Йоханес Вермеер "през" Збигнев Херберт

Писмо

Било открито случайно през двайсетте години, по-точно през 1924 г., у лайденски антиквар. Три листа кремава хартия с размери 11,5 на 17 сантиметра, носещи следи от влага, но почеркът е добре запазен, дребен, ясен и напълно четивен. Неизвестна ръка е залепила писмото към вътрешната страна на обложката на стария, много популярен за времето си роман Рицарят на лебеда, издаден от амстердамския книжар Коол през 1651 г.

Повечето изследователи (Исарло, Жийе, Клак, Дьо Ври, Бореро, Голдщайнер) се изказали скептично за това откритие, само един млад историк и поет от Утрехт - Ван дер Велде (казано в скоби, бил е прободен с кинжал при тайнствени обстоятелства недалеч от Схевенинген), бранил разпалено и докрай автентичността на писмото.

Негов автор - според младия изследовател - е не друг, а Йоханес Вермеер, а негов адресат - Антоан ван Льовенхук, природоизследователят, чиито заслуги в областта на усъвършенстването на микроскопа са общоизвестни. Двамата, ученият и художникът, са се родили в една и съща година, в един и същ ден и прекарали целия си живот в един и също град. 

Писмото не носи следи от поправки, нито от по-късни намеси, затова пък съдържа две забавни правописни грешки и няколко буквени размествания, очевидно било е написано набързо. Няколко реда са задраскани, и то така решително и енергично, че никога няма да узнаем какви безумни или срамни мисли е покрила завинаги чернотата на мастилото. 

Характерът на почерка (островърхи букви "v", писани като отворена осмица, воденето на перото неравно, сякаш някой се забързва и после внезапно спира) показва шокираща прилика, ако не и идентичност, с един запазен подпис на Вермеер в регистъра на Гилдията на Свети Лука от 1662 г. Химическият анализ на хартията и на мастилото позволява документът да бъде датиран на втората половина на XVII в., следователно всичко подсказва, че писмото е могло да бъде написано от ръката на Вермеер, но липсват неопровержими доказателства за това. Добре знаем, че се случват технически съвършени фалшификати.

Всички онези, които са се произнасяли срещу автентичността на документа, са лансирали многобройни аргументи, но честно казано, не особено убедителни. 

Научната предпазливост и дори стигащият далеч скептицизъм - това несъмнено са похвални черти, но между редовете на критичните забележки се чувства - нещо, което никой ясно не признава, - че главните възражения са предизвикани от съдържанието на писмото. Ако, да кажем, Вермеер беше писал до своята тъща Мария Тинс, молейки я да му заеме 100 флорена във връзка с кръщенето на сина си Игнациус, или, да кажем, беше предлагал на пекаря Ван Бюйтен една от своите картини като залог за взетия заем, никой, мисля, нямаше да отправя възражения. Но когато след два и половина века Великият Ням се е обадил със собствения си глас, а това, което говори, е едновременно интимно признание, манифест и пророчество - не искаме да го приемем, защото в нас се таи дълбок страх от откровение, неприемане на чудото. 

A lady writing letter with her maid, Vermeer

Ето писмото:

"Вероятно ще се учудиш, че ти пиша, вместо просто да бях наминал, както често се случва, към лабораторията, преди да е мръкнало. Мисля обаче, че нямам смелост, не успявам да ти кажа в очите това, което след малко ще прочетеш. 

Предпочитам да не бях писал това писмо. Колебах се дълго, защото наистина не ми се ще да излагам на риск нашето дълго приятелство. В крайна сметка се реших. Защото има неща, по-важни от това, което ни свързва, по-важни от това, което ни свързва, по-важни от Льовенхук, по-важни от Вермеер.

Преди няколко дни ти ми показа през новия си микроскоп капка вода. Винаги съм мислил, че е чиста като стъкло, а всъщност в нея се кълбят странни твари като в прозрачния пъкъл на Бош. Докато траеше демонстрацията, ти следеше внимателно и както ми се струва, със задоволство моето смайване. Между нас тегнеше мълчание. А след това ми каза много бавно и тържествено: "Такава е водата, драги мой, такава, а не някаква друга".

Разбрах какво искаш да кажеш с това: че ние, артистите, увековечаваме привидността, живота на сенките, измамната повърхност на света, а нямаме смелостта, нито способността да достигнем до същността на нещата. Ние сме, така да се каже, занаятчии, работещи в материята на илюзиите, докато ти и подобните на теб сте майстори на истината.

Както знаеш, баща ми държеше кръчмата "Мехелен" на пазарния площад. Там често идваше един стар моряк, прекосил целия свят от Бразилия и Мадагаскар до Северния океан. Помня го добре - беше винаги здраво натряскан, но разказваше превъзходно и всички с охота го слушаха. Беше атракцията на заведението като голям цветен портрет или екзотично животно. Един от любимите му разкази беше историята на китайския император Ши Хуан-дзъ.

Та този император заповядал да оградят държавата с дебела стена, за да се отдели от това, което е различно, и изгорил всички книги, за да не слуша напомнящия глас на миналото. Под смъртна заплаха забранил да се упражняват всички изкуства. (Тяхната пълна безполезност се разкрила с цялата си драстичност пред лицето на толкова неотложни държавни задачи като построяването на крепости или отсичането на главите на бунтовниците.)

Тогава поетите, художниците и музикантите се скрили в горите и затънтените манастири; водели живот на изгнаници, преследвани от глутница доносници. По площадите пламтели клади с картини, ветрила, статуи, пъстри тъкани, предмети на лукса или такива, които са могли да бъдат признати за красиви. Деца, жени, мъже ходели в еднакви облекла в пепеляв цвят. Императорът обявил дори война на цветята; наредили да засипят с камъни полетата с тях.

Специален декрет нареждал по залез слънце всички да бъдат по къщите си, да закриват плътно прозорците с черни завеси, защото - сам знаеш - какви луди образи успяват да нарисуват вятърът, облаците или вечерната светлина.

Императорът ценял само знанието и обсипвал с почести и злато учените. Астрономите му носели всеки ден известия за откриването на истинска или въображаема звезда, на която угоднически давали името на императора, така че за кратко време целият небосклон се покрил с рояци светлинни точици Шъ Хуандзъ I, Шъ Хуандзъ II, Шъ Хуандзъ III и тъй нататък. Математиците се трудели да изнамират нови числени системи, комплицирани уравнения, невъобразими геометрични фигури, като съзнавали добре, че техните усилия са безплодни и не носят никому полза. Естествениците обещавали, че ще отгледат дърво, чиято корона е в земята, а корените му в небето, както и пшениченото зърно, голямо като юмрук.

Накрая императорът си пожелал безсмъртие. Лекарите провеждали жестоки опити върху хора и животни, за да разкрият тайната на вечното сърце, вечния черен дроб, вечните бели дробове.

Този император, както често се случва с хората на делото, е искал да промени облика на небето и земята, та името му завинаги да се запише в паметта на бъдещите поколения. Не е разбирал, че животът на обикновения селянин, обущаря или търговеца на зеленчук е много достоен за уважение и възхищение - докато той се превръща в безкръвна буква, символ сред многото монотонно повтарящи се символи на безумството и насилието. 

Като за толкова престъпления, като за толкова опустошения, които натворил в хорските умове и души, смъртта му е страшно банална. Задавил се със зърно грозде. За да го спретне от повърхността на земята, природата не се потрудила ни с ураган, нито с потоп. 

Сигурно ще запиташ защо ти разказвам всичко това и каква връзка има тази история за далечния и чужд владетел с твоята капка вода. Ще дам навярно не много ясен и логичен отговор, с надеждата, че ще разбереш думите на човек, изпълнен с лоши предчувствия и безпокойство.

