в диханията

Виждам...в диханията си аромата на кафето с мен се слива...и аз го питам защо е черно като мислите,които не разбирам...които още с раждането си са обречени да не достигнат до съзнанието на друг. В мен те раждат производни на мен, но не и равни. В мен те се раждат и от мен изтръгват още и още живот...който дават на немислимото.
вглеждането ми навътре завършва винаги като кипване на турско кафе, което допрял е котлона,вместо горещия пясък...турско кафе, което не е....
вглеждайки се разбирам същото за мен...че истинското ми лице се показва,когато е попарено от страхове, а не когато топлината по мен се разстила....не...не...не
И впила пръсти в плътта си притискам звуците,които правят същността ми - гласове...с интонации, с мекота, издаващи знаци...
Знаците...
немите стихове
недоловимата музика плуваща в искриците на очите ми...
те не чуват, не различават
а аз държа очите притворени
искаща, но страхуваща се да не разгадаят белезите на ума ми,
на перверзната чувствителност, с която нямам нужда...
защото си изневерявам
и не вярвам
и не се отдавам
пазя слепотата си...и картините отвътре - с мрачните пейзажи

Нека се усмихват.
Заради щастие подмамих всеки
заради щастие във тънка бяла дреха

да глътнат голотата ми през студената телесност...
за щастието мисли всеки...

А мойте мисли черни цветовете мy помятат
утробите тежки - празнотата им немее...в мен...
моите мисли неродени
хвърлили мъртвеца Разум
във прозрачните ми мрежи.

----

въртят се...
завъртете счупеното ми искане
залюлейте ме силно
небе да повдигна
над себе си
ще падна от облаците,
за да се наричам ангел,
за да проходя без знанието
за криле и необятност...
тънките струи-слънчевите лъчи да бъдат ребрата ми....
а за сърце да побирам всички планети...
които изчезват в екраните черни...фантазиите на космоса, от който сме родени...

...да танцуваме слети
с луните последни,
като сърпове във ръцете ни,
като дълги стъбла
на безименно цвете

увити...и впити
ритмично допълвайки
танца с ухание...

едно невъзможно усещане
за неделимата заедност,
без която се рушат световете...

а ние танцуваме
разделени
дните са дълги...

луната не чака свойта половина - изпълнена вече с мълчание.
----
зад стените на мозъчен трюм
съм прибрала всички изписани листи...и още толкова недоразбрани ръкописи...недописани...
метален ответ на изляти потоци от прогизнали истини,
греби от върха им....дълбоко у мен те все още са смислени.
----
краткостта на покоя дори не оставя спомени...
объркани стрелки са ръцете ми...а часовника не се сверява с бързината на моментите,
в които страдам....трагедиите се смеят, без причина...просто са изкуфели от старост и ме тормозят с капризи...сякаш съм болногледачка на времето ...
а ме пускат в игра само между сцените.
атрофирали чувства от студ
престанаха ме
...а все някои продължава да реже след мене...целият свят е накълцан.
а сутринта щом се събудя, оръжието спи под корема ми.