понякога е съвсем есен и не виждам в себе си
само чувам стенанията си като дъжд,
който барабани по первазите и прозорците
така аз пея малкото свои думи и се топя
в отчуждение като кристалче сол в пълна шепа
и ми е хубаво защото светът е вятър в листа
и прозрачен влажен въздух който се впива
в устните скулите и челото
тогава в косата ми усещам как се нанизват
бодливи капчици
докато шумолят стъпки в локвите
понякога е толкова есен
че забравям да дишам в оковите
от сребърни мисли с ален обков
горчивина e която протяга лъскав език
към моите устни така че те вдишвам в ума ми
и е толкова силно че сърцето ми се разсипва
по цялата улица и тича с листата
и се събира с птиците бегълци
и птиците свикнали на студа и враждебността на хората
птиците способни да отлетят
като мен
нали разбираш
не виждам в себе си
виждам само това сиво необятно небе
и полета влажни треви в които личат
следите на есента
жълтеникава прошарена плът
пръст в която попиват деня и нощта
а аз съм без име
и мисля за теб
черно перце
