^^^ ^^^

кога пожелах да заживея - шпионирана от истината,
но преоблечена, изплъзваща се, винаги устремена към моето лично бягство
Инсценировката на действителността около мен ме оплита
Не зная с кого вървя редом и защо все забравям...
Превърнала съм се в самоцел за себе си
Вълнува ме само стаеното, неразбираемото, инстинктите ми
да изразявам емоциите до крайност - фалшиви, но изпълнени с живот;
енергични етюди, в които симулирам общителност, жизнерадост, способност
за адаптация - обезцветяваща...
Кога спрях да правя разлика между състоянията си?!
На ръба на силите си? Чувствам, че издълбаните вече причини упорито
зарастват и се появяват пак там.
Как сама да повярвам в импулсите си - за обич, за неспособност?
Как да изтръгна това разграждащо отрицание, тази втълпена от болезненото различие,
невъзможност да съм вършител, също както са другите
И ако наистина мислите ми умират...какво правя аз по средата на този пъзел - тържество на логиката, готова съм да излъжа ли? в редиците на не-живеещите, а запаметяващи
Трудно ми е да отварям очи, когато знам, че е безсмислено да се влюбвам в дни и нощи, пейзажи, изражения на непознати, неизбродими улици, а да се сблъсквам с омъртвени хоризонти на мисълта...
Не мога да съществувам - този кръг е предопределил всекиму някаква постоянна посока...
сякаш, за да се изоставим, за отритнем душите, които отказват да уччат и да се съюзяват
Това ли наричат изход - безпаметно движение на заболяли свличащи се тела???