Галина Николова

"Твърде много мълчим. Той - вслушанн в себе си, аз - вслушана в него(Погрешна стратегия, драга.Любовта е война, погрешните стратегически решения предхождат пораженията. Както и да е. Това - само в скоби.) Мълчанието се превръща в ритуал, в който всеки доизмисля по малко другия, за да може да живее с него в отсъствието. Той ме измисля такава, каквато няма да му липсвам. Аз - такъв, какъвто го сънувам често. И двамата мислим любовта през нещо предишно - добро, лошо, мъртво и погребано или живо и люто, в паметта, като трън, знам ли.
Всеки мисли сам, без другия. Затова казвам любовта, а не любовта ни.


Една нощ го напусках. Докато той спеше, душата ми покара крака, заякнаха бързо. Колебаех се, вслушана в равномерното му дишане. Тогава ме попари гняв - как може да спи, след като ми е казал такива неща? Как някой може да заспи върху огромната купчина думи, още живи, мърдат неспокойните им крайници, сгърчените им тела в конвулсии, как? Тръгнаха пълзешком във всички посоки, задърпаха ме. Толкова многокрака душата не я подозирах. Почти успяла, той се пробужда. Не достатъчно, за да види (грозна гледка - тя плаче), но достатъчно, за да прегърне, да промърмори студено ли ти е, ръката, която придърпва одеялото, завива...Сепват се краката, застиват на място, изтръпват, обръщат се кръгом...






пак го направи.

---

Той помни колкото му изнася, аз...Твърде много подробности, най-вече думи, но също и жестове, от които може да ти прегори сърцето. Той се присмива на това. Нарича го самовъзпитана, зле маскирана склонност към мазохизъм. Аз наричам обратното липса на ухо или око, което да ти е отворено към другия. Въпреки това му завиждам.
Искам да мога като него"

мислили са върху една жена и са живели с различната, не са го разбрали, не са знаели колко много можем да си приличаме, как можем да го изпишем пълно със съвпадения и в същото време толкова далеч една от друга, далеч от него, далеч от света на хората. толкова далеч, че са вниквали в него, докосвайки за свидетелство облаците, парчета от листи, понякога дори оставяйки след себе си думи...за кого ли...за себе си ли...за тези които не можем да забравим, за тези, които съдим в ума си и допускаме в къщата си, в къщата на сърцето, най-лесно запалимото....от какво ли...от самия допир...със ставащото, неставащото, съществува ли тогава и къде е погребана логиката...за бога...за твоя или за моя...
какво значение има кога си бил сам този кактус в корема си. само това се чудя.
тя е невероятното ми желание да кажа всичко
затова го е написала :

"Да бъда с тебе или да не бъда с теб е мярката на моето време.
...
Знам любовта е : тревогата и облекчението да чуя гласа ти, очакването и споменът, ужасът да живея занапред.
Любовта е, със своите митологии, с малките си безполезни магии.
Има една улица, по която не смея да мина.
Вече ме обкръжават войските, ордите.
(Тази стая не съществува, тя не я е видяла.)
Името на една жена ме издава.
Боли ме една жена в цялото тяло."
Борхес

p.s. Боли ме един мъж в цялото тяло."