влизането ми в нови дни
закуска на масата - сам с чашата
само вилици и лъжици създават чифт в живота ми - не мъже и жени, не радост и скръб,
не любов и омраза...надмогнала съм ги. когато ги чувствам те са оплетени, разкъсани в самата мен и събирателни на всичко, което вече е било...да, вече е било.
закусвам сама ... кога от свободата ми са останали само огризки??
да ги хвърля ли на котките от терасата или да взема онова малко кученце, което спи на една от стените на университета...и да си тръгна с него...да не се връщам вкъщи, понеже ми е чуждо там, да не говоря с хората, понеже ми е студено с тях, да не се обръщам на името си, понеже вече ще съм безименна, заедно с малкото кученце в ръцете ми - ще бъдем скитници и съдбата ще доизяжда сезоните и сърцата ни без да е гладна, от яд, че така сме постъпили...
влизането ми в нов ден не е пътуване...то е едно безкрайно стоене на прага залостен от мислите...залостен от страха да постъпвам, да се приравнявам с другите.
страх ме е. и ми е хладно. и ми е немощно. и не ми се спори. не ми се плюе по никого,
от никого не съм доволна...никой не ми е виновен...
искам да нямам покрив - ще го разбереш ли...това може би е още една грешна/ романтична/ нереална/ глуповата/ мизантропска представа, с която живея в своето собствено време...
искам да живея по друг друг друг начин. с друг друг друг човек във вените, с подновено разголено и мълчаливо сърце...
за да не ти пиша тези думи. повече.
други думи...не искаш ли нови думи понякога?...аз се нуждая.