знам си задачите, но моята мисия не е изпълнима.
не, числа, не остри малки незнания...и днес няма да разбера...
и за днес вие сте отвън, на прага на този толкова негостоприемен ум.
(писмото)
Мили мой БЕЗУМ, аз много дълго исках да те усвоя...признавам си, че исках да останеш в мен, без никой да ни тревожи и да ни натяква, без да ни карат да ставаме и да лягаме, да се напрягаме един върху друг с обичане или с мразене...това са ненужни неща...
Ти...дори не си мой...за това няма удостоверение, вярно е...И аз не съм твоя, затова си унищожително близо, нали...За да ме подразниш, да ме гъделичкаш по шията, знаейки, че точно това обичам. Аз искам да вървя...искам вървенето, виждането, думичките, пръстите ми щом докосват, телата и очите, в които ще кажа 'ела' и то ще е безвъзвратно. Допускам перманентно...това ме отдалечава от самата мен понякога. но имам ли разсъдък, та да съжалявам и другите безумия - ядосване, стихии, някакви оръжия на психиката служещи да не ме разкрият...те за мен са нищо. аз ги владея.Слънцето, небето, огъня, водата дават Свобода с обратен знак. И какво друго освен свобода са страховете...те са толкова навътре и все пак не ги е страх да се проявят, когато си искат.
БЕЗУМ и те са като теб - обичат ме и не остават с мен, просто се появяват, за да се появя и аз...но са толкова за малко. Толкова кратка ли трябва да съм?...
Аз се изнизвам, мили мой...по нишката, която ти сам плетеш, на която се любуваш...И когато усетиш, че един цвят ти липсва...ще разбереш, че дори всичките да имаш няма да ти достигнат. защото нямаш мен.
И аз се усмихвам сега и те галя по гладката шия, на която окачих тежестта си и с лекота те обикнах. Мислила ли съм за теб или себе си, когато изгорих съня, който питаше и отговаряше за истината.
Въпросите БЕЗУМ...Те са спасението ми. да питам...Ако имах опътване щях да бъда изгубена...и щеше да ми е много страшно. щях да се отпусна в гореща вода и само да плача, да плача, да умножавам водата и да я искам по тялото си...да се притискам в нещо, което не мога да опазя е влечение. Но ти ми прощаваш...защото си изоставен като мен, защото не умееш да разсъждаваш...защото и ти обичаш моето силно, черно кафе и непонятния разум, и разбитото, и плувнало в остатъците си сърце. Това си ти. и аз това съм.
И знам, че на никой не е ясно...Че ще очакват от мен да направя рамки за думите, да изчисля обемите, да се пресметна сама и да се обезценя, разбира се без спорове относно...мене...Всичко е възможно казват...Страх ли ги е? Не. Тях не ги е страх. Те знаят какво трябва да правят и го правят.
А аз не знам нищо и с мен става всичко...Защо е толкова красиво? Защо го побирам? Защо ме обладават мислите за неосъществимото, за "несъщественото" и безплътното...за синьото и за зеленото...за убийствената нежност
Черното ми кафе свърши, БЕЗУМ...А ти вървиш до мен с някакво очакване невъзможното да ми се случи...Нали знаеш, че нищо няма да постигна?...Не знаеш...Няма сигурни в мен...Няма такива, които да се надяват...точно аз да ги нарека въплащение на страстта си. Аз разбирам...може би твърде малко, твърде тясно, едно мъничко ъгълче от едно дребно квадратче в една стара първа тетрадка би побрала точката, с която ще завърша истината, че обичам . и затова са раните. и по ръцете, и по глезените претоварени да носят желанието ми, и очите възпалени от плач и искри, и надежди, уплаха, изненада и насладата, с която гледам небето дъждовно, слънчевите дни и дечицата, които още само играят...и старците, които се подпират на миналото си...понякога и аз съм като тях...капе от мен като от небе, струи от мен безумието ти БЕЗУМ,защото в теб съм влюбена, играя си и тичам и пускам свободен гласа си да огласи слънчевите дни и да пее на старите, на забравящите се имена от миналото.
Наименованията давам сама, самотните ми дишащи думи се разболяват дори и от топлия юлски вятър, за който говорят, че е още далеч. Но аз съм болна отсега...И аз дишам сега и си мисля, че всичко е наред, че ще мога да съзерцавам вечността през своите рамки, които всъщност съвсем ги няма... и моите рамки са ръбове, и моите прозорци наистина са дупки...и моите очи НАИСТИНА те виждат и дори ти избраха име.
Теб те няма, нали. И ти си в мен, нали. И как да те извадя тогава? И как да се отделя от това, което ми носи най-голямата радост...И сега...как да се храня, когато ме е страх, БЕЗУМ да не те затрупам и да не чуя никога повече гласа ти...който е вятър...вятър от април...скреж от края на януари ще станат топлите ти очи, ако не ми повярваш и не излезеш сам...Не мога да моля...Не мога да си служа с нищо остро, с нищо тъпо и безлично не мога...Искам да ме разбереш докато стоя и треперя на мястото, където трябва да сме двама смели. Сега съм само част от себе си. Защото не знам коя съм и теб има ли те и обичам ли всички, на които го казах...И лъчите ми не са ли въжетата, които са разранили китките да ме дърпат към дъното, а не да ме изтръгват от корените "невъзможно"...
БЕЗУМ, само ти знаеш за какво говоря. Затова вървя сама. затова не е нужно да говоря, точно там, в това мълчание прибирам верността си...Изневерих на себе си, проникнах в много други...Но аз не воювам, забравихте ли? Това е Мир, който оставя белези...
Защото нощем имам кошмари, защото прерязвам гърлата на символите и ги овеществявам, обричам ги на смъртност и безсилие, докато Те са тези, които казват какво знача.
Но може би нямам значение...Защото съм толкова объркана...Защото измислих света и той ме прекрачи и сега стои толкова спокоен в онова измерение, в което няма място за мене...За моя импулс, за истерията на съня, за истината превърната в хербарии...
Нали разбираш...САМО АЗ съм имала нужда от това. А света не е само за мене... Затова той ме напусна, дръпна ръката си, стана груб, сложи шал пред устните си, за да не ме наругае...
Защо се преструваш, престрашавам се аз и крещя, не ти ли е горещо така????
А той беше решителен.
Ето това не съм аз, БЕЗУМ, аз не вземам решенията . Океан...Вълнения...Подводни рифове...Корали крехки...Миди затворени...Риби цветни...Риби хищници...Плаващи растения...без корени...Това съм аз...
БЕЗУМ...какво ще кажеш?...БЕЗУМ искам да ме прегърнеш. Искам после да ме оставиш, за да си подаря самообвинение и живота ми вън от света пак да има значение.
После пак ще си върна цветовете. И ти пак ще плетеш...с онази лекота, насред изобилието от цветове...Под небето, от което ще валя...и ще се превръщам в тъничка, тъничка нишка...Докато не се скъсам и ти не излезеш от мен най-сетне.
безумно ли е?
