обърканост

мисловно стъпало
вървежът ми е нагоре
но все по-ясно е
че оставам без разум

новолуние...

с чувства небесно стоящи
някой ли ме притегли?
светлината ли ми поиска
отплата?

и когато пак се скъсат въжетата
аз ще съм себе си - слабата
натъртеното съзнание
пак ще поеме
с проходилка - заради болките

мислите понякога водят надолу
но не само те са виновни

тъгата ми оставя ме в опасност
и на ръба застанала,
където всичко е високо и безименно
тя винаги е тласъкът към пропаст,
която да опровергае ставащото:
издигането
и крилете
с очите си ти дава знак "затворен си"

Тогава идва този страх от искреност
и преди да си изрекъл думата
вече си разперил
до откъсване ръцете си

самоотричането

Свободата...
колкото да се изкачвам и да падам
Тя ще е последната и първа -
утробата и гроба

Посочих сънищата си
и стъпалата станаха пътека
извиваща снага
в сладострастното стремление
от Дъното да изведе наслоеният във себе си
и да го допре за кратко със Върха

Дори истината да изреже дубъла
остава:
усещането за преболяващо желание
прерастнало във Организъм, в дъх,
в мисъл и перверзия,
в рана от безплътие
и твар в хомот...до чистата завършеност
на кратък и самовзривил се миг...

Прахта земята не поема...
превърнах себе си във вятър
Червеният ми пясък - яростта и думите
някъде в пространството неограничено
ще се осмелят
след мене да летят и да изсичат корените "невъзможно"
до самите недра на безкрая, който макар и усвоен
остава си неразгадаем и мечтае края...
необятен и сам...

Не твърдя, че ме е имало,
ако не усетиш нещо...
Момичето, което съм
е най-красиво, когато е забулено,
дори това да бъде
черното платнище, на което пише
"някога била, но не оставила следите си"

Дишам / осмъртявам

Дори така да стане
Нека да гори съзнанието ми
Пожарът е присъдата,
тремора са думите объркани...

АЗ съм болест.
Стой отвън.
аз отвътре имам най-тъжните очи.