заглавия не съществуват

и аз се връщам сутринта
толкова рано
и толкова късно

двусмислени разговори водя с дъжда
помогнал ми да разбера

Той извиква още още...

да се разбера
безкрайно опознаване...

Мокро е в душата ми
какво ще се изплъзне
какво да уловя...
...
Усилва се...не стихва...
Вече втори ден...
А аз вървя...

Не се надява никой
днес да спра...

"Свобода, от стихиите благословена!"

Бурята ме кръщава отново
Ритуално мълчание - нов ритъм
гърмежи, които лекуват, които плашат
и утешават новото в мен...

Вървя...И този път знам, че не трябва да спирам
в ничие "ранно" утро
и в ничие "твърде късно"

---
веднъж вървях по улицата и хората бяха колкото и сълзите ми...
сигурно много...
безпосочен вървеж...а душата ми пълзи по високите стени на тъгата...
опитва се да прескочи...толкова съм уморена от бумтенето на сърцето си.
краката ми се движат механично..
погледнах встрани и видях светлина на входа на театъра, видях хора, които влизат...
и бавно се качих без да знам...
влязох в салона...
почти празен още
червените седалки се разшушукаха, защото отдавна не бях идвала...
ужасни са...всички гърбом, а знаят, че плача почти неутешимо..
винаги има едно мъничко почти, което ще се появи ... или в джоба ми, или от едно случайно докосване...
аз съм спасена, защото съм тук...
а после сцената, декорите..
не знам какво гледам.
наистина.
само знам, че съм намерила своето място.
там, някъде в последните тъмни редове има светлина за мен.
затова и търся наметалото. То е за малко момиченце...А аз останах мъничка.
Не е ли странно?....
Знаеш ли че има гара Тъжен?...
Искам да ида там.
Преди няколко години пътувах с онзи, който ме обикна. Стояхме прави във вагона и гледахме през отворения прозорец...Едно лято, което ще ме запомни се появява откъслечно в паметта ми...И една малка къща, по средата на нищото. По пътя от Велико Търново към Трявна...
Къща от дърво...Без прозорци....Съвсем малка, съвсем рушаща се...
Сещам се после за писмото му "Спомняш ли си онази къщичка, покрай която минахме с влака...онази дървената, на края на поляната. Тя нямаше решетки на прозорците. Всъщност даже и прозорци нямаше. Само две дупки. Като очи. Сигурно доста духа в тази къща. Вятъра минава през дрехите и докосва с ледените си пръсти всяко тяло осмелило се да се опълчи срещу му."...Да, спомням си...Спомням си тази къща, която беше в средата на зеленото...като къщата на думите...изоставена.
Но аз вярвам в топлите ветрове...В яснотата на звездите, погледнати от едни такива прозорци...От две дупки....
Виждам толкова ясно, толкова вярвам...
Спя с отворени очи сега. Обикалям стаите. Чакам да се срещна някъде по коридорите. Не гледам встрани, за да не ме заговори огледалото. То винаги ти наговаря куп лъжи, а после...
Само да си открия наметалото...Ще минавам и ще го развявам като голямо черно крило.
Тази сутрин, когато се прибирах след поредната безсъница си мислех, че съм един малък прилеп...твърде мрачен за дневната светлина, а нощем препил от нея и ослепен.
чувството не може да бъде описано.
По-късно ще изляза да поснимам с камерата. Миговете. Миговете са неизброими...Красиви пъстри възелчета с мъниста значещи ден, нощ, път, луна, ъгли, кръг, който да се извърви, сезон...един сезон побрал всичко...в мен.
Вали...Вали...
Аз трябва да се разхождам покрита от черното си крило...Аз трябва да бъда непроницаема сега. Колкото никога не съм била.
Аз ще играя на най-слабо осветената сцена...тази на съвестта, онемяла от изумление...пред овързаното ми съществуване, пред разплетените ми стъпки, пред разпадащото се на прах отчаяние и събиращо се като дъждовна вода в очите ми отново...и отново...повторенията ми...никой няма да запомни.
знаеш ли...не искам да бъда запомнена. Искам да бъда кратка като поета глътка въздух и издишана...Ще изчезна...и едва ли някой ще забележи нещо странно. Аз изчезвам в много и различни смърти...И после...Само написаното ще е там да ми разкаже...какво съм мислила...защо съм побегнала. После и то няма да значи нищо.
Няма значение...Плъзвам се в моментите на близост...и усетя ли студ и огорчение, и разстояние ... изтичам като пясък през пръстите...Блещукам известно време, докато мокрите стъпки на някой не ме изличат безследно. в това е силата ми...да се появя, то значи да изчезна...
После не бива да има празнота. Не бива да ме търсят.
Къщата без прозорците...Ветровете ще ме разнесат...
Гара Тъжен...Село ЗимЗелен...
"Елица...Елица пак се е изгубила"