не помня дали съм го поствала ...

Вървя ограбен път
Защо да спирам
когато няма
да го срещна
когато
няма да възникна
същата...

скършен риск във крепостта от спомени
с обмислен стон дарявам всичките излъгани
и пак съм сън
трошащ се из основи
и пак без сън
неспособността ме моли...

недейте да корите
твърдата свенливост
това, което притежавам:
една илюзия - че се разбирам
един възторг - че ме отричат

Прекъснатата пълнота на чувства
обуславя слабостта ми, безпосочието...
Един тигел разкъсан
пилее същността ми -
панталонът на безплътието ми се е износил

Поглъщащи очи признават името ми
развързани коси - искреността ми
вързах на опашки,
невинност, плоскост, възрастта която някак си не проличава -
високите огради на виновност, която си стоварих...

И мисля пишейки и вливам си безсрочие...
Кога порастват спомени,
кога превръщам се във корени?

Пътят и вървежа са времето, в което
съдя и се моля,
вливам неразбирането
и му ставам истина, която никой няма да догони