Виждаш ли, страхувам се, че ти и подобните на теб се отправяте в опасна експедиция, която може да донесе на човечеството не само полза, но също и големи, непоправими вреди. Не си ли забелязал, че колкото повече средствата, инструментите за наблюдение се усъвършенстват, толкова повече целите стават далечни и неуловими. С всяко ново откритие се отваря нова бездна. Все по-самотни сме в тайнствената пустиня на вселената. 

Знам, че искате да изведете хората от лабиринта на суеверието и случайността, че искате да им дадете знание, сигурно и ясно, единствената - според вас - защита пред страха и безпокойството. Но ще ни донесе ли облекчение наистина, ако сменим думата Провидение с думата необходимост?

Вероятно ще ме упрекнеш, че нашето изкуство не може да реши никоя загадка на природата. Нашата задача не е да решаваме загадките, а да ги осъзнаем, да сведем глава пред тях, а също да подготвим очите за нестихващ възторг и удивление. Но ако ти държиш на всяка цена на изобретенията, ще кажа, че съм горд с това, че успях да съчетая известен особено интензивен вид кобалтово с искрящо лимонено жълто, както и да фиксирам отражението на следобедната светлина, която пада през дебелото стъкло върху сивата стена. 

Инструментите, с които си служим, са наистина примитивни - пръчка с прикрепена на края й щипка четина, правоъгълна дъска, пигменти, масла - и те не са се променяли от столетия, също както тялото и човешката природа. Ако добре разбирам моята задача, тя се състои в помиряването на човека със заобикалящата го реалност, затова аз и моите събратя по занаят повтаряме безкраен брой пъти небето и облаците, портретите на градове и хора - целия този карнавален космос, защото само в него се чувстваме сигурни и щастливи.

Нашите пътища се разминават. Знам, че едва ли ще успея да те убедя и че няма да захвърлиш ошлайфането на лещи, нито издигането на своята Вавилонска кула. Позволи обаче и ние да упражняваме нашата архаична процедура, да говорим на света думи за помирение, да говорим за радостта от откритата хармония, за вечния копнеж за взаимна любов".

из "Натюрморт с юзда", Збигнев Херберт

превод от полски Вера Деянова

Антилирика - Витезслав Незвал

да разказваш просто е като забравено изкуство
толкова по-силно ще ме заслепи градината посред фразата
или отходната яма няма значение
вече не различавам явленията според чара или грозотата
които сте им приписали
и което е най-трагичното не смятам за нужно да ви провокирам
трябва да говориш спокойно с широк жест на гръдния кош
без много-много да викаш
мисълта досега окована с прекомерен церемониал се свързва
с другите мисли като нощта с деня
конят върви каруцарят клюма и в стоманената ролетка
трясна гръм
или лястовичка долетя в стаята на съдия-следователя
има дни когато песента ни обижда а танцът
е отвратително кълбо което изритваш
плесента на зида мимоходом съзряна ме трогва
повече от остроумния филм

ние вървяхме ръка за ръка и ти ми говореше
ти ми говореше без гримасите които те отдалечават от мойто сърце
твойте очи не бива да ги сравнявам с нищо ако не искам
да ги загрозя
твойте очи за трети път вече вперени в дървото на ъгъла
искрата се появява когато едната крачка е учудила другата
твойте очи се оказаха толкова явно очи
как да не плача когато внезапно се спуска нощта
виждам твойте очи в нощта
широко отворени както тогава във файтона и както днес следобед
нейде на Летна
някой говори и и аз го слушам внимателно
в края на фразата свиваме с теб към квартал
напълно забравен от нас
а зад другия ъгъл газово осветление малък Ню Йорк
има ли смисъл да ги призовавате всички птици като не сте
ги видели
врабчето който е хвърлил око на моята кифла
в ресторант-градината
е по-палав от рима
сирената от близкото предградие е пропъдила римата
от търговския проспект на прекупвачката
а плакатният надпис край отворената църква
изплува тъкмо навреме
сваляш мократа потна яка
като глава на медуза за да можеш да опишеш донякъде
стаята в която си днес
говорейки с вас аз не забравям да поглеждам встрани
за да различа поезията от академията
мисълта е оживена
конят не прави за мене по-близко магарето
в никакъв случай
нито небето водата
помежду им има естествена отдалеченост която се знае
убийстените плеоназми ме изгониха вече от толкова
общества
дено времето се прекарва като в игри на разговор
осветлявам с джобно фенерче ябълка търколена
край стълбите и се смайвам
читателю тръгни и ти с нар съра за ръка
ще вървим един до друг
аз съм напред с половин крачка само
и се удивлявам не по-малко от теб
повярвай изпитвам ужас от скуката
а това е гаранция че няма да разговаряме
по общоприетия начин
задминава ни автомобил
хващам те леко за рамото
и щом пътя се освободи
ще ти разправя докрай свойта история
без да се червя от срам когато минаваме край огледалото
или покрай латерната която ме кара
най-внезапно да спра да говоря
и да запея

1932

Витезслав Незвал
"Странният чародей"



Когато думите са били нови, светили са една до друга с постоянната си, рождена интензивност. Постепенно от честата им употреба възниква фразеологията. При ежедневния поздрав "целувам ви ръка" никой не си представя устни върху бяла женска ръка. Трябва да разглобя тази фраза, ако искам да възстановя първоначалния й смисъл.
Логиката е именно това, което прави от светещите думи фраза.
Логически чашата се отнася към масата, звездата към небето, вратата към стълбището. Затова не ги забелязваме. Беше нужно да поставим звездата върху масата, чашата близо до пианото и ангелите, вратата в съседство с океана. Ставаше въпрос за това да открием действителността, да й придадем сияйна форма като в първия й ден. Вършех това с цената на логиката, затова беше неимоверно реалистичен стремеж.
Художниците откриха красивата форма на натюрморта. Това е прогрес от жанра към цялото. Стихотворението е такова цяло.
Извиква представи за чинии, от които няма да пожелаете да ядете, за напитки, които няма да искате да пиете, за градчета, незапомнящи се с нищо, за ангели, които няма да ви пазят, с други думи, за старата безразлична действителност по такъв начин, че тя да ви омагьоса.

1928


Трябва постоянно да се вслушваш в този закон. Ти, леност, хидра, която вечно искаш да бъдеш засищана! Трябва постоянно да изобретяваш.

_________________

Изповед

Беше утро бе май
във прозореца над слънчогледовата градина
се люлееше люлка
беше 4 часа сутринта
слънцето беше огромен печат
върху лазурното благопожелание
неназованият свят беше отрупан отвсякъде с люлки
фантасмагория
да поместиш в толкова малка главичка маса
ала тук имаше цяла алея посред огромни цветя
които щяха да падат и да прикриват мозъчната кора
всичко това ще напомня бяла майска зима
бръмбарът прави слухов нерв
фотографират очите за първи път болната майка
а тези походи на света със зениците
причиняват болезнено тежко разпятие
чийто първи час на света е девственица при дефлориране
следващите мигове ще изглеждат блажени
и това е първото превръщане на болката в блаженство
майчините гърди са голямото утро
което отвежда в дълбокия сън
в който приличаме на затворена стая
дето мебелите се движат
качват се столове по масата
а часовникът бие над алеята
най.после се будим
и поглъщаме кучето котката петела
кончетата влизат в завоя голям
ние изплуваме за пръв път на неделен излет
майките започват да се хвалят с нас
но при всяко движение задрънчава в главата ни арсенал
имитираме първия си неволен вик
ако бяха ни положили във гнездо
щяхме със време да се научим на питча реч
ала нашите устни във вечна връзка с майката за пръв път
се признават в любов

Казваш нейното име
учи те бавно да гониш механичния балет на твоята памет
овладяваш всичките негови фигури

