Thursday, January 14

Татко Страх Amorphophallus konjac

Очите му някои ще помислят
за камъни, дълбани в продължение на векове
непресъхващи кладенци,
на чието дъно все още цъфти Дяволски Език

"Наведи се", шепне Татко Страх, "Надвеси се. Нека листата на това лъжливо растение
ти напомнят за разяждането на плътта, за първия на когото си имал доверие
Има и води, в които не твоето отражение е първото,
което виждаш"

Води, в които очите на Страха-баща
търсят твоите

Всяка земна вдлъбнатина става длан
и кротко събира вода
и не се обръща този
съд за утоление
и не свършва
дните отминават като
нашествия гладни птици
летят право надолу
към сърдито ядро

някъде там:
отказвам се от пиршествата
от тежкия въздух
от необичайно топлите вечери
и бързам да се превърна
в център на четирите ъгъла
затворено място
за сън, бдение и молитва

някъде там ( по същото време):

несправедливост събира тълпите
в разярено ядро
неизмерим трус
нов сблъсък
без следа от птиците
политащи земни маси
заличават телата,
крясъците,
до разпада на кулите,
камбанариите и площадите
и няма скривалище
само сън, бдение и молитва


x
x

Saturday, November 21

Магаре и вълци

 
Вълците не се губят:
ако няма брод - минават през най-усойното място
така са изникнали онези пътища,
по които заблудени и бегълци
си избират ново начало

*

Може би не дом търся, а пустош,
разговор с тръни

Товарът е на гърба 
по него следи от камшици - 
лунни очи, които никога не се затварят

Небесните тела са смълчани
и посоката на въртене е тяхната молитва,
а аз хвърлям пясък през рамо
Губя време
Обръщам се, не когато трябва
Поемам, не накъдето е "вярно"

Времето се точи капка по капка
Отдавна не съм побягвала,
а сякаш препускам с неподковани копита

Все така съм магарето, което мъкне злато и пясък 
от реката до най-скритото село в планината

Friday, November 20

Шивачът

     Вече е ноември и всеки повей идва от Север. Крия се в дългата си яка. Само очите оставям на показ, като фронт, щит, чер плащ. Не очи, а огромна тъмна локва. В нея - отражението на маршируващи крака в съвършена симетрия, в режещ въздуха ритъм. Очите ми с поглед като остра ножица, разделят наполовина плата. Аз съм шивачът, който шие дрехи за фронта. Спя на масата в прах от креда и изрезки от стар плюш. От умората виждам като под лупа тъканта, но не виждам никоя дреха цяла. 

    Тялото ми е дебела шаячна подплата. Какво има над и под нея не вълнува никого. В съня ми натискът на показалеца е толкова силен, че огъва иглата, като метал твърде слаб срещу пламъка, в ръцете ми всичко се огъва, конците се сгъват и образуват квардрати. Те влизат един в друг и започват бавно да се извъртат, ъглите им се събират и триъгълниците изписват букви от език, който никога не е имал писменост. 

    Щом се събудя, подшивам здраво ръкавите. Те не бива да се издуват от силния повей от Север, нито от крясъка на някой, който вика чак, когато болката е станала неудържима. Всеки бод ми напомня, че пеперудите, птиците и  слънцето са голи на този свят, а аз трябва да облека посрамения човешки род, тръгнал на заколение. 
    
    Вместо линии на дланите ми се завихрят колела от конци - невъзможни за разплитане. Само на очите си мога да разчитам да видят най-слабото място в конеца, за да натисна точно там, където ще се скъса отведнъж. Това не е коприна, която трябва да се спусне по коляното на жена, така, както най-слабите струи на водопада се плъзгат изящно по загладената скала. 
В моите дрехи се лежи в калта. Затова са ушити в цветовете на земята. Всичко става едно. Рано или късно. Грубите ми ръце, стоманената игла, дебелият шаячен плат, всичко ще се покрие с пепел и чернозем. Ако имат късмет и с чернозем. От умората виждам тъканта и по-рядко онова, което съставя. 

Sunday, November 8

(In)voluntary Limitations

 



Title: In/Voluntary Limitations
Video: Elitsa Ganeva
Sound: Krāllār: Fuck the light of day
krallar.bandcamp.com/

Written & performed by Ivan Shentov
Recorded live at Glitch Lab Studio, Sofia

Wednesday, July 8

Paws from foxe on Vimeo.

Monday, April 27

Lockdown 2020


През последните месеци се сетих за приказката "Свирачът от Хамелин", която ме караше да потрепвам от страх, когато бях малко дете. Това е интересна легенда за музикант, нает от градските власти, за да изгони настъплението от плъхове в града. Идеята, че плъховете биха последвали мелодията и заповедите на мъж с флейта, ми се струва удивителна.        Времената, от когато съществува тази легенда, са били такива, че хиляди, ако не милиони хора в Европа са загубили живота си в битката с чумата.

Житейският цикъл на човек е познат със своята повторяема природа - повтарят се условности, съвпадения се превръщат в блестящ ред, редуват се перипетии. Тези непрекъснати "преобръщания" са доказали, че всяко нещо, място, събитие има способността да разменя мястото си с друго. Затова и когато започнах да си избистрям картина, която да описва настроенията и мислите ми по време на затворения режим заради ковид 19, първата картина, която ми изникна беше на този запомнен от детството музикант. Този път обаче в редица с много други музиканти, почти еднакви на вид, водени от гигантски плъх. Тези образи от легендата с разменени места поставят плъха в позицията на водеща фигура - лидер, който обещава да избави града от болестите, ала лидер, който представлява самата болест, почти като фотоувеличение на животинска фигура. 

И понеже се върнах толкова назад в детските ми представи и въображение, трябваше да подчиня образите на тази детска представа - не можех да рисувам като възрастен. Имам късмет, че Тодор е до мен и се вдъхнови да се включи в рисунката, за което много му благодаря.

​Наивните малки фигури ме карат да се замисля за образа на твореца. Много артисти са разтърсени из основи от случващото се днес. Но и така, подредени в редица, един до друг, не изглеждат като хората, които някоя градска управа днес би наела, за да се справи с чумата. Виждате ли - това са "преобръщанията". Вместо това, те, също като мен, се обръщат навътре, търсят нещо в милите спомени от миналото, в сънищата, в мислите за старите уюти и места, обръщат се към утешителна самота или към утехата, която носи малката им тълпа - вярна и вслушана публика. Тя, която се нуждае от нежна длан, измиваща очите с бистра вода, от време навреме и само понякога. И тази дълга редица от свирачи духа с всичка сила, безценни потоци, дъх след дъх, своитe апели за помощ, за свързаност, за създаване на общност, оплаквайки обезобразеното настояще.

Не мога да не мисля за всички онези талантливи творци, които създават мощната илюзия, че знаят истината. И въпреки че имаме свят, изпълнен с тези разноцветни, одухотворени от идеи, творящи мъже и жени, чиито чувства са толкова крехки, а пръстите им треперят по този сърцераздирателен начин, фотоувеличението се спира на фигурата, която следваме сляпо. Фигурата на страха от болестта или страх от това да се събудим и да разберем, че нашият следващ дъх не е вече истински наш.

Живеем в дни, в които архетипите си разменят местата и битката става все по-малко епична, а героите, вместо да бъдат герои, стенат все по-тежко. Водачът плъх не носи никаква маска, не носи шарени и разпознаваеми одежди, нито създава мелодия от дъха си. Плъхът води тълпата "творци" така, както би го правил кой да е див звяр. Търпимостта бързо се превръща в одобрение, а в последна сметка дори и в симпатия. Това прави следването на плъха толкова лесно, дори, когато си цял изтъкан от силата да създаваш свят на идеи. Време е за друго "преобръщане" и разпознаване на фигурите.

Friday, January 10



Пусни си River Man  и дълго дълго гледай реката
докато очите ти не се напълнят с лодки, плаващи в неяснотата на сутрешните мъгли и сутрешните мисли за това кое те прави да си и днес все същия и колко отстояние има между брега и тялото ти, между най-дълбокото място в реката и върха на пръстите ти, когато вече докосват водата
Вместо потъване, всеки път очите се отварят, за да те изтласкат на повърхността

Ръцете се разперват и си спомнят нещо древно от дните, когато планктонът е сънувал птицата
и още не е съществувало колебанието, което ни придърпва по-често към тинята, отколкото към всичко, което виждаме и не виждаме в небето 

Когато ръцете се загубят в тежката зимна река, те в унес си спомнят извайването:
от вода;
от глина;
от прозрачния въздух;
Съзиданието - изтласкване от дъното всяка следваща сутрин,
както е казано, когато е писано,
Само делата ни са още в черупката, готова да се пропука,
Погледни реката, забрави песента и се вслушай в зова на всички птици,
защото не е бил сън съня, а проникновение и стих за отгатване


Monday, December 16




Винаги зимата...разбирам какво е стояло преди неизбродния студ
Дойдат ли дългите сухи дни, мракът пада от ниско, но обгръща всичко,
и не полека - отведнъж. Какво е било преди се превръща в: бавно и внимателно помитане на пепелта; забождане на хляба с нож и спасителното му изпичане над жарта; преглъщане на сухия залък - спомен, който не мога да променя, вклинен в паметта с цялата му тежест и нищожност. Обърна ли гръб, само ще разбера как костите не се вслушват в мен, всичко е от времето, казват, за всяка болка, която се появи внезапно и среже там, където не сме очаквали.
Няма как да съхраня пепелта и да построя малка къща от нея. Без изход.
В мъгливата низина не очаквам изгрева. Моят път, е такъв, че не спирам там, където бих решила да сменя посоката. Всеки рът трябва да се извърви, всеки бодлив храст да продраска ходилата, коленете, лицето. И пак в низината с поглед като садило, което си проправя път в пръстта, по-дълбоко, зрънцето трябва да се покрие добре, преди да стане око за отваряне.
Винаги зимата
дългите тесни ледени коридори надолнища и хълмове баири и ледени кубове събирачката на билети и стонове с ръка изтръпнала от саденето и предродилна болка в слепоочието точно преди раждането на идеите няма почивен ден за разсеяните няма време за отдъхване погледът се мята ту тук, ту там, като ранено животно, което се опитва да разбере от коя страна ще дойдат касапите. вече знам на какво се дължи умората - на провалените опити да се спреш на едно - да го видиш, осъзнаеш, обиколиш, обгърнеш, посочиш, наречеш, обезопасиш със значение и да продължиш към следващото. второ...трето....стъпките, постъпките, концентрираните крачки по тъкмо този път и към тъкмо тази ц е л
вместо това
вечна умора
винаги зимата







  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO