Случайност.

не знам нищо. трудни са мислите,
когато не се владеят, ако не искат да излязат...
но аз ги поемам.
и не вярвам в теории.
и не вярвам нищо...
и в себе си...
Моят Бог е Случайност.

Тя е жена.
Тя е Той.
Тя е всичко
и всички изходи, входове,
белези, изгреви и прозрачност,
и непроницаемост, които привличат...
а аз съм отблъсната.
които ме викат, а аз не излизам,
които извиквам, за да си отидат.

Тя е грешката с верните думи...
Случайността ме опива, но винаги ми напомня,
че аз ще умирам хиляди пъти само защото я следвам.
А тя не ми е давала никакви обещания
и ме е гледала с неприязън
и е блудствала с мен,
и се е влюбвала до полуда...
Аз съм я сливала с мен,
тя ми е казвала начините...
Но аз какви напътствия съм последвала?
задавала ли съм й въпроси?
усмихната заспивала ли съм във нейните прегръдки?

Говорим си тихо,
а после на писъци става моето име
изречено
и уличено в извършените Ни грешки...

Случайността не е справедлива,
но дори да е лъгала
въплътява ме в истинното :
неприкрити желания,
илюзии, в които се случвам,
за да се оправдая...

Случайността ме кани на среща,
когато закъснявам за времето,
тя ме отвежда от него
и аз спирам да се страхувам.
а не е ли точно това най-важното?