с една мушица сме заедно в стаята
виждам я само защото и тя и аз сме привлечени
от светлината на изкуствен източник
ръцете ми са настръхнали
октомври със студените вечери
с неразплетените плътни мъглици наметнали ласкаво мрака
моите ръце са изстинали
моето лице не излиза от вътрешността на абаносовото покритие
аз съм една малка кутия с пробита дупчица в ъгъла
от това не ми става по-топло
о, даже напротив...
виждам мушицата как лети срещу светлината
аз също съм източник на две удавени вече лъчения
лъченията на тъмнината на топлото ми събиране в теб
в теб като мисъл по ръбчето на хартия в която свивам
но винаги винаги я разкъсвам
със своята непохватност.

тази вечер в стаята ми сякаш са само ръцете ми
страничен поглед
разрязвам пътя на светлината
и не се усмихвам
не се подавам от лукавата мисъл за теб
тя ме покрива

мушицата ме изостави
сега пия вода и ми е студено
пих вода
колко студено
вливам се в себе си
както октомври се вля
в меката септемврийска нощ
за да я умъртви и да се роди
в нова прегръдка
по-дълга и суетна от предишната
по-красива, по-естествена със студенината си
и естетическия си възглед - към зимата
към бялото вертикално сбъдване на нещата

да поговорим
да поговорим за една секунда
хайде кажи ммм за една секунда
после ще се затворя за теб
красив е онзи капак който тежко и глухо
прилепва
и пази лицето
и пази очите ми да не се увличат
да не преследват
случайните минувачи...
и теб.

понякога ми се говори
дълго и отчетливо ми се говори
с кратки паузи, в които да се усмихна,
защото тъжното не остава,
защото винаги го улавя рибар по течението
надолу в реката..
някой го взима и си го хапва може би за вечеря
и може би сит и доволен
сяда и плаче
без видимо да има причина.

не зная.
на мен не ми е тъжно сега
сега ми е по-скоро хладно и се люлея
като пияната мушица
от светлината
между тъмните фьорди изписали
трудно плавателното съзнание

изпийте ме топло
имам нужда
до дъно.