"...До теб съм легнала като веслото в дъното на лодката; до тебе съм се сгушила като платното с реята, привързано в подножието на мачтата...Милион мехурчета от щастие обезумели изпод кила се измъкват и ни следват...И обгръща ни морето, сякаш блян за нас, като едно голямо и единствено съцветие...с милион цветчета, пръскащи безбройни семенца
Приемственост, о, мъдрост! Хлад от бурята, която си отива със клепачи изранени насинени от собствените й безумства...Ти разтвори дланта си, радост от живота...Кой ли беше тук, оставяйки след себе си благодеяния?
Така във мене отшумяват стъпките и те не са на смъртна. Пътници пътуват надалече, ала никогя не сме ги питали за нищо. Ти палатката обшита в злато опъни, о, чиста сянка на живот отвъден...
И голямото крило смълчано, задържало се тъй дълго зад кърмата ни, все още направлява бляновете ни, телата ни, които толкоз са се любили, сърцата ни тъй развълнувани то направлява над водите...А в далечината, там последната вълна пробягва и зъбалеца, подобно дар, издига по-високо...Ти си тук - обичам те - щастието, което изживяхме тук, обичам -
И по-бавно нека всяко нещо да върви към края си. Смъртта се рее сред мъртвилото и няма грижа тя за нищо живо. А нощта солена носи ни в утробата си. И разхлабваме прегръдката си, за да чуем как във нас се възцарява туй море без рифове и брегове. О, плам тъй силен, ала тъй покорен. Хиляди клепачи благосклонни...
И потрепват на възлюбената миглите в това така спокойно място. Покрай мен е гладкото море и то разкрива ми на своите палми върховете. Чувам как пулсират като кръв хранителните и спокойни сокове - о, блян, аз трябва да те кърмя! Устната ми е солена от солта на твоето рождение и тялото ти е солено от солта на моето рождение...Ти тук си моя обич, и чрез теб единствено живея.
И усмихвам се от туй, че в твоя дъх живея сякаш приютена под брезентовия навес там на кораба. Подухва бризът. Нека слабост над водите да се възцари и прелестната нежност също: тишина, която бди сред твоето будуване и лекото потръпване на миглите ти. Женското ми чело е за тебе, заедно с парфюма на съпруга, който е загнезден във подножието му; и кръвта за мен тъй силно бие в мъжкото сърце напомнящо медуза.
Лявата ми гръд е във ръката ти, откраднат е печатът на империята!... дланта си затвори, о, радост от живота. Същата ръка, установила власт над хълбоците ми, поема управлението на империята, слабостта на любовта по всичките й области се разпростира. И спокойствието на водите нека ни напътства!, нека там в далечината посред пясъци и снегове разкрива се крайбрежието царствено, което къпе сред вълните белите си зверове.
И аз какво съм и защо на дъното сред бистрите води с тържествената лекота на палма се полюшвам, сякаш съм горгониев корал?...Дочувам как живее в нощта това огромно и неназовано нещо. мъничкото трънче на страха не е забито във плътта ми. Камъкът на прага е напряко на самия праг, морето го прехвърля и навлиза вътре. Ти ненужна, еретична смърт получила си вече прошка! И спечелено е делото, морето се е помирило с нас. А там в далечината всеки е получил нужното благоволение и любовта жадува за благата си.
О, Вие оцелели богове, спасили ме от явна смърт, благословени нека бъдете за мощния любовен тласък, който в мен предначертахте и за този вик тъй силен, който в нас нададохте. Смъртта, сменила туниката си, отива надалече, за да храни своите тълпи от вярващи. Морето, цялото осеяно със пяна, сбира там, за нас, в далечината своите коне парадни. Ала ти си тук, любими. И сърцето ми, и тялото ми са освободени от смъртта, вземи ги ти под своя грижа и опека...
***
Всичките капаци на прозорците - затворени и светлините загасени, тъй, подобно на трирема, плува дървената къща и под стряхата като весла гредите покривни са подредени, като че ли с тях се готви къщата да литне. Бързай, бързай, обкована в летви със цвета на слоновата кост...И бризът хладен в щорите повява, име той мълви по-хладно от Анхиз; и диша къщата чрез своите стени от слама. О, душа тъй скитническа, покажи ни своя път и ни разкрий коя трирема тъй щастлива ти насочваш към зората. Ала кой пътува в нас самите, без да има кораби в морето?, има ли предел животът? Нека не умира никой, който не е любил!
Ние внасяме моретата във нашето легло без мачти и весла и знаем с пълна сигурност, че ходът на нещата обратими никога не свършва. И любов, море и морски пътища простират се сред нас...Изпълва лампите и солниците ниската луна. Видях как под капаците на нашите прозорци се прокрадва острието й, приличащо на нож за чистене на стриди.
Или е звездата Бел и тя гнездо си свива там сред палмите и ледени парченца мъти за разхлаждане на тази лятна нощ. Пристъпвам бос из тези дървени галерии и по плочите пред прага...И видях как тази синя като перла нощ пред мене се отваря.
