няма безобидни помисли.

мислите ми изсветляват до бяло
после не питай пътувам ли със светлината
преливам ли в светлата ти посока
към теб и обратно

сутринта ми прилича на същия
бавно, уморително плъзнал се
тъжен финал
колкото чакан, толкова и отлаган
усърдно

Тялото ми агонизира - рефлексия
съчувствено заради всяко тяло,
което се лута безпомощно
сред арките на безжалостната заря
озарено - не
осветено до слепота и болка
събудено в сутрин
като моята
толкова далеч от слънцето бях,
че трябваше незабавно да тръгна
към него . . . да скъся дистанцията
да скъсам с дистанцията . някак.

...
_защото знам задължението ...
познавам го...квадратното му строго лице
сивите му очи като клетки, в които ако
погледнеш с разбиране...така ще останеш...
вперен .. изпълнител на съдбата си
подредена от другите._

"съдбите ни сами се преплитат"
каза тя, наивната френска дама от филма,
но тогава кой прави възлите в края -
попитах я и тя мисли чак до финала
надписи
отговор няма.

безотговорна
спокойна в своята безтегловност
непозната на хората,
неразбираеми упреци ще се опитат
да изстрелят вината
но ще улучат ли?
КОГАТО САМА съзнавам центъра-целта-мишената-
твърде дълбоко е- противно на високите постижения,
противно на точния изстрел
противно на погледа, който поглъща дните на живите.


***

Всичко, което опиянява или замъглява съзнанието.
- - -
Не знам Не знам Не знам
Хиляди несигурности се събират, за да ловуват
денем или нощем...няма значение...
Оръжието е повече от коварно
Сарказъм sarkazo "късам месо" "разсичам"
Това ли...Това ли ме чака?!!!
След всички сияния, сладости, студ,
телесност, блаженствата на ума, който
не иска да знае, да принадлежи
на достоверност, истина, съотнесени с фактите,
реалността, следствията...той ги отрича
тази нощ ще нахлуят в звучната ми тъмна
гора
трябва да я опожаря, преди да са я изсекли,
обстрелвайки
преди да са ме изтръгнали
Като си помисля, че аз сама ги създадох...
Аз ли бях? НЕ ЗНАЯ.