Sunday, January 8

Валери


А

Всяко общество се развива от насилие към ред. Тъй като варварството е ера на факта,
необходимо е ерата на реда да бъде царство на измислиците - понеже няма сила, способна
да установи ред единствето чрез принудата на едни тела над други. Тук са необходими измислени сили


Г

По силата на привичката този свят от взаимоотношения ни изглежда също тъй устойчив и самороден като материалния; и макар да е творение на хората, тъй като от незапомнени времена е неделим от тях, той ни се вижда не по-малко сложен и загадъчен от природния. Аз свалям шапката си, полагам клетва, извършвам хиляди странности, чиито произход е също тъй скрит като този на материята. Рече ли човек да се роди, да умре, да се люби, във всичко се набъркват множество абстрактни и непроницаеми неща.
С течение на времето механизмът на обществото се претоварва с толкова много косвени движещи сили и с тъй объркани спомени и многобройни посредничества, че се омотаваме
в кълчища от предписания и заплетени взаимоотношения. Животът на организираната нация е изтъкан от безброй нишки, повечето от които никога няма да се повторят. Никой вече не знае пътищата им и не може да проследи повелите им.

из Предисловие към "Персийски писма"


Из "Необходимостта от поезия"


При спомена за някогашната младеж, за онова време, много по-духовно от днешното, и за начина, по който правехме първите си стъпки в живота и в познанието, виждаме, че всички условия за съзидание, за почти благовейно сътворение безспорно са били налице. И наистина тогава царяха известно разочарование от философсктие теории, пренебрежение към това, което обещаваха науките, твърде лошо тълкувани от нашите предшественици - писателите реалисти и натуралисти. Религиите бяха вече разклатени от атаките на филологическата и фолософска критика. Метафизиката изглеждаше срината от анализите на Кант.
ПРед нас имаше празна страница, на която ние не бяхме в състояние да напишем нещо освен едно-единствено твърдение. То ни изглеждаше неоспоримо, не се остноваваше нито върху някаква традиция, която винаги може да стане обект на критика, нито върху наука, чиито постановки винаги могат да бъдат оспорени, нито върху текстове, които могат да бъдат тълкувани различно, нито върху философски съжедния, почиващи върху хипотези.
Нашата убеденост бе чувството ни, усета ни за красотата; и когато в неделя се събирахме на концертите "Ламурьо", средище на младите и техните наставници, когато слушахме всички симфонии на Бетховен, блестящите фрагменти от оперите на Вагнер, се създаваше невероятна атмосфера. Излизахме оттам като фанатици, като изпълнени с преклонение прозелити на изкуството; защотот тук нямаше извъртания, нямаше съмнения, нямаше преграда между нас и нашия кумир. Ние бяхме чувствали и почувстваното ни даваше сила при всички случаи да устояваме на разкола, на подигравките и житейските несгоди...В душите ни просветляваше, съзнанието ни преливаше от вяла, дотолкова чутото ни изглеждаше лично откромвение и единствено наша истина.

Не ми е известно какво е положението днес. Естествено познавам млади хора, но човек никога не познава издъно младежите, дори когато са му близки. У хората може да се опознае това, което те самите познават у себе си, а те се опознават напълно едва в зряла възраст.
Каква е днес парливостта, жилото, което жегва младите хора в най-дълбоката им същност и ги подтиква да надмогнат себе си? Не знам. За жалост материалните грижи и политическите разногласия несъмнено играят основна роля при духовното изграждане, така че тежестта, абсолютната стойност, които някога хората придаваха на тайнствата и обетите на изкуството, сега - уви - се насочват към стремежи от съвсем друг характер и главно към житейски проблеми.
Можем обаче да кажем, че нашето време се характеризира със забележимо спадане на духовните интереси, с намаляване на необходимостта от поезия. Защо? Защо чезне красотата като потребност и въздействена сила, макар да е господствала у народа, и то тъй мощно, че през вековете този народ е създал прекрасни изделия. Занаятите са бил творчески. ...Занаятчиите се чувстваха майстори и създаваха оригинали, всеки в своята област, без претенция да я надхвърлят. Навремето нямаше общи изложби, но имаше занаятчии художници, което струва не по-малко от която и да е изложба.
Народът създаваше това, което поне от век и половина е спрял да създава: стихове, песни, цяло едно творчество, което е напълно изчезнало. Народната поезия и музика са неща, които вече не се раждат. В тази област цари пълно безплодие.
И най-сетне запада словотворчеството. Народът разбира се, измисля думи; но те обикновено са грозни и неуместни; почерпани са от богатата съвременна и техническа терминология. Някои са доста цветисти, но им липсва специфичния аромат, с който беше напоен някога занаятчийският език.
...субстанцията на поезията и езика търпи промяна, която в никакъв случай не е благоприятна за поетическото изкуство. Може да се наплави и друга забележка, по-задълбочена навярно и по-обепокоителна: установяваме, че легендите изчезват; те губят силата и очарованието си дори на село, където навремето бяха жизнеспособли, залиняват и заемат място в хербариите на фолклора. Лош признак!...В така богат, така причудливо богат сборник като "Хиляда и една нощ", където няма единен текст, а текст, съставен от множество текстове в зависимост от разказвачите, разноликостта е почти правило. Според изразните си средства всеки разказвач прибавя или видоизменя, обагря с местен колорит, вмъква нови случки, собствени образи.

Докато при нас всичко застива; виждаме как чезне поетичната стойност на легендите, те все повече остават в областта на изследователите от Сорбоната и се превръщат от жизнена сила в мъртва книжнина.
Доста тревожни признаци...Какво намираме в замяна на тези творения, за компенсация на тези загуби, след като хората вече не умеят сами себе си да омайват, да се наслаждават на собственото си слово, да изпитват наслада от речта? Днес насрадтата отстъпва пред припряността; речта ни служи само да изразим мислите си колкото се може по-сбито и оголено. Говорим едва ли не с инициали.
Впрочем съставьнето на телеграми е много показателно в това отношение, а и телефонът не е уред, пригоден за красноречие.
Значи в тази посока има очевидни загуби. Вече можем единствено да си задаваме въпроса как и защо се е породило безсилието, което унищожи толкова украшения, