+

...Както вече казах, литературните герои не се раждат като живите хора от тялото на майка, а от една ситуация, фраза, метафора, в която като във вълшебен орех е скрита основна човешка възможност, която според автора никой още не е открил или пък за която никой не е казал нищо съществено.
Добре, но нима не е вярно, че авторът не може да говори за нищо друго освен за самия себе си?
Да гледам безпомощно през двора и да не зная какво да сторя; да чувам просташкото куркане на червата си в мигове на любовен трепет; да изменям и да не мога да спра насред прекрасния път на изненадите; да размахвам юмрук в колоните на Великия поход; в ексхибиционистична наслада да демонстрирам остроумието си пред тайните микрофони на полицията; всички тези ситуации са ми познати от собствен опит, изживял съм ги и въпреки това нито една от тях не е родила герой, който да съм аз самият аз с моето curriculum vitae. Героите от романа ми са възможностите, които съм имал, но които не съм осъществил. Затова ги обичам всичките еднакво и еднакво се ужасявам от всички тях: те до един са прекрачили някаква граница, пред която аз само съм пристъпвал нерешително. Именно тази прекрачена граница ( границата, отвъд която свършва моето "аз") ме привлича.
Едва отвъд нея започва загадката, чийто отговор търси романът. Той не е изповед на автора, а дисекция на онова, което представлява човешкият живот в капана на онова, в което се е превърнал светът.


...Посред нощ Томаш се събуди и с изненада си спомни, че бе сънувал само еротични сънища. Ясно си спомняше последния: в някакъв басейн плуваше по гръб огромна гола жена, поне пет пъти по-едра от него самия, чийто корем бе гъсто окосмен, целият, от чатала до пъпа. Томаш я наблюдаваше от ръба на басейна и беше страхотно възбуден.
Как е възможно да бъде възбуден в момент, когато тялото му е омаломощено от болките в стомаха? И как е възможно да го възбуди видът на жена, която наяве би породила у него само отвращение?
Каза си: В часовниковия механизъм на главата се въртят в противоположни посоки две зъбни колелца. Върху едното са съновиденията, а върху другото - реакциите на тялото. Зъбът, който носи образа на гола жена, се допира до срещуположния зъб, върху който е отпечатана командата за ерекция. Когато поради някакво недоглеждане колелцата се разместят и зъбът на възбудата влезе в контакт със зъб, на който е нарисувана лястовичка в полет, половият ни член ще се изправя при вида на лястовичка.
Между другото Томаш беше чел монографията на един свой колега, който изследваше човешкия сън и твърдеше, че мъжът получава ерекция при какъвто и да било сън. Това означава, че връзката между ерекцията и голата жена е само един от хилядите начини, по които Създателят е могъл да нагласи човешкия механизъм в главата на мъжа.
Но какво общо има с всичко това любовта? Нищо. Ако някое колелце в главата на Томаш се размести и той започне да се възбужда само като види лястовичка, това с нищо няма да промени любовта му към Тереза.
Ако възбудата е механизъм, с който Създателят се развлича, любовта обратното е онова, което си е само наше и благодарение на което се изплъзваме от Създателя. Любовта е нашата свобода. Любовта е от другата страна на "es muss sein!"*
Но и това не е цялата истина. Въпреки че любовта е нещо различно от часовниковия механизъм на секса, с който се развлича Създателят, все пак тя е привързана за него. Привързана е за него като крехка гола жена за махалото на гигантски стенен часовник.
Томаш си каза: Да привърже любовта за секса е едно от най-чудатите хрумвания на Създателя.
А после си казва и следното: Единственият начин да се опази любовта от дивотиите на секса е да се нагласи по друг начин часовникът в нашата глава и да се възбуждаме, като видим лястовичка.
С тази сладостна мисъл се унесе. И на прага на съня, в онази вълшебна територия на обърканите представи, той неочаквано доби увереност , че току що е открил отговора на всички загадки, ключа към всички тайни, новата утопия, рая : свят, в който човек ще се възбужда при вида на лястовичка и в който ще може да обича Тереза, без да бъде смущаван от агресивния идиотизъм на секса.
Заспа.
(...)

Шеста част

Великият Поход

Едва в хиляда деветстотин и осемдесета година можахме да прочетем в "Сънди Таймс" как точно е умрял синът на Сталин, Яков. Като пленник в немски военнопленнически лагер през Втората световна война го сложили да живее заедно с английски офицери. Ползвали общ клозет. Синът на Сталин не го почиствал след себе си. На англичаните не им било приятно да гледат клозетната чиния омазана с лайна, независимо че това били лайната на сина на най-могъщия човек в света по онова време. Направили му забележка. Той се засегнал. Отново и отново му направили забележка, настоявали да си чисти клозета. Той се ядосал, карал се, бил се. Накрая поискал да говори с коменданта на лагера, който да реши спора. Но надутият немец отказал да разговаря за лайна. Синът на Сталин не могъл да понесе това унижение. Крещейки до небесата умопомрачителни руски псувни, той се затичал към телените мрежи, по които течал електрически ток. Хвърлил се върху тях. Тялото му, което никога вече нямаше да мърси клозета на англичаните, увиснало върху телта.

На сина на Сталин не му е било лесно. Баща му го заченал с жена, която впоследствие, съдейки по всичко, застрелял. Следователно младият Сталин е бил син Божи (защото са почитали баща му като Бог), но същевременно е бил низвергнат от баща си. Хората се бояли от него двойно: можел е да им причини нещастие с властта си ( нали е син на Сталин), но и с приятелството си (бащата би могъл да накаже вместо низвергнатия си син неговите приятели).
Низвергнат и привилегирован, щастлив и нещастен - никой не усещал по-добре от него, че само една крачка дели двата полюса на човешкото битие.
После, в самото начало на войната, немците го пленили, а други пленници, представители на народ, който открай време му бил органически противен с непонятната си затворенст, го обвинила в нечистоплътност. Той, който носи на плещите си върховната драма ( да бъде едновременно син Божи и низвергнат ангел), сега да бъде осъждан не за нещо възвишено (отнасящо се до Бога и до ангелите), а за едно лайно? Нима върховната драма е толкова главозамайващо близка до най-низката?
Ако да си низвергнат и привилегирован е едно и също, ако няма разлика между възвишеното и низкото, ако Божият син може да бъде осъждан заради едно лайно, значи човешкото битие губи своите измерения и става непосилно леко. И в този миг синът на Сталин хуква към смъртоносните телени мрежи, за да хвърли върху тях тялото си, като върху блюдо на везни, което стърчи плачевно във висините, повдигнато до безкрайната лекота на изгубилия измеренията си свят.
Синът на Сталин е пожертвал живота си заради лайно. Но смъртта заради лайно не е безмислена смърт. Немците, пожертвали живота си, за да разширят своята империя на изток, руснаците, загинали, за да простре тяхната държава властта си още по на запад,
тези хора са умирали в името на един идиотизъм и тяхната смърт не е нито значима, нито смислена. За разлика от това сред всеобщия идиотизъм на войната смъртта на Сталиновия син е единствената метафизическа смърт.

Като малък разглеждах Вехтия завет, адаптиран за деца и илюстриран с гравюри на Гюстав Доре и видях там Господ Бог на един облак. Старец с очи, нос и дълга брада. Казах си, че щом има уста, той трябва да яде. А щом яде, трябва да има черва. Но тази мисъл веднага ме стресна, защото нищо че бях дете от не особено набожно семейство, долавях, че представата за божиите черва е кощунствена.
Без каквито и да било познания по теология, съвсем спонтанно още като дете проумях несъвместимостта на лайното и Бога, а оттук и съмнителността на основната теза на християнската антропология, според която Бог е създал човека по свой образ и подобие. Или едното, или другото: или човек е създаден по подобие на Бога и следователно Бог има черва, или Бог няма черва и тогава човек не прилича на него.
Някогашните гностици са виждали това противоречие също тъй добре, както аз, когато бях петгодишен. За да разреши този проклет проблем, Валентин, един от най-видните сред тях, твърди през втори век, че Исус е "ял, пил, но не е отделял изпражнения".
Лайното е по-сложен теологически проблем от злото. Бог е дал на човека свобода и в края на краищата можем да приемем, че не е отговорен за престъпленията на хората. Но отговорност за лайното носи изцяло онзи, който е създал човека.

*"es muss sein!" - Да, трябва!

Милан Кундера
из "Непосилната лекота на битието"