И земята със елените си черни слиза на брега от отлива оголен. Босоногото море по пясъците се отдалечава. Континентите, обшити в злато, движат се сред ореолите си. Острови, уголемени като орден на брега, прикачват своите монети плоски тъй огромни от дърво изваяни или изрязани от кожа; и полуразтворени шушулки с формата на кораб са изсипали зърната си и се белеят празни и изсъхнали подобно пейки на гребци. И семената, плуващи, къдетто и да попаднат, се заравят. Ще порастат от тях дървета и столарите ще ги използват.
О, мой дом и вие, о, хриле помежду мене и нещата...Но какъв е този свят непознаваем, в който любим сред вълнение сподавено, като че по короните на някакви дървета, късно цъфнали в гората наводнена?...
Тази нощ звездата се е раздвоила и набъбва над водите. Другите звезди огромни се измъкват от морето като голи саби без предпазители и без дръжки и от тях вода струи; морето ни възвръща сабята на звездоукротителя. И обезоръжени роти лагеруват в тези каменни градини, сякаш са участвали във празник, в който расите се смесват и завоеватели щастливи търсят забавление, сватосвайки народите по плажа.
Тук, преди разсъмване ще завали. Нощта разкъсва своите превръзки. Никой вече няма да е в състояние да прочете това, което е написано по пясъците изкълвани. Каменният праг покрива се със бледи клонки и поличби. И божествените животни се пробуждат в урните. Направени са вече хороскопите. Море на помирението, знай спечелена е каузата. И морски пари струпват се над водоемите, по старите стени, споени с мокър пясък, разпростират се петната на божествена зараза. И козите ближат тези бели камъни, опряни в тях. Да бяга мъката преселница! Обичам те; при мен си ти. И никъде не съществува по-голяма сигурност, отколкото във кораба на любовта.
...Но ето го и бризът, предвещаваш дъжд! И чуй как трополят по покрива онези дребни палмови орехчета. Ще ги събираме във водоскоците и аз ще ти покажа как обути с рогови обувчици и украсени с люспи или с нокти, по индийски са си сложили чалми...
Подухва бризът там над островчетата скалисти.
Палмовото вино е сред палмите. И този шум е от дъжда..Но, не това е тракането на оръжията окачени там сред палмите. Ккава е тази - другата душа, която пляска със криле, ала е пленница във стаите ни облицовани със слама и тръстика обковани - както, според думите на очевидци, изработени са ветрилата на високите азиатски джонки?
...Дъжд вали над покривите, водоскоците, терасите: керемидите добиват цвят на рог или мустакат, на камъчетата, звънтящи за сантурите и барабаните. Под стряхата е глинената делва, формите й са чудесни. И като порой морето се изсипва там по плочника и каменния праг; връхлита в делвите, оставени навън, в гърнетата глеждосани подобно на Нубийки. И възлюбената там ще се измие след любовна нощ; ще си измие тя лицето, хълбоците и гърдите, след това бедрата чак до кънката на слабините. После и звездата ще се мие, таз, която кърмена е най-до късно, затова последна е изгряла.
...Дъжд валя, денят настъпи - И луната е със цвят на стипца. А при изгрев слънце е небето с цвят на дива птица. Добре дошла е всяка нежност. Тази лятна утрин над морето лекичко пристъпва, плахо стъпва тя като възлюбената гола сред бельото стъпкано. Това прекрсано тяло на жената е родено от жена, ала на всички произходът им е морски...Таз, която през нощта не сваля морските си перли, тя ще се сроди с кораловия век...И може би не е валяло: толкоз неусетно ти, о, дъжд, дойде при нас...И кой ли би се усъмнил, ако по пясъците не личаха знаците едва забележими като тънки белези по хълбоците на родилките?
***
И утрото измито е като съпругата: светът възвърща багрите си: те отново сводничат и блудстват. И морето пак е тук, но не е вече блян. Тогава, да го аплодираме!, тъй както южното море, което къпе лъвчетата си зад цъфналите храсти чер пипер...
И знам, тълпи от мънички медузи с формата на яйчник или матка вече пълнят тези нощни заливчета осветени изведнъж. Гризачи дребни през нощта сарагото са навестявали. Огромни дъхави дървета към морето се обръщат. И животните, нападнати от паразити, чешат се по бреговете на лагуните. морето чак до нас търкаля облите си куклички от бял корал. Пуснали раван конете си, търсачите на амбра обикалят сам-самички нескончаемите обновени плажове. Ловци на пъдпъдъци движат се приведени към пещерите и крайбрежните извивки.
Всички тук събират за преддверията на храмовете, за приютите от тези дребни сухи водорасли, със които пълнят се дюшеци и възглавници. Жени със шапки от листа широки чистят леща, скупчени покрай терасите и каменните стъпала! По разните скалисти острови сговорно си живеят стридоядите със всички морски лястовици. И магнитната игла на щастието крепи над тези пясъци, залети от водите, своята стрелка от злато. Синя риба с малахитови оттенъци, любима на великите Номади плува си самотно във свободните води подобно кораб, натоварен с дарове.
Добре дошли! Добре дошли!, на всички гости, о, на всички наши Еднокръвни!...И една и съща палма нека да се разпростре над тях! ...
Любими, ти си тук.
Покоят на водите нека бъде с нас! а също и сънят, открил се пред възлюбената, и под ударите на деня попаднал...
"Никой не усеща по-голяма сигурност,
отколкото възлюбената в своя сън."
