не искам повече да съм невидима
да съм от части
да съм вените изпъкнали от бялото,
което води до обезцветяването - тялото...

не искам да съм този ръб,
на който се опират...
ненужен ми е всеки гръб,
чрез лицата искам да ги имам

съучастник съм на всяка мисъл
разпиляна

преследват ме, а аз съм преследвачът сам
и сигналът е измамен....
препълнена намерих планетата на самотата.

не искам да остана
привличането,
мокрото петно...
но възбудата не искам...да откажа

----
невидим ден е моят ден
сред всички дни действителни

кога съм сън?
кога творя в душата си?

настръхнал сърп
прорязва вените

и пак ще се усетя в бялото...
в обезцветеното ми тяло...

ще се разпаднат частите
червения восък на свещите,
спомени на хартия и угризения....

пропилени мисли са земята,
на която се крепим...

преливаме се във телата си
преглъщаме дима на самотата си
като тютюн,
от който няма как да се откажем...

и просто си оставаме.