и сградите изчезнаха в сгъстената бяла каша на раздразнителен мръсен въздух сякаш нещо завираше и изпускаше пара, която
стига до най-ниските прозорчета, притиска се о тях и ги задушава, разнася се над дърветата и ги прави тъмно зелени, като
зелени горящи шапки повдигани от силен вятър...
тъмно, а бяло
охра, която изскубва всички цветове пари ги пие ги
знойната пара продължава по пътя си, обезличава всичко наоколо,
несъществуващи улици се появяват ...
асфалта като черното течение на река се самоизгаря....
небето се задъхва при такава гледка...
праща кръгли ледени отломки от своя гняв
от своя денонощен наблюдателен пулт нещо замярва земята надява маска повива въздуха и иска да гледа одушени треви навсякъде иска да спрем да изглеждаме по същия начин в същите си безлични сгради
същия поток дихания вече заплашва атмосферните кръгове с пръсване
и да...вали...и да...това е градушка
света в светкавици
света без своите обвивки и отпадъци, лишен от хора, паяжини пътни възли пъпни възли всичко всичко остава ненужно когато
нещо реши и се нажежи дотам да прогърми защото не иска да търпи и да граничи с глупци които гледат отвътре навън и се
страхуват да бъдат погубени от друг освен от себе си
затова идва бурята затова вали
твърдо вали безспирно и е горещо дотолкова, че облаците се сбиват един с друг и се разкъсват
до лед лед лед и нищо друго...
асфалта е нашата река. ние я правим такава. ние й даваме посоката...и не остава нищо вярно.
само стихията е истинска съвест само тази сила която не управляваш е тази сила която те управлява без наставления просто
показва правилните реакции съвършено без алегории без предупреждения без нахлузени противогази смазващо и огнетено
мощно раздиращо небето и погубвайки земята погубени ли сме в тази жизненост която ни прави втренчени и поразени или само
безизразни мъртви погледи ни отличават от растенията от животните от смелостта като петно от стремеж оставено някога
белег по рождение ние никога няма да разберем но идва буря която знае
стига до най-ниските прозорчета, притиска се о тях и ги задушава, разнася се над дърветата и ги прави тъмно зелени, като
зелени горящи шапки повдигани от силен вятър...
тъмно, а бяло
охра, която изскубва всички цветове пари ги пие ги
знойната пара продължава по пътя си, обезличава всичко наоколо,
несъществуващи улици се появяват ...
асфалта като черното течение на река се самоизгаря....
небето се задъхва при такава гледка...
праща кръгли ледени отломки от своя гняв
от своя денонощен наблюдателен пулт нещо замярва земята надява маска повива въздуха и иска да гледа одушени треви навсякъде иска да спрем да изглеждаме по същия начин в същите си безлични сгради
същия поток дихания вече заплашва атмосферните кръгове с пръсване
и да...вали...и да...това е градушка
света в светкавици
света без своите обвивки и отпадъци, лишен от хора, паяжини пътни възли пъпни възли всичко всичко остава ненужно когато
нещо реши и се нажежи дотам да прогърми защото не иска да търпи и да граничи с глупци които гледат отвътре навън и се
страхуват да бъдат погубени от друг освен от себе си
затова идва бурята затова вали
твърдо вали безспирно и е горещо дотолкова, че облаците се сбиват един с друг и се разкъсват
до лед лед лед и нищо друго...
асфалта е нашата река. ние я правим такава. ние й даваме посоката...и не остава нищо вярно.
само стихията е истинска съвест само тази сила която не управляваш е тази сила която те управлява без наставления просто
показва правилните реакции съвършено без алегории без предупреждения без нахлузени противогази смазващо и огнетено
мощно раздиращо небето и погубвайки земята погубени ли сме в тази жизненост която ни прави втренчени и поразени или само
безизразни мъртви погледи ни отличават от растенията от животните от смелостта като петно от стремеж оставено някога
белег по рождение ние никога няма да разберем но идва буря която знае