Зима е перушина се вдига над печката ала ти с четиригодишната си приятелка до прозореца
наблюдаваш други пера които се стапят
може би са звезди които падат
и ти замаян от тази виелица
слагаш устни на нейното рамо
това чувство не може да бъде названо
ти копнееш по неизвестното продължение
и впил зъби във нейната топла кръв
слисан гледаш нейните сълзи
чуваш как крещи в съседния дом дето са я отвлекли от тебе
тъжен
ти заспиваш
урочасващо бие часовник
вече никога не ще забравиш това тайнство
ще го търсиш в полата на майка си когато спи
или поотваряйки боязливо вратите в нощта
в книгата която са скрили твърде високо във шкафа
то ще трепти притеснено над любовните писма в куфара на слугините
ти си ленив
песните ще те разплачат от жалост в която ще бъдеш щастлив
коленичиш до нея във храма на празника Тяло господне
виждайки се жених
бих желал да бъдеш войник който с целувка ще се разделя
със слугинята която плаче
в тъжен шепот притиснати от което се зачервяваш
червенееш от скрити желание
и няма какво да кажеш
свириш тъжното си желание на черни клавиши
във неделната вечер и цялото село слуша по твойте прозорци
и това е твоята седемгодишна поезия която хвърляш ти към звездите

+

...Както вече казах, литературните герои не се раждат като живите хора от тялото на майка, а от една ситуация, фраза, метафора, в която като във вълшебен орех е скрита основна човешка възможност, която според автора никой още не е открил или пък за която никой не е казал нищо съществено.
Добре, но нима не е вярно, че авторът не може да говори за нищо друго освен за самия себе си?
Да гледам безпомощно през двора и да не зная какво да сторя; да чувам просташкото куркане на червата си в мигове на любовен трепет; да изменям и да не мога да спра насред прекрасния път на изненадите; да размахвам юмрук в колоните на Великия поход; в ексхибиционистична наслада да демонстрирам остроумието си пред тайните микрофони на полицията; всички тези ситуации са ми познати от собствен опит, изживял съм ги и въпреки това нито една от тях не е родила герой, който да съм аз самият аз с моето curriculum vitae. Героите от романа ми са възможностите, които съм имал, но които не съм осъществил. Затова ги обичам всичките еднакво и еднакво се ужасявам от всички тях: те до един са прекрачили някаква граница, пред която аз само съм пристъпвал нерешително. Именно тази прекрачена граница ( границата, отвъд която свършва моето "аз") ме привлича.
Едва отвъд нея започва загадката, чийто отговор търси романът. Той не е изповед на автора, а дисекция на онова, което представлява човешкият живот в капана на онова, в което се е превърнал светът.


...Посред нощ Томаш се събуди и с изненада си спомни, че бе сънувал само еротични сънища. Ясно си спомняше последния: в някакъв басейн плуваше по гръб огромна гола жена, поне пет пъти по-едра от него самия, чийто корем бе гъсто окосмен, целият, от чатала до пъпа. Томаш я наблюдаваше от ръба на басейна и беше страхотно възбуден.
Как е възможно да бъде възбуден в момент, когато тялото му е омаломощено от болките в стомаха? И как е възможно да го възбуди видът на жена, която наяве би породила у него само отвращение?
Каза си: В часовниковия механизъм на главата се въртят в противоположни посоки две зъбни колелца. Върху едното са съновиденията, а върху другото - реакциите на тялото. Зъбът, който носи образа на гола жена, се допира до срещуположния зъб, върху който е отпечатана командата за ерекция. Когато поради някакво недоглеждане колелцата се разместят и зъбът на възбудата влезе в контакт със зъб, на който е нарисувана лястовичка в полет, половият ни член ще се изправя при вида на лястовичка.
Между другото Томаш беше чел монографията на един свой колега, който изследваше човешкия сън и твърдеше, че мъжът получава ерекция при какъвто и да било сън. Това означава, че връзката между ерекцията и голата жена е само един от хилядите начини, по които Създателят е могъл да нагласи човешкия механизъм в главата на мъжа.
Но какво общо има с всичко това любовта? Нищо. Ако някое колелце в главата на Томаш се размести и той започне да се възбужда само като види лястовичка, това с нищо няма да промени любовта му към Тереза.
Ако възбудата е механизъм, с който Създателят се развлича, любовта обратното е онова, което си е само наше и благодарение на което се изплъзваме от Създателя. Любовта е нашата свобода. Любовта е от другата страна на "es muss sein!"*
Но и това не е цялата истина. Въпреки че любовта е нещо различно от часовниковия механизъм на секса, с който се развлича Създателят, все пак тя е привързана за него. Привързана е за него като крехка гола жена за махалото на гигантски стенен часовник.
Томаш си каза: Да привърже любовта за секса е едно от най-чудатите хрумвания на Създателя.
А после си казва и следното: Единственият начин да се опази любовта от дивотиите на секса е да се нагласи по друг начин часовникът в нашата глава и да се възбуждаме, като видим лястовичка.
С тази сладостна мисъл се унесе. И на прага на съня, в онази вълшебна територия на обърканите представи, той неочаквано доби увереност , че току що е открил отговора на всички загадки, ключа към всички тайни, новата утопия, рая : свят, в който човек ще се възбужда при вида на лястовичка и в който ще може да обича Тереза, без да бъде смущаван от агресивния идиотизъм на секса.
Заспа.
(...)

Шеста част

Великият Поход

Едва в хиляда деветстотин и осемдесета година можахме да прочетем в "Сънди Таймс" как точно е умрял синът на Сталин, Яков. Като пленник в немски военнопленнически лагер през Втората световна война го сложили да живее заедно с английски офицери. Ползвали общ клозет. Синът на Сталин не го почиствал след себе си. На англичаните не им било приятно да гледат клозетната чиния омазана с лайна, независимо че това били лайната на сина на най-могъщия човек в света по онова време. Направили му забележка. Той се засегнал. Отново и отново му направили забележка, настоявали да си чисти клозета. Той се ядосал, карал се, бил се. Накрая поискал да говори с коменданта на лагера, който да реши спора. Но надутият немец отказал да разговаря за лайна. Синът на Сталин не могъл да понесе това унижение. Крещейки до небесата умопомрачителни руски псувни, той се затичал към телените мрежи, по които течал електрически ток. Хвърлил се върху тях. Тялото му, което никога вече нямаше да мърси клозета на англичаните, увиснало върху телта.

На сина на Сталин не му е било лесно. Баща му го заченал с жена, която впоследствие, съдейки по всичко, застрелял. Следователно младият Сталин е бил син Божи (защото са почитали баща му като Бог), но същевременно е бил низвергнат от баща си. Хората се бояли от него двойно: можел е да им причини нещастие с властта си ( нали е син на Сталин), но и с приятелството си (бащата би могъл да накаже вместо низвергнатия си син неговите приятели).
Низвергнат и привилегирован, щастлив и нещастен - никой не усещал по-добре от него, че само една крачка дели двата полюса на човешкото битие.
После, в самото начало на войната, немците го пленили, а други пленници, представители на народ, който открай време му бил органически противен с непонятната си затворенст, го обвинила в нечистоплътност. Той, който носи на плещите си върховната драма ( да бъде едновременно син Божи и низвергнат ангел), сега да бъде осъждан не за нещо възвишено (отнасящо се до Бога и до ангелите), а за едно лайно? Нима върховната драма е толкова главозамайващо близка до най-низката?
Ако да си низвергнат и привилегирован е едно и също, ако няма разлика между възвишеното и низкото, ако Божият син може да бъде осъждан заради едно лайно, значи човешкото битие губи своите измерения и става непосилно леко. И в този миг синът на Сталин хуква към смъртоносните телени мрежи, за да хвърли върху тях тялото си, като върху блюдо на везни, което стърчи плачевно във висините, повдигнато до безкрайната лекота на изгубилия измеренията си свят.
Синът на Сталин е пожертвал живота си заради лайно. Но смъртта заради лайно не е безмислена смърт. Немците, пожертвали живота си, за да разширят своята империя на изток, руснаците, загинали, за да простре тяхната държава властта си още по на запад,
тези хора са умирали в името на един идиотизъм и тяхната смърт не е нито значима, нито смислена. За разлика от това сред всеобщия идиотизъм на войната смъртта на Сталиновия син е единствената метафизическа смърт.

