шумове от дълбокото гърло на коридора
аз - зад вратата, стоя си спокойно в дивана от три седмици
пред мен котлона с извиващ се триметров кабел
идващ от кухнята като черна змия с кръгла глава
която пари и кара кафеварката да къркори и да бълбука
гъсто кафе - любимата ми храна
аз стоя и в скута ми държа огънат крака си, лющейки
меката си пета от нямане и какво да правя
цигари не пуша но паля час по час клечка да ми мирише на барут
имам един приятел пушач той е много далеч но е добър човек
пуши тихо като котешки стъпки тихо и съсредоточено
като котешки стъпки
дишам и издишам в елипси
роклята ми от дим е зелена леко разшита при все че няма ръбове
удобно ми е в нея сменям я от време на време
с шлифера, който ми направи приятел-художник
от цветни изрезки странно пришити няма никаква логика
и до днес не знам как точно ми е втълпил че това е дреха
но истината е че ми е любима и нищо не би го променило
камо ли някое трезво обяснение...
когато настъпи тишина отвсякъде излизам
паля фенери в очите на кротките кучета
и те ми стават водачи .. завирам пръсти в меките им козинки
разчесвам ги и ги милвам а те ме смятат за
най-добродушната сред бълхите но и това е хубаво...
разбирате ли...в техния свят това е нещо незначително
но в моя е важно че присъствам в нечии събития...
защото приятелите са далеч, а шумовете все някога спират
...
тогава трябва да имаш рокля от дим и поне една кутия кибрит
.. да се справиш ... да решиш, че се справяш някак си
и знам, че като мен ги има много..
спят и ядат в хлътналите си фотьойли и дивани
размишляват в съзвучие с хармонията от звуци
и композират уют в умовете си
правят кафета подливат в чинийката на чашата
кашлят и кихат от праха по облегалките на диваните и столовете
знам че .. не е нищо особено... но стоя вече от три седмици на дивана
в полулегнало положение и си мислих за пътя на кафето
и за зелената му майка и за розово-мургавите пръсти на момичетата
които са го брали и движенията на момчетата които са им помагали
и цялата тази история залепва като сън по небцето ми
и се разгръща в тялото ми
преглъщането...а после тишината и нейния болезнен сюжет
и нейната необятна тайна която едва ли ще успея съвсем сама да узная...
аз - зад вратата, стоя си спокойно в дивана от три седмици
пред мен котлона с извиващ се триметров кабел
идващ от кухнята като черна змия с кръгла глава
която пари и кара кафеварката да къркори и да бълбука
гъсто кафе - любимата ми храна
аз стоя и в скута ми държа огънат крака си, лющейки
меката си пета от нямане и какво да правя
цигари не пуша но паля час по час клечка да ми мирише на барут
имам един приятел пушач той е много далеч но е добър човек
пуши тихо като котешки стъпки тихо и съсредоточено
като котешки стъпки
дишам и издишам в елипси
роклята ми от дим е зелена леко разшита при все че няма ръбове
удобно ми е в нея сменям я от време на време
с шлифера, който ми направи приятел-художник
от цветни изрезки странно пришити няма никаква логика
и до днес не знам как точно ми е втълпил че това е дреха
но истината е че ми е любима и нищо не би го променило
камо ли някое трезво обяснение...
когато настъпи тишина отвсякъде излизам
паля фенери в очите на кротките кучета
и те ми стават водачи .. завирам пръсти в меките им козинки
разчесвам ги и ги милвам а те ме смятат за
най-добродушната сред бълхите но и това е хубаво...
разбирате ли...в техния свят това е нещо незначително
но в моя е важно че присъствам в нечии събития...
защото приятелите са далеч, а шумовете все някога спират
...
тогава трябва да имаш рокля от дим и поне една кутия кибрит
.. да се справиш ... да решиш, че се справяш някак си
и знам, че като мен ги има много..
спят и ядат в хлътналите си фотьойли и дивани
размишляват в съзвучие с хармонията от звуци
и композират уют в умовете си
правят кафета подливат в чинийката на чашата
кашлят и кихат от праха по облегалките на диваните и столовете
знам че .. не е нищо особено... но стоя вече от три седмици на дивана
в полулегнало положение и си мислих за пътя на кафето
и за зелената му майка и за розово-мургавите пръсти на момичетата
които са го брали и движенията на момчетата които са им помагали
и цялата тази история залепва като сън по небцето ми
и се разгръща в тялото ми
преглъщането...а после тишината и нейния болезнен сюжет
и нейната необятна тайна която едва ли ще успея съвсем сама да узная...
