страх от мълнии

страхувах се от мълнии.
всичко като мълния...което ще влезе неочаквано през най-малкия процеп или по време на буря, в струята от чешмата...
идвайки от високо, тя не избира своята жертва, не я изучава, не се нуждае от време...
родена от неовладяното електричество, от място, за което имаме ограничени разбирания...
като малка си представях как седя на един камък и гледам вятъра как понася листата, толкова ми е хубаво, че не разбирам знаците на една стихия, която иска да види мен -пометена като лист, като заоблено, леко камъче...но вместо това аз стоя все на този камък не се решавам да тръгна, вкопчила съм се здраво...и гледам...
после от нищото, дори погледа ми не улавя как мълниеносно се забива в мен и ме вледенява... оставя ме така, неподвижна до края на бурята.
мълнията ми отнела говора...точно така си представях...а после си фантазирах как ме водят на лекар и как ме мислят за болна...а аз най-спокойно живея със страха в мен и няма нужда да заговоря, за да знам...че има неща, които са неизбежни...като въображението на тази възраст, но и като идея в зародиш, като осъзнат страх, а не просто уплаха...
може и да съм сънувала нещо, може и да съм знаела още тогава...но тази история израства с плътта и кръвта, значима е до онзи момент, докато истината не те сполети. тогава трябва просто да си спокоен.