Като малък разглеждах Вехтия завет, адаптиран за деца и илюстриран с гравюри на Гюстав Доре и видях там Господ Бог на един облак. Старец с очи, нос и дълга брада. Казах си, че щом има уста, той трябва да яде. А щом яде, трябва да има черва. Но тази мисъл веднага ме стресна, защото нищо че бях дете от не особено набожно семейство, долавях, че представата за божиите черва е кощунствена.
Без каквито и да било познания по теология, съвсем спонтанно още като дете проумях несъвместимостта на лайното и Бога, а оттук и съмнителността на основната теза на християнската антропология, според която Бог е създал човека по свой образ и подобие. Или едното, или другото: или човек е създаден по подобие на Бога и следователно Бог има черва, или Бог няма черва и тогава човек не прилича на него.
Някогашните гностици са виждали това противоречие също тъй добре, както аз, когато бях петгодишен. За да разреши този проклет проблем, Валентин, един от най-видните сред тях, твърди през втори век, че Исус е "ял, пил, но не е отделял изпражнения".
Лайното е по-сложен теологически проблем от злото. Бог е дал на човека свобода и в края на краищата можем да приемем, че не е отговорен за престъпленията на хората. Но отговорност за лайното носи изцяло онзи, който е създал човека.

*"es muss sein!" - Да, трябва!

Милан Кундера
из "Непосилната лекота на битието"

Александър С. Захариев

***

Човекът с калинка върху
рамото и пръстите
му на звънчета
вътре косата на майка ми
пада на снежинки
по раменете
аз и Освалд ще заминем
със старата кола
под мостове и кули
а реките тези пенливи
същества ще съпровождат
кръвта по пътя ни

Първият ден

моят радостен вик
е въжето опънато
тези струни, които
дебнат своята мелодия
тя предполага че е
свещена -
джазовият въздух в
бара на бляновете
плавната му походка е
съблазняване
танц от тела на котки
по мозъка на сънуващия
сякаш кожата по
тялото му е многоцветна
и от кадифе е
шапката на раменете му


Тревите
пътеки от пролет
минали през пясъчни
замъци в скалите
където е само окото
на господ
синьо и дълбоко





Приех да уча в този
град , където спят
телата на скулпторите
и от гроздов сок
се къпят очите им,
където витае разума
и пияни двойки се
къпят по плажовете,
където нощем е тихо
като в гробница,
за да мога да бродя
с глутницата си чакали
по пътищата

Синът на залеза
е побеснял булдог -
пали и беси
и невинните опорочава
с устните си на монах

Освалд знае всичко
той е безкраен като вселената
също толкова надут , самодоволен
и неучтив

Освалд ми е приятел
моят ангел- хранител
звяр готов да умре
във пропаст,
мълния поразила сетивата ми

Докажи, ако можеш, че те няма -
Това не ще докаже, че ме има.
Докажи пак, защото доказателствата
Забравил съм. Затова трая, години.

Понякога, във тишината нощна слушам:
Трепти простора, бурята се ражда.
Пулсира огънят сгъстен в звездите
По волята на бога на славеите и на змиите.

Докажи своето отсъствие тъй, че
Ум да се смръзне и да разбере сърцето -
Защо от тебе искам невъзможното.

Нощно течение, един покрив без къща,
чаша бучиниш и песен за подправка -
Изпрати сянката си да ме придружава.

Концерт Византийска музика

...
3.
Когато казвам: морава, дърво, дрозд в дъжда,
Когато назовавам нещата, аз се браня
От спомена за страшната працялост;
Моето тяло е в несъвършенството
На свойте членове, които нестройността свързва
В кълбото на Лабиринта. Минотавърът
Мой брат по черно мляко, не е нищо друго
Освен побеснелия страх от съвършенство,
Което унищожава страстната мяра, усилието
Да венчая моравата, дървото, дрозда и дъжда
Със мойто оправдание. Онзи кипарис
Е четлива дума в подписа на утрото,
Ако пзная почерка. И така
Обновявам надеждата от дума до дума.

Но гърбът на въздуха вече се сгъстява
В твърда замазка в дъното на огледалото;
То съществува, за да върне образа
Със преобърнати страни. Токът
Сменя посоката, движението почва.
Така
Измамата обслужва формата на милостта;
Движение във недовършеното. Затова
В картината обърната сърцето бива
Тежест върху везната.
Сходна причина
Обръща окото на тъмнината, която дели
Звезда от звезда, без нея не биха знаели,
Че звездите ги има. Via negativa.

В студената нощ, от огън до огън
Тъмнината е мярка. Звярът - част от мярката.

И думите, които те търсят в това утро,
Хвърлят сянка,
защото тъмнина били са.

Иван Лалич

О-Хи-Ку-Сан

О-Хи-Ку-Сан не знаеше къде е роден.
Една лунна нощ той се бе познал в градината пред езерото, където се оглеждаше като Нарцис. Но оттогава има вече много време. Той е сам.
О-ху-ку-сан.
Аз мога да ви разкажа нещо за него.
Защото виждах понякога, слушах да говори, опознавах го.
Неговото минало и сега ми е неизвестно, както тогава, когато той ме заовори за първи път, когато ми каза много неща за себе си.
Имало е в средата на безкрайния град бар. Два криви фенера са бдели от години пред широката му, пъстра врата. Жените са повдигали учудено вежди пред червените букви на фирмата. Кучетата махали радостно опашки, разхождали се.
О-Хи-Ку-Сан, ти ме спря под един фенер, както се усмихваше. После ти взе ръката ми меланхолично, и ето - аз слушах вече песента на стария бар, момичетата, които се провикваха, гърления смях на пияните мъже, скръбната музика на акордеоните, твоя глас.
Шартрьозът светеше златисто в тънките чаши. Синята лакирана маса отразяваше дълги блясъци пред нашите очи. О-Хи-Ку-Сан ВЕчЕ говореше.
Нима той знае приказки?
Аз слушах чудни измислици за северното слънце, за един много стар потънал континент, за цирковете с бледни пеещи момичета, за луната, която е вещица, за двете деца, изгубени в старата гора.
И така вече имаше здрач в големия бар. Цветовете бавно потъмняваха. Оставаха все още само големите, втренчени, нежни очи на О-Хи-Ку-Сан.
Кой е той?
- Кой си ти ? - го попитах тихо.
- Аз съм О-Хи-Ку-Сан - прошепна той още по-тихо.
После над дансинга пламна една червена лампа тъкмо когато акордеоните засвириха някаква песен, много дива, без ритъм - нещо, което слушах за пълви път. Жените, бледно напудрени, се оттеглиха в дъното. Яркочервените им устни станаха безжизнени. Аз чух, че до мене някой стенеше болно, тихо виеше. Да, О-Хи-Ку-Сан зазвуча заедно с неврастеничните акордеони, за да се изправи след един миг в средата на дансинга прозрачен и дълъг като лилия. О-Хи-Ку-Сан танцуваше - диво, без ритъм, хаотично - как ли още?
Той беше без съмнение много красив.
Защото тъжните жени въздишаха скръбно, а пияниците искаха да го целуват и не една ръка се протегна към него тогава.
Аз самият чувствах, че дивият пол, който излъчваше О-Хи-Ку-Сан в червената светлина, бе опасен, неумолимо притегателен.
- Ти ми стана много чужд вече - му казах аз после и си отидох.
Една нощ той дойде в моята голяма, празна къща, когато аз спях. Как е влязъл при мене, аз не знам и още не разбирам. Но когато се събудих, той бе застанал прав в лунната светлина над леглото ми и ме гледаше втренчено. После той седна до мен и помилва най-напред ръката ми, след това моите коси и може би той искаше да ме целуне.
- Ти си твърде извратен, О-Хи-Ку-Сан - му казах аз. - Твърде извратен.
Тогава О-Хи-Ку-Сан сякаш плачеше.
- Аз съм студен - шепнеше той, - аз съм много студен. Аз обичам еднакво стария потънал континент, негърския танц, високите бледни лилии, тебе.
О, аз съм наистина много студен...но аз ви обичам. Ти едва ли би могъл да разбереш това.
Много по-късно войната беше вече избухнала. Чух, че в едно въздушно нападение над нашия град О-Хи-Ку-Сан стоял пред стария бар и се радвал на опасните имюминации, когато големите здания се събаряли с грохот в мрачните улици.
О-Хи-Ку-Сан, ти не разбираш нищо от хора, от война, от опасности. Какво ще стане с тебе?...Ако ти умреш, сигурно е, че няма да има вече никой подобен на тебе...Знаеш ли, аз мисля, че ти и без това си осъден на смърт. О, да - хората без съмнение ще заживеят задружно в бъдещето, което предстои...А ти си толкова отделен, толкова различен...
Къде си ти сега, О-Хи-Ку-Сан

