с...

 Сънят се завръща в цвят на избуяли треви.

 

Прекосявам поле от високи стръкове.

 

По пътя срещам ловците -

високи мъже, следвани по петите от рунтаво високо куче.

 

"Какво държи?", соча муцуната му и питам.

 

 Детска играчка. Окървавена примамка за челюсти или...

 

Дават ми да я видя. Плюшен мечок, досущ като този, който имаше брат ми.

Потънала в кръв, играчката ме ужасява. Рязко я хвърлям на кучето и то мигновено я улавя и отново понася в заключената си захапка.

 

Някъде в полето има мъртво животно. Лежи невидимо от високата трева, от ясния ден и от другите зверове. Все още...

 

Продължавам напред. След мен върви мама. Не се държим. Едната следи стъпките на другата. Стигаме до мястото на разстрела. Убитото агне е препречило тясната пътека. Сякаш, за да ни каже:  

"Не може да подминете това тяло. Не можете да оправдаете делата на другите. Може да прескочите смъртта...този път"

 

Първо аз, засилвам се и прескачам, после мама, с ужас да не нарани нещо, което е вече мъртво.

 

Съзнанието ми за всичко е висок стрък, заслепен от слънцето и полюшван от ветровете, тръгнали на най-дългото си пътуване, сред нас. 

 

боли откакто

спомних си че паднах
и изправянето
с нищо не помогна

но ти за мен
не знаеш нищо

ще инфектираш мястото
ако продължа
да ближа
ръката ти
която храни
раните

dead inside

[dead inside. we are. dead inside. most of us know nothing about the rubble or the flesh beneath it. we see the pictures. we hear the sounds. at one safe corner of the universe we throw our tiny brick against the wall and tongue-kiss Babylon for we are weak to refuse all it has to offer. we relate but we're really not there. not there for them. nor fighting for them. deadly convinced about what is right and completely helpless to enforce it. dead inside. there's more rubble and less light for every next second on earth]

Така започва...

"без сън няма спомен"

така каза вълната преди да се прибере по волята на луната 

много дълго продължи този отлив 

една пълна година мина и какво мислиш, че правих? през цялото време бавно бавно съвсем бавно се привеждах, и седях на единия си хълбок, само на десния. бавна твар брани сърцето. в това се превръщаш, когато не си сънувал дълго време.

но най-после сънувах. колко нощи чаках напразно да ми се присъни нещо, някой, сянка на движение, отглас, пламък, който знае всичко за образуването на думите; но нямаше и не идваше, докато не придойде

(вълната от първия ден)

 

и засънувах: 

има кутия за мен

под капака й нещо ме вика 

онова, което не виждам,

винаги То,

няма глас посланието, но звук има 

присягам се в съня и отварям кутията

Знам от кого ми е пратена

срещнахме се в едно малко градче в планината 

край река Агацума 

Звуците

5 сутринта

рожденият ми ден

Птиците огласяват целия свят
Велика Събота

Птиците заглушават всеки друг шум,
прокраднал се от стъпките, двигателите и въздишките на родените под слънцето

Под звуците на този хор и аз се смълчавам
и слушам
птиците и техните благозвучни сигнали:

тук е безопасно
там има храна
от това дърво виждам полето
да побързаме преди да е изгряло
ела до мен
тръгвам
връщам се
ще се видим

Колко много луни
Колко импровизирани танци
с неритмичните ни възторзи

за най-малкото
и все пак в синхрон 

Смълчавам се в 5 сутринта
на Велика Събота

смирявам се и заспивам под едното ми поуморено крило
и сънувам какво ми казват птиците и как луната се зарича "още веднъж"
и на моя 36-ти рожден ден ме научава
да се вглеждам не в образите, а в звуците

Татко Страх Amorphophallus konjac

Очите му някои ще помислят
за камъни, дълбани в продължение на векове
непресъхващи кладенци,
на чието дъно все още цъфти Дяволски Език

"Наведи се", шепне Татко Страх, "Надвеси се. Нека листата на това лъжливо растение
ти напомнят за разяждането на плътта, за първия на когото си имал доверие
Има и води, в които не твоето отражение е първото,
което виждаш"

Води, в които очите на Страха-баща
търсят твоите

Всяка земна вдлъбнатина става длан
и кротко събира вода
и не се обръща този
съд за утоление
и не свършва

дните отминават като
нашествия гладни птици
летят право надолу
към сърдито ядро

някъде там:
отказвам се от пиршествата
от тежкия въздух
от необичайно топлите вечери
и бързам да се превърна
в център на четирите ъгъла
затворено място
за сън, бдение и молитва

някъде там ( по същото време):

несправедливост събира тълпите
в разярено ядро
неизмерим трус
нов сблъсък
без следа от птиците
политащи земни маси
заличават телата,
крясъците,
до разпада на кулите,
камбанариите и площадите
и няма скривалище
само сън, бдение и молитва

x
x

Магаре и вълци

 
Вълците не се губят:
ако няма брод - минават през най-усойното място
така са изникнали онези пътища,
по които заблудени и бегълци
си избират ново начало

*

Може би не дом търся, а пустош,
разговор с тръни

Товарът е на гърба 
по него следи от камшици - 

лунни очи, които никога не се затварят

Небесните тела са смълчани
и посоката на въртене е тяхната молитва,
а аз хвърлям пясък през рамо
Губя време
Обръщам се, не когато трябва
Поемам, не накъдето е "вярно"

Времето се точи капка по капка
Отдавна не съм побягвала,
а сякаш препускам с неподковани копита

Все така съм магарето, което мъкне злато и пясък 
от реката до най-скритото село в планината

Шивачът

     Вече е ноември и всеки повей идва от Север. Крия се в дългата си яка. Само очите оставям на показ, като фронт, щит, чер плащ. Не очи, а огромна тъмна локва. В нея - отражението на маршируващи крака в съвършена симетрия, в режещ въздуха ритъм. Очите ми с поглед като остра ножица, разделят наполовина плата. Аз съм шивачът, който шие дрехи за фронта. Спя на масата в прах от креда и изрезки от стар плюш. От умората виждам като под лупа тъканта, но не виждам никоя дреха цяла. 

    Тялото ми е дебела шаячна подплата. Какво има над и под нея не вълнува никого. В съня ми натискът на показалеца е толкова силен, че огъва иглата, като метал твърде слаб срещу пламъка, в ръцете ми всичко се огъва, конците се сгъват и образуват квардрати. Те влизат един в друг и започват бавно да се извъртат, ъглите им се събират и триъгълниците изписват букви от език, който никога не е имал писменост. 

    Щом се събудя, подшивам здраво ръкавите. Те не бива да се издуват от силния повей от Север, нито от крясъка на някой, който вика чак, когато болката е станала неудържима. Всеки бод ми напомня, че пеперудите, птиците и  слънцето са голи на този свят, а аз трябва да облека посрамения човешки род, тръгнал на заколение. 

    
    Вместо линии на дланите ми се завихрят колела от конци - невъзможни за разплитане. Само на очите си мога да разчитам да видят най-слабото място в конеца, за да натисна точно там, където ще се скъса отведнъж. Това не е коприна, която трябва да се спусне по коляното на жена, така, както най-слабите струи на водопада се плъзгат изящно по загладената скала. 

В моите дрехи се лежи в калта. Затова са ушити в цветовете на земята. Всичко става едно. Рано или късно. Грубите ми ръце, стоманената игла, дебелият шаячен плат, всичко ще се покрие с пепел и чернозем. Ако имат късмет и с чернозем. От умората виждам тъканта и по-рядко онова, което съставя.