плъзнала жълта светлина в една снимка
тогава знам че не беше светло
а сега толкова ми се иска да е било
събуждаш се и един лъч те кара да се излежаваш
гали те и се умилква на миглите и си разказва
някаква негова история която научил оттатък този хълм
където имало сняг съвсем рано сутринта
и никой не разбирал защо е толкова бяло толкова светло толкова рано
онези бели завивки всяка сутрин оставаха отворени като рана
която аз гледах дълго и с агония понеже бях в тази рана сама
и не се опитвах да я зашия нали не мога да шия нали не мога да бъда
сама тяло което затваря цялата рана понякога трябват двама
а друг път никой не трябва
винаги оставам едно единствено нещо от цялата картина
едно отпечатъче от палец или един палец от една ръка останала невидима
в началото на новия ден грозен от преждевременно застаряване
тази жълта светлина в снимката значи това бързо изсветляване на мига когато
аз и един лъч си приказваме сляпо и се разбираме нямо и си говорим като въздух
с плът обяснимо заради всички налични причини
паячето се спуска по дръпнатите завеси а аз неумело им връзвам панделката
с която съм си играла на корабно въже и този път защо винаги ни трябва връв
защо игрите ни се затягат като примка а после е сутрин
почти преигравам почти съм в огледалото
но се опитвам да го забравя и поглеждам
настрани
настрани ми приляга
встрани от стремежите вътре в плътта
някъде оттатък този и всички хълмове.
