Срещи

 

 

Мелба Пачеко от Колумбия

 

малка смела жена

 

майка на трима сина

 

Купува костюм за дипломирането на най-големия

с топла усмивка

и сърце прелетяло през океани 

за да видят детето си пораснало

 

Синовете й като три буреносни облака кръжат около нея

а строгостта на малките й ръце насочва бурите им 

и укротява 

смело

с топла усмивка

-

 

с...

 Сънят се завръща в цвят на избуяли треви.

 

Прекосявам поле от високи стръкове.

 

По пътя срещам ловците -

високи мъже, следвани по петите от рунтаво високо куче.

 

"Какво държи?", соча муцуната му и питам.

 

 Детска играчка. Окървавена примамка за челюсти или...

 

Дават ми да я видя. Плюшен мечок, досущ като този, който имаше брат ми.

Потънала в кръв, играчката ме ужасява. Рязко я хвърлям на кучето и то мигновено я улавя и отново понася в заключената си захапка.

 

Някъде в полето има мъртво животно. Лежи невидимо от високата трева, от ясния ден и от другите зверове. Все още...

 

Продължавам напред. След мен върви мама. Не се държим. Едната следи стъпките на другата. Стигаме до мястото на разстрела. Убитото агне е препречило тясната пътека. Сякаш, за да ни каже:  

"Не може да подминете това тяло. Не можете да оправдаете делата на другите. Може да прескочите смъртта...този път"

 

Първо аз, засилвам се и прескачам, после мама, с ужас да не нарани нещо, което е вече мъртво.

 

Съзнанието ми за всичко е висок стрък, заслепен от слънцето и полюшван от ветровете, тръгнали на най-дългото си пътуване, сред нас. 

 

-

"Ще те превържа", обеща безликата жена, "Не съм виждала толкова дълбоки рани от години!", продължи тя. 

 

Знаех, че няма начин да говори на мен. Та аз съм триъгълен къс трева! Не тая нищо и нямам надежди. 

 

Веднага щом го изрекох, разбрах - аз съм обратната страна на нещо друго.

 

 

острови

 острови?

 

малки дупки в земята

 

празноти

 

слей точките

 

как да превърнем отдалечените си тела в меридиани?

 

как да намеря постоянството на вавилонските математици

и да отключа тайните си - ефемериди

 

обновявайки колебания, наблюдения и уверености на всеки два часа?

 

боли откакто

спомних си че паднах
и изправянето
с нищо не помогна

но ти за мен
не знаеш нищо

ще инфектираш мястото
ако продължа
да ближа
ръката ти
която храни
раните

dead inside

[dead inside. we are. dead inside. most of us know nothing about the rubble or the flesh beneath it. we see the pictures. we hear the sounds. at one safe corner of the universe we throw our tiny brick against the wall and tongue-kiss Babylon for we are weak to refuse all it has to offer. we relate but we're really not there. not there for them. nor fighting for them. deadly convinced about what is right and completely helpless to enforce it. dead inside. there's more rubble and less light for every next second on earth]

бележки около проекта "Привързани към съня"

 екран 

 кадри с нашите родни места

хълмове и гори 

река = съвпадения

 

сепията - част от съня, в който аз и те сме отновово раздалечени, но заедно 

в кутията на мисълта/фантазията/възможното време и място, които съвпадат като кутията с капака й

[кадър с отваряне на синята кутия] 

около празните столове

бълнуване на различни сънища и звуци картини снимки на японски и български

 

Тамаки: "10 юни е крайният срок за обявяване на заглавие"

Измислянето на заглаваия и описания на сътвореното е обратното на сънуване

Дълбока съпротива у мен да озаглавя, да дам име, отдавна ли е така?

 

Сънувах същество, прилично на сепия, преди да знам, че в Япония обезглавяват младите сепии, чиито още живи нервни клетки все още помръдват в супата "танцуваща сепия"

 

и всичко това ме върна към деството ми, когато баба колеше кокошките на село и аз се качвах на най-високото място, за да наблюдавам същия този последен танц на сетивата в неосъзнат изблик на вълнение

 

защо убиваме? за да подпечатаме с едно действие цялата неразбираемост на това да ни има, да изпълваме телата си и отново, и отново да изпитваме глад

 

Сепиите променят света си, щом доближат плячка, така се оголемяват и очите на убийците, но дали нещо в нас променя цвета си, там дълбоко в нас?

 -

но защо мисля за убийството, когато единственото ми истинско желание е да намеря нов път към съзиданието и съзерцаването и осъзнатото им предаване нататък

по пътя към които е: 

криене в лисича дупка, 

свиване на тайно гнездо, ниско в храстите като орехче, 

запис на онова, което казва Съня)

 

Така започва...

"без сън няма спомен"

така каза вълната преди да се прибере по волята на луната 

много дълго продължи този отлив 

една пълна година мина и какво мислиш, че правих? през цялото време бавно бавно съвсем бавно се привеждах, и седях на единия си хълбок, само на десния. бавна твар брани сърцето. в това се превръщаш, когато не си сънувал дълго време.

но най-после сънувах. колко нощи чаках напразно да ми се присъни нещо, някой, сянка на движение, отглас, пламък, който знае всичко за образуването на думите; но нямаше и не идваше, докато не придойде

(вълната от първия ден)

 

и засънувах: 

има кутия за мен

под капака й нещо ме вика 

онова, което не виждам,

винаги То,

няма глас посланието, но звук има 

присягам се в съня и отварям кутията

Знам от кого ми е пратена

срещнахме се в едно малко градче в планината 

край река Агацума 

Звуците

5 сутринта

рожденият ми ден

Птиците огласяват целия свят
Велика Събота

Птиците заглушават всеки друг шум,
прокраднал се от стъпките, двигателите и въздишките на родените под слънцето

Под звуците на този хор и аз се смълчавам
и слушам
птиците и техните благозвучни сигнали:

тук е безопасно
там има храна
от това дърво виждам полето
да побързаме преди да е изгряло
ела до мен
тръгвам
връщам се
ще се видим

Колко много луни
Колко импровизирани танци
с неритмичните ни възторзи

за най-малкото
и все пак в синхрон 

Смълчавам се в 5 сутринта
на Велика Събота

смирявам се и заспивам под едното ми поуморено крило
и сънувам какво ми казват птиците и как луната се зарича "още веднъж"
и на моя 36-ти рожден ден ме научава
да се вглеждам не в образите, а в звуците