заблуда

заблуда
От вчера знам: времето се смени за мен, преобърнах ден с нощ и не запомних сънищата си, не им понесе светлината.
Пиша това с една цел - да докажа, че не се връщам назад...Да призная сега, когато още никой не ми задава въпроси, да съдя себе си в този момент е невъзможно, защото преодолявам една стена, в която прекърших ценното за мен, в мен...Посветих повече от допустимото, там, където то ще остане, за да изстине, до вледеняване, за да се разтопи - като първи сняг в шепата на дете...
Пред мен няма нищо, освен потвърдени или изпуснати думи. Зад мен - кадри/на себеотричане, на взаимоползване, на събличане, на "вървя пеш рано сутрин, питайки се, защо, откъде се прибирам", премълчавайки в мен, защо още съм тяло и трябва да го разбирам - чрез него - болезнено....
Рано сутрин е. Още тъмно...а аз знам, че сега нямам посока, че твърдя затова каква съм само в мислите и никой не би се почувствал замесен, ако сама аз не го вплитам в причините
Грешка. Самовнушение. Влияя на себе си повече отколкото на който и да е друг. Пожелавам си разбиране, на което малко са способни. Не бързам, когато всяко действие изисква динамика
Задръстени са ми дихателните пътища - емоционално
Докосвам се с въздуха сякаш, но не завися от него.
Говоря напрегнато, заобикалям собствените въпроси,
загърбвам всяко решение, слушам музиката, докато не усетя ръцете й да ме променят.
Ще спра...Ще довърша реда....Ще му кажа....колко много е искал да съм сама, как ме доведе до тази пропаст с неизменна усмивка, упорство, без да ми стори нищо, с пълно незнание аз коя съм и това, че НИЩО не свеждам до заключение, а само се вплитам във невероятното и случващото се като нишка...с цвят неутрален, без който не се забелязва промяна, в това как са изтъкани нещата
Аз съм в иреалното, заоблачено с аромат на зима БЕЗВРЕМИЕ и отдавна не бях търсила, и отдавна бях свикнала да отлагам, подкрепена от най-унизителното търпение...потискайки нуждата ми да стена, сгушена между стените на мрака, тихо мислейки за мелодия и пригласяйки на тишината...сложно е...
Исках само докосване истински. исках разкритие, умисъл, да се дописваме...
Много сбърках. живях с очакване. съвсем сама. по-зависима от всякога, пристрастена без да зная, защо ми харесва...С този вкус на устните, който забравих с годините, с него искам да започна и целувам отново, да пия още, да впивам язвително, устремена от думите
Времето е пречупеният гръбнак на Реалността, която дочака само това от мен - отричането