Александър Вутимски

Знанието за Времето отдавна бе разпиляно сред пясъците
и мокрите крака на Жадните го отнесоха в неизвестни посоки.
Само Сънуващите виждаха блясъка му, но не можеха да го докоснат.

Рама Прасад
"Фините неща в природата"

"Никога не бяха чували някоя лисица да е нясно с истината
или да се слави с мъдрост. Но пък знае ли се?

Когато жарта гореше
когато духът ти се издигна, Кума Лисо,
тогава димът се закълби нагоре
и ти откри истината...

Къде е великият дух?
Къде е душата на Кума Лиса?

"Знакът на Древния"
Шерщн Екман

Драконът и лисицата

Все пак всеки ден привечер от корабите на Императорския флот се издигаха високо лениви ята ефирни дракони, които леко кацаха по водата и по вражеските палуби. Това бяха въздушни устройства от хартия и тръстика, които приличаха на комети, а върху сребристата или пурпуночервената им повърхност бяха изписани винаги едни и същи знаци. Вдовицата наблюдаваше с тревога тези странни метеори и четеше по тях един объркан разказ за един дракон, който винаги закрилял една лисица въпреки нейната вечна неблагодарност и постоянните й престъпления. Луната на небето изтъняваше все повече, а фигурите от хартия и тръстика продължаваха да разказват всяка вечер все същата история, с почти неуловими изменения.
Вдовицата страдаше и разсъждаваше. Когато луната закръгли напълно своя диск на небето и в червеникавата вода, историята сякаш се приближи към своя край.
Никой не можеше да предрече дали вечно опрощение или безкрайно наказание ще сполети лисицата, но неизбежния край приближаваше. Вдовицата разбра.
Хвърли двете си саби във водата, падна на колене в една лодка и заповяда да я отведат до кораба на Императорското командуване.
Беше привечер, небето беше изпълнено с дракони, този път жълти. Вдовицата, качвайки се на кораба шептеше една фраза: "Лисицата търси крилото на дракона"

Апотеозът

Летописците разказват, че "лисицата" получила опрощение и посветила дългата си старост на контрабанда на опиум. Тя престанала да се нарича Вдовицата и приела едно име, което в превод означава Блясъкът на Истинското Познание.
От този ден нататък(пише един историк) корабите отново намериха покой. Четирите морета и безбройните реки отново се превърнаха в надеждни и щастливи пътища.
Земеделците можаха да продадат мечовете си и да си купях волове, за да орат нивите. Те извършваха жертвоприношения, молеха се по планинските върхове, а денем се веселяха, като пееха зад паравани.

Хорхе Луис Борхес

Синове бавно израснали до снагата
На твоята самота, до постелята ти
Полудяват с твоето име
На осквернените устни и носят
Звездни деца във плътта си;

Ти с красотата на всичко, което си спомняш,
Ти с ръце празни на най-високата кула.

Иван Лалич

Хилде Домин

SALVA NOS

Това е нашата свобода
истинските имена като назоваваме
без страх
със слабия си глас
викайки един на друг
със слабия си глас
да назовем по име онова което ни поглъща
единствено от дъха си

salva nos ex ore leonis
да поддържаме отворена животинската паст
в която живеем
не по наш избор.

ЗА ПУНКТУАЦИЯТА

Понеже негрите
се страхуват
страхуват се и моите думи
от проста запетайка
затворени между препинателни знаци
отворени прозорци
отворени редове
мойте думи се боят
от предателство
на човека
към човека
не го изкушавай
остави всички врати
отворени
не ни притискай
нас облаците

Иван Лалич

Ръждясалата игла

Тогава обикнах нощта, обикнах я заради вятъра
Разпреден в тъмните иглички на боровете,
И удрянето на кепениците на прозореца в здравата къща
От която останаха темелите и зелената ръжда на
бурените.

Когато вятърът си отиде, щурците останаха
И дъха на мама, вдясно в тъмнината, благ и кротък,
Потъвах във съня като в сапунена вода,
Бързо и меко, без бразди по повърхнината.

Лета върху рамото на планината, сред шишарките;
На вятъра под мургавата кожа растяха малки кости.
Във къщата зеленоока гости идваха,
А аз обикновено бях изцапан с борова смола.

Есента - това беше градът. Улици леко стръмни
С арка от детски смях помежду къщите.
Малки движения в сянката на големия свят,
Който потреперваше върху нозете от глина.

О, ние бяхме много. Бяхме кротки питомци
На зеления живот, който еднакво ни обичаше
Всички още граждани в пашкул, корабокрушенци,
Сърни и разбойници, меки още като сепии.

А всички бяхме в мрежата, като солена морска жътва,
Която лигаво просветва в прохладната дълбочина.
Едно лято дочаках в ранимия град
С уста пълна със страх, като сдъвкано стъкло.

И тогава намразих нощта, намразих я заради страха
Разпреден в отекването на крачки по улицата
Заради зрялото детинство, издраскано до кръв,
И разлетелите се пера по ръба на черния дъх.

Мисля за онези, които са се родили когато и аз,
Но които сега са дълбоко в смъртта си.
Всички тези кротки питомци на зеления живот,
Които със смъртта си ме надраснаха, неочаквано,
нежелано.

Наистина ли само за миг станаха по-зрели,
Преди да увехнат като макове
Под купища развалини с очи, пълни със страх
И прах, изненадани, защото не са го искали?

Не знам. Но аз останах, да раста нататък
С техните погледи, като с ръждясала игла
Под кожата на тила си; и все пак, бавно,
Пак обикнах нощта и нейните меки звезди.

Останаха и горите, и големия вятър,
Разпреден във игличките на отсечените борове,
Градове руменосиви, във които ще отида,
Мачкайки с влажна длан малко познатия бурен,

И с малко страх между два прешлена на гръбнака;
Остатъкът от чужда смърт, която минава съвсем
близо.
И залюляни мостове в мехурите на далечината,
Накъдето вървя, доста силен, в оредялата редица.


Певец и цар

Ти трябва да бъдеш по-силен; а и моята съдба е
Да издържа и тази песен,
този огън, с който седем пъти се опасвам,

И те гледам във очите, вечно малко разногледи,
Очи, в които просветва и угасва гнева
Като нетраен метал
Във ветровитите дворове на твойте леярни.

