да седне и грабва вестник. Вестите в старата Англия за кратко приковават погледа му - несъгласие, вот, загубени каузи и несъстоял се избор - като навсякъде.

Време е да слязат - момченцето нетърпеливо натиска бутона за известяване. По улицата двамата се обръщат към автобуса, намират ме с очи и ми помахват. Аз, която стоя застинала на автобусните спирки, която не познавам никого в този град, приютил река Кем. 
Помахвам обратно и щом подминават, очите, спомнили си, че са също реки, потичат.
Леденият куб, в който очаквам, се топи, а под него
топли вълни
трус над 7
тъжни тълпи
затворени граници
жълти жилетки
разтревожени бащи
топли очи, прекосили океани, 
за да ми подарят малък дар след залез
едно дете, което трескаво насочва вълните
прииждащи
без крайна точка

Saturday, November 10

обгоряло


дълга и тясна греда от тъмно дърво
на нея ще сядаме вечер
пред моята малка
къща от черно обгоряло дърво
която да ми напомня
за всички неща
които горяха в мен някога
а сега тихо тлеят
спомените завързват разговори едни с други
като отдавна остарели
отдавна обичали се
отдавна отпъдили се един от друг
любовници
те се преструват, че са забравили имената си
а после се сещат за точния час, за местата на срещите, за малките вещи

между рамката на прозореца
и тъмната тясна греда
струпват се
листите
жълти и сиви
мръсно бели светло кафеви
всички мои рисунки са станали дом на създания, които се пазят от светлината
да, в тях има много тъмно
черните пастели описали моето дъно
тъмно сините камъни
за оттласкване
тъмно зелените водорасли за покритие

ще седнем и дълго обърнали гръб на рисунките
ще си говорим
загледани в светлата ивица непознато но предусещано
последният тънък кант слънчева светлина
легнала свещ
която все още гори и се опитва нещо да ни покаже
с отраженията в прозорците на
къщата от обгоряло черно дърво

толкова често
слепим се със светлината
останала търпеливо у нас
вместо да рисуваме с въглените
кротко догаряме




  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO