Мираж

ако си жаден път
потопи се в мене
с мокри длани
да те утоля

трептенията
сливат мрака
а музиката
ги превръща
във движение
танцуват
струни
украсени
от шаловете
на нощта
южни ветрове
и гласове
на тъжни хора

-
колко дълга е нощта
когато стъпва на пръсти
върви все напред
по лунния ластик
---

и сега, както тогава се намирам на белия лист и съм крайчецът на писеца - сама смалила себе си, сама потърсила връзка и смисъл, да ги доведа до окървавената стена на чувството
и сека, както тогава ти замина с неопетнени ръце с обещание, че няма да се върнеш за мен
това знаех и аз...в деня на разстрела, когато се ражда изпод ръката ми твоята дъщеря, знаеш ли как ще я кръстя?...Мираж...за да прилича на теб
тя е стих, тя е цветна шевица от тъжни думи...
просто я написах и се появи, както много от мислите ти за мен

помня онзи ден, в който годините ми бележеха не много изгреви изпих всичкото вино и мислих за теб...а после в несвяст си ме гледал и си лежал до мене, говорейки нежно най-тихи неща
после чак след години ми разказа как гълъбите окъпани в дъждовните локви те научили на безвремие...тогава ти пожелах да летиш, един последен дъжд се изля и потънах във другия
ти бе далеч.
аз никога не поех след теб
и ти никога не се върна за мен
в спомените пиянски луди усмивки щастливи истински дневни мечтания сбъдвали дните
но сме далеч...
стената е много висока, цялата в кървави тъмни петна...красиво е...
Мираж е помрачена от гледката, не вярва, че се римува със нас...Като всяко дете, понякога и тя мрази родителите си
Мираж ще умре, така както се появи изпод ръцете ми...върху този болничен бял лист
Пих толкова много вино, за да подбудя тялото, за да го накарам да се разбие в стената, да остави следата си, почерка, последно желание - не, последно твърдение...
а после нека се разпръсне това ято от болезнени думи
зная, че ще напълниш чашата си като разбереш
сигурно ще горчи, сигурно ще изцапаш белия лист, към който неминуемо ще се спусне писецът ти...
и тогава, както мен днес, ще признаеш, че в дъното е била обичта ти към мен
и от това по-страшно няма...