И така да те обхождам както дъжда пустинята;
И двамата сме очаровани - ти силният,
аз по-съзнаващият себе си,
И играта продължава с всяка песен

Всяка песен, във която ти жадно разпознаваш
розите
И тънко изкованото злато на вокалите
А аз - смъртта си -

Винаги когато във пространството между две думи
Буди се едно царство, непознато,
Внезапно развълнувано, въоръжено, като мравуняк
От случайна искра пробуден;

Най-сетне, царю мой, безсилни сме и двамата;
В песента, която нас така ни свързва, се възправ,
Едно небе и една опасна земя от нас ненаселена,

А познатите звезди всяка нощ са малко по-далече


Нощен полет

1

Все още вслушвам се в шума на твоя корен,
Дърво черно;
беше насрещен вятър,
Задъхваше се въздухът от музика, земята -
от дъжда,
Нощта бе перфорирана от огън, който се
отдалечаваше,
И времето, което се усмихваше на себе си във
огледалото
Като жена преди любов.
Студено стъбло,
Пътниците спяха в сянката ти, както някога
След мене сякаш и като върху пустинен пясък
Сред пътя, сгърчени от утринна роса,
Която като вар гореше, чиста, върху кожата.
Сам ли бях?
Бавно се придвижваше годината,
Проточена от летните съзвездия там някъде,
Около населената страна на мига,
И равнината кули наводняваше и златни
куполи
На предната черта на хоризонта, още в
тъмнината...

Сам ли бях? Къде бе грешката,
В кое движение, в кой сън, в кое ли
намерение?
В кой вятър? В кой ли огън? И в коя земя?

2

Зора, зора върху моторите!
Виж, тънката червена лава там през
процепа на свода
Е озарила ведрината, тя пресича погледа
на всички спящи
С нажеженото си сечиво;
редът се сменя,
Идват други гласове, непозлатени още,
И вятърът е мускулът на видимия въздух,
Океан висок над птиците, заплашващо пространство.

Още шумиш, дърво черно, не се решаваш
може би
Да изчезнеш и да се изсипеш като пясъка
От бездна в бездна;
и така те помня:
О, везна, която се разколебава
малко преди поражението
На равновесието,
съвършена без моето участие в мярката.

3

Пътниците сред пустинята в зори изтърсиха росата
И пясъка от роклите; укрепнали във въздуха,
Придобили сенки, продължиха пътя.
Гласовете им,
Аз помня, блясваха като вода
В бистро утро.
Знаеха те: пътят им е дълъг,
И продължаваха нататък, вече свикнали с
целта.


Нощес за миг отгоре прелетяхме,
Те бяха още недоспали, още недовършени;
Сега далече са, събуждат се и вслушват се,
И може би са вече преди нас.

Зора с насрещен вятър и без музика;
Така те помня, дърво черно,
Тебе и ония четири англе над четирите
мотора,
Четири ангела измислени, които
Не помнят нищо.


Портокал
на Добриша Цесарич

Земя и огън, въздух и вода
В плътта на плод искрящ и съвършен
Остават в този миг: да бъдеш зрял.

В студения листак кръжи спокойно
Звездната система.
Есен е.
Да бъдеш цялостен

Николай Райнов

Песен девета : СТРЕЛЕЦ

Зная странни видения, които плуват с отломките на моите мъртви чувства над мътнозелено езеро. Зная видения - непознати другиму...
Аз нося сеугасимия копнеж на морна камила из обгорения шир на пясъци - страшна огнена жажда на камила, натоварена с язвите на човешката съвест. - Жад на изкупител.
Аз зная джунгли, дето в кипящо очарование разтварят хищни греховни уста сочни кактуси. Тръни обнизват пътя на страшното постигане - и душата пред кърви минава до огнените гърнила на Първите Образи.

***

...Морът бе преминал и Градът живееше спокойно.
Душата му утихна и заздравяха раните му.
Неговият блачен сън отхвърляше последните жадни искри в небето. И Градът заспа отново, свит като грамаден бехемот в крайречно блато. Тръпен сън заспа Градът.
...Аз зная страстните кошмари на Града, подавящите полупостигания на едно заспиващо съзнание, когато между Живот и Смърт няма синур.
Аз зная странни видения, непознати другиму...
Аз зная страшното очарование на Нощта, която настъпва - очарование на топла росна страст.
Аз помня дивите разпътства на бесовски сбор и тайните пътеки на всемирния Грях.

***

Разкалено гърнило на огнена страст бе Градът нощем - измамна чаровница, която с полузатворени очи потрива страстно бели, покрити с мъх бедра. Аз казах : странни цветя израснаха там, дето бе погребан Прокаженият. Тъпи, безсрамни протягаха глави нагоре - и движението им отбуляше стръвна страст - те съскаха като влажни фалуси...
И странни невидени планичета с горещи лепкави езици, червени от жад, разпуснали страстни, треперливи, влажни уста - се гърчеха от желание за Грях : цветя на Грях бяха те.
Изправяше се късно нощем там Исполин с лък и тетиво от човешки жили, за да избива ония, които разнасят из потайни места дъха на содомски грях.
....А в късна полунощ излиза Прокаженият и води дяволско хоро - и служи черна литургия.

***

Аз зная пурпура на всеки Грях и дъха на всяко безумство.
По всички подземни вертепи на вековете грешеше душата ми: - аз помня тръпките на всички грехове и по челото ми не ден цъфтяха острите цветя на страшен блуд...Душата ми е пъкъл.

***

Аз зная упоителното веене на Греха и тайния летеж на бесовски сбор.
Аз зная острите завайващи сокове, които карат Града в полунощ като лунатик да пипа - като страстна блудница да търси хищно голота на мъж - и отпаднало да се гърчи в страшни припадъци на неестествен грях...

***

Гърми уморено заспиващия Град - и ето в мрака на цялата земя зелени светулки - : не светулки, а чародейски очи, дирещи път към странни подземни пещери.
А в затворена тъмна горница лоена свещ мътно дими, та окадява с невярна светлина снагата на разголена жена.
Запушени са всички отвори на душата, душата е затворена - и при дяволски чад на бясна музика чака и трепери...
Тръпки - и уплаха...
Тръпки - и жад...
И ето - ръцете трият голата снага по всички срамни места със зелена мас - кървава тлъстина, човешка лой, която мирише на отровни треви. - Трият - до пламване, до премала...
Главата се замайва - главата се върти, но мазна ръка натиска и трие остро зрялата гръд, широки бедра, напрегнати членове и мищници. - Трият -до пълно възбуждане, до припадък...
И потича разтопена мас по пламналото тяло. И остра сласт изпълва срамни места - а главата се замайва - главата се върти...

....

ПЕСЕН ЕДИНАДЕСЕТА : ВОДОЛЕЙ

Аз съм слепец, който проибива път за лъчи в душата си.
Аз трябва да разбия нещо там: - и ето пред мене незнайни страни! Аз ходя по странни градове, които ми се струват познати и забравени. Но те са нови за мене.
Един тъмен ден се намерих залутан в развалините на Вечния Град.
Всичко бе изчезнало там - и печално поглеждаха сиви съсипни - като подстволия на отсечена гора.

***

Един тъмен ден се намерих в студен храм, дето вееха странни крила и се пръскаха мътни миризми.
И възправи се пред мене мощния глас на Изваяния.
И каза ми:
- В смъртен болеж се гърчи душата ти! Виджам те, че стоиш на кръстопът между Клетва и Благословение. Ти скоро ще умреш. Градът погина - не се оплаква нищо мъртво....Но мощна сянка на Вечния Град стои - и Градът е безсмъртен. Векове ще минават хората по тия забравени стъгди, а Сянката ще ги заслони и пред тях ще възникне в мощно тържество образът на твоя Град. През Урна на Сълзи се минава към Чертозите на Пламъка - и ти доста оплаква смъртта на твоя Град!...
Тогава склопи очите, па каза:
-Виждаш ли!
И аз видях непознати страни - имнах по всички подземия на Града; из всички пътеки на Човека се мярна сянката ми и бегливо се разтопи по вси кътове.
И в чаа, когато Вечните Води на страшни талази гърмят към залез, със свещената лодка на Слънцето слязох в страната на Вечния Мрак, дето грамадна змия с метални люспи пази една Врата.
С вкована усмивка на мумия ме гледаше исполин, изсечен на Вратата. Грамаден сердаб раздипляше мрачен зев под мене - грозния скелет на Великите Мъртъвци.
И усетих около себе си дъха на всичко велико пред вековете - и видях ледените сенки на вси фараони и жреци. И - студенина на забравен подземен серапеум, дето мълчат скелетите на първите творчески образи. Аз бях в подземията на Вечността.

***

- Виджаш ли?
И аз се видях издигнат на най-високите върхове, а под мене - скъдността на най-високия стремеж.
И седмина бяхме ние - хората по най-високите планини, - седем гранитни обелиска, израсли от кръв и изсечени от мраморна мисъл.
Ние сме седемте истукана на Тайния Път, който води през ледни морета и пламтящи празници.
Ние сме седемте стълба на небето, които грабват силом Тайните.
И видяхме се вледенени по седемте върха : седем ледени изваяния на мраморен сън, седем стъпала на вътрешно постигане, седем мълнии на Любовта и Смъртта - - -.
И Ваятел с пламтящ чук ни удари - та ние се разтопихме мигом, ние - седем ледени сенки.
И кървава пара се дигна - пурпурна мъгла покри небето, слънцето помръкна, а църковната завеса се раздра...

***

-Виждаш ли?
И видях душата си в пламтящо гърнило, разтапящо се като лепкава бронзова лава, върху която всеки лъч пробожда рана, а всеки лъх оставя отровно петно.
И видях душата си възправена над грамаден беломраморен храм - бронзов излитък, - истукан на древен бог, който привлича и разпалва с огнена мисъл погледите.
А под мене гърмеше цял свят.
А при подножието сибили и намръщени пророци разчленуваха руините на моята мисъл - и цял свят се стичаше на върховен празник. И падаха на колене пред моя образ.
И всеки късаше с поглед къс от изваяието на душата ми - късаше и си отиваше.
И цял свят мина - и всеки поглед откъсна парче кървав бронз. - И видях душата си разбита на късове, разломена като хляб върху брачна трапеза - разнесена по всички краища на света.
А храмът бе празен, студено мълчеше подножието - и изваянието изчезна.
И тъгуваше горчиво душата ми по обратно сливане - и се късах от мъка, че виждам душата си, разломена и разтопена в безброй души...
А смръщени гадатели млъкнаха, сибили спряха размерния бяг на смели загадки - и оракулът на душата ми запустя...

***

-Виждаш ли?
И видях себе си надвиснал над тъмни пространства, разпънат върху грамаден невидим Кръст, закован със звездни гвоздеи и с трънлив венец от мълнии на глава.
А под мене в стремителен вихър бягаха бясно звездите по безкрайни счупени спирали, грамадно огнено колело от звездна тъкан пръкаше кървави искри.
А при всеки наплив на мъка исполински трепет разтърсваше всички звезди - и огненото колело се гърчеше като грамадна пламенна змия със звездни люспи.
И висях в мъка над тъмните пространства на вековете. И никой не ме сне оттам.
- И ето мълчанието около мене: аз не виждам нищо - и през душата ми пролазва бодлив, кървав трепет - острозъбо страдание впива жило в моята пленена мисъл.
И пронася се над света страшното "Лама Сабахтани?" - и почернели като мъртви въглени, окапват звездите - угасва Слънцето - замира грамадното колело, дето се раждат звездите - Земята спира своя бесен бяг и дочува се само ридаещия летеж на умиращи ангелски крила...
И отведнъж видях себе си - грамадна нова Вселена - видях Слънцето да свети в моята душа - и ослепителна буря от победни звукове разряза мрачината - - -
Грамадно бяло Слънце трепна като сребърен бръмбар в мене - а душата ми стана море, - безкрайно тъмно пространство, дето плуват звездите и кипи лазурна песен.

***

-Виждаш ли?
Не, аз не виждам вече нищо-
Аз не виждам нищо, а през душата ми минава черната погребна колесница на света. Изправен пред дверите на ледна Нирвана, аз усещам душата си грамадна пирамида, дето студени тъмни води невидимо мият подземни царства - и заливат грамадни мъртви градове. - Аз съм склепът на вселената.
Ще минав векове - и в тая пирамида йерофанти, облечени в лъчи и злато, ще внесат огромната черна мумия на погаснало Слънце. И до края на тъмните мъртви времена душата ми - огромна мрачна пирамида - ще притиска в костеливи обятия тялото на най-великия бог.
Слънцето ще спи в душата ми като в гробница.
Аз разбих нещо страшно в себе си, изгубих всичко - - -!
Та душата ми ослепя. И аз не виждам вече света в неговото трепетно движение - и не познавам звездите в техния устрем. Аз ослепях от много сияние.
Аз пробих грамадни двери в душата си - и Слънцето влезе, а душата ми ослепя. Защото - който види Бога, умира.
И Слънцето грееше в душата ми; аз бях кървавата точка на слънчевия огън - мировото око
И това око бе - сляпо...

***

И ето пред мене душата ми: огромна студена пирамида, която притиска в слепи студени прегръдки мъртвото Слънце - и рони над него опални сълзи.
Пред мене умря светът - и аз го прибрах в душата си -
и там го изгорих като в тъмен крематориум. И от всичко, що е живяло - остана само пепел. И тази пепел спи в душата ми.
Пепел стана Слънцето - и светът стана пепел - и тази пепел спи в душата ми.

***

И ето пред мене цялата ми душа : бяла ледна пирамида, която прегръща в ослепели мразни обятия мъртвото Слънце - и сипе над него бисерни сълзи.

Сен Джон Перс II

"...До теб съм легнала като веслото в дъното на лодката; до тебе съм се сгушила като платното с реята, привързано в подножието на мачтата...Милион мехурчета от щастие обезумели изпод кила се измъкват и ни следват...И обгръща ни морето, сякаш блян за нас, като едно голямо и единствено съцветие...с милион цветчета, пръскащи безбройни семенца

Приемственост, о, мъдрост! Хлад от бурята, която си отива със клепачи изранени насинени от собствените й безумства...Ти разтвори дланта си, радост от живота...Кой ли беше тук, оставяйки след себе си благодеяния?
Така във мене отшумяват стъпките и те не са на смъртна. Пътници пътуват надалече, ала никогя не сме ги питали за нищо. Ти палатката обшита в злато опъни, о, чиста сянка на живот отвъден...

И голямото крило смълчано, задържало се тъй дълго зад кърмата ни, все още направлява бляновете ни, телата ни, които толкоз са се любили, сърцата ни тъй развълнувани то направлява над водите...А в далечината, там последната вълна пробягва и зъбалеца, подобно дар, издига по-високо...Ти си тук - обичам те - щастието, което изживяхме тук, обичам -

И по-бавно нека всяко нещо да върви към края си. Смъртта се рее сред мъртвилото и няма грижа тя за нищо живо. А нощта солена носи ни в утробата си. И разхлабваме прегръдката си, за да чуем как във нас се възцарява туй море без рифове и брегове. О, плам тъй силен, ала тъй покорен. Хиляди клепачи благосклонни...

И потрепват на възлюбената миглите в това така спокойно място. Покрай мен е гладкото море и то разкрива ми на своите палми върховете. Чувам как пулсират като кръв хранителните и спокойни сокове - о, блян, аз трябва да те кърмя! Устната ми е солена от солта на твоето рождение и тялото ти е солено от солта на моето рождение...Ти тук си моя обич, и чрез теб единствено живея.

И усмихвам се от туй, че в твоя дъх живея сякаш приютена под брезентовия навес там на кораба. Подухва бризът. Нека слабост над водите да се възцари и прелестната нежност също: тишина, която бди сред твоето будуване и лекото потръпване на миглите ти. Женското ми чело е за тебе, заедно с парфюма на съпруга, който е загнезден във подножието му; и кръвта за мен тъй силно бие в мъжкото сърце напомнящо медуза.

Лявата ми гръд е във ръката ти, откраднат е печатът на империята!... дланта си затвори, о, радост от живота. Същата ръка, установила власт над хълбоците ми, поема управлението на империята, слабостта на любовта по всичките й области се разпростира. И спокойствието на водите нека ни напътства!, нека там в далечината посред пясъци и снегове разкрива се крайбрежието царствено, което къпе сред вълните белите си зверове.

И аз какво съм и защо на дъното сред бистрите води с тържествената лекота на палма се полюшвам, сякаш съм горгониев корал?...Дочувам как живее в нощта това огромно и неназовано нещо. мъничкото трънче на страха не е забито във плътта ми. Камъкът на прага е напряко на самия праг, морето го прехвърля и навлиза вътре. Ти ненужна, еретична смърт получила си вече прошка! И спечелено е делото, морето се е помирило с нас. А там в далечината всеки е получил нужното благоволение и любовта жадува за благата си.

О, Вие оцелели богове, спасили ме от явна смърт, благословени нека бъдете за мощния любовен тласък, който в мен предначертахте и за този вик тъй силен, който в нас нададохте. Смъртта, сменила туниката си, отива надалече, за да храни своите тълпи от вярващи. Морето, цялото осеяно със пяна, сбира там, за нас, в далечината своите коне парадни. Ала ти си тук, любими. И сърцето ми, и тялото ми са освободени от смъртта, вземи ги ти под своя грижа и опека...

***

Всичките капаци на прозорците - затворени и светлините загасени, тъй, подобно на трирема, плува дървената къща и под стряхата като весла гредите покривни са подредени, като че ли с тях се готви къщата да литне. Бързай, бързай, обкована в летви със цвета на слоновата кост...И бризът хладен в щорите повява, име той мълви по-хладно от Анхиз; и диша къщата чрез своите стени от слама. О, душа тъй скитническа, покажи ни своя път и ни разкрий коя трирема тъй щастлива ти насочваш към зората. Ала кой пътува в нас самите, без да има кораби в морето?, има ли предел животът? Нека не умира никой, който не е любил!

Ние внасяме моретата във нашето легло без мачти и весла и знаем с пълна сигурност, че ходът на нещата обратими никога не свършва. И любов, море и морски пътища простират се сред нас...Изпълва лампите и солниците ниската луна. Видях как под капаците на нашите прозорци се прокрадва острието й, приличащо на нож за чистене на стриди.
Или е звездата Бел и тя гнездо си свива там сред палмите и ледени парченца мъти за разхлаждане на тази лятна нощ. Пристъпвам бос из тези дървени галерии и по плочите пред прага...И видях как тази синя като перла нощ пред мене се отваря.

И земята със елените си черни слиза на брега от отлива оголен. Босоногото море по пясъците се отдалечава. Континентите, обшити в злато, движат се сред ореолите си. Острови, уголемени като орден на брега, прикачват своите монети плоски тъй огромни от дърво изваяни или изрязани от кожа; и полуразтворени шушулки с формата на кораб са изсипали зърната си и се белеят празни и изсъхнали подобно пейки на гребци. И семената, плуващи, къдетто и да попаднат, се заравят. Ще порастат от тях дървета и столарите ще ги използват.

О, мой дом и вие, о, хриле помежду мене и нещата...Но какъв е този свят непознаваем, в който любим сред вълнение сподавено, като че по короните на някакви дървета, късно цъфнали в гората наводнена?...
Тази нощ звездата се е раздвоила и набъбва над водите. Другите звезди огромни се измъкват от морето като голи саби без предпазители и без дръжки и от тях вода струи; морето ни възвръща сабята на звездоукротителя. И обезоръжени роти лагеруват в тези каменни градини, сякаш са участвали във празник, в който расите се смесват и завоеватели щастливи търсят забавление, сватосвайки народите по плажа.

Тук, преди разсъмване ще завали. Нощта разкъсва своите превръзки. Никой вече няма да е в състояние да прочете това, което е написано по пясъците изкълвани. Каменният праг покрива се със бледи клонки и поличби. И божествените животни се пробуждат в урните. Направени са вече хороскопите. Море на помирението, знай спечелена е каузата. И морски пари струпват се над водоемите, по старите стени, споени с мокър пясък, разпростират се петната на божествена зараза. И козите ближат тези бели камъни, опряни в тях. Да бяга мъката преселница! Обичам те; при мен си ти. И никъде не съществува по-голяма сигурност, отколкото във кораба на любовта.

...Но ето го и бризът, предвещаваш дъжд! И чуй как трополят по покрива онези дребни палмови орехчета. Ще ги събираме във водоскоците и аз ще ти покажа как обути с рогови обувчици и украсени с люспи или с нокти, по индийски са си сложили чалми...
Подухва бризът там над островчетата скалисти.
Палмовото вино е сред палмите. И този шум е от дъжда..Но, не това е тракането на оръжията окачени там сред палмите. Ккава е тази - другата душа, която пляска със криле, ала е пленница във стаите ни облицовани със слама и тръстика обковани - както, според думите на очевидци, изработени са ветрилата на високите азиатски джонки?

...Дъжд вали над покривите, водоскоците, терасите: керемидите добиват цвят на рог или мустакат, на камъчетата, звънтящи за сантурите и барабаните. Под стряхата е глинената делва, формите й са чудесни. И като порой морето се изсипва там по плочника и каменния праг; връхлита в делвите, оставени навън, в гърнетата глеждосани подобно на Нубийки. И възлюбената там ще се измие след любовна нощ; ще си измие тя лицето, хълбоците и гърдите, след това бедрата чак до кънката на слабините. После и звездата ще се мие, таз, която кърмена е най-до късно, затова последна е изгряла.

...Дъжд валя, денят настъпи - И луната е със цвят на стипца. А при изгрев слънце е небето с цвят на дива птица. Добре дошла е всяка нежност. Тази лятна утрин над морето лекичко пристъпва, плахо стъпва тя като възлюбената гола сред бельото стъпкано. Това прекрсано тяло на жената е родено от жена, ала на всички произходът им е морски...Таз, която през нощта не сваля морските си перли, тя ще се сроди с кораловия век...И може би не е валяло: толкоз неусетно ти, о, дъжд, дойде при нас...И кой ли би се усъмнил, ако по пясъците не личаха знаците едва забележими като тънки белези по хълбоците на родилките?

***
И утрото измито е като съпругата: светът възвърща багрите си: те отново сводничат и блудстват. И морето пак е тук, но не е вече блян. Тогава, да го аплодираме!, тъй както южното море, което къпе лъвчетата си зад цъфналите храсти чер пипер...
И знам, тълпи от мънички медузи с формата на яйчник или матка вече пълнят тези нощни заливчета осветени изведнъж. Гризачи дребни през нощта сарагото са навестявали. Огромни дъхави дървета към морето се обръщат. И животните, нападнати от паразити, чешат се по бреговете на лагуните. морето чак до нас търкаля облите си куклички от бял корал. Пуснали раван конете си, търсачите на амбра обикалят сам-самички нескончаемите обновени плажове. Ловци на пъдпъдъци движат се приведени към пещерите и крайбрежните извивки.

Всички тук събират за преддверията на храмовете, за приютите от тези дребни сухи водорасли, със които пълнят се дюшеци и възглавници. Жени със шапки от листа широки чистят леща, скупчени покрай терасите и каменните стъпала! По разните скалисти острови сговорно си живеят стридоядите със всички морски лястовици. И магнитната игла на щастието крепи над тези пясъци, залети от водите, своята стрелка от злато. Синя риба с малахитови оттенъци, любима на великите Номади плува си самотно във свободните води подобно кораб, натоварен с дарове.
Добре дошли! Добре дошли!, на всички гости, о, на всички наши Еднокръвни!...И една и съща палма нека да се разпростре над тях! ...
Любими, ти си тук.
Покоят на водите нека бъде с нас! а също и сънят, открил се пред възлюбената, и под ударите на деня попаднал...

"Никой не усеща по-голяма сигурност,
отколкото възлюбената в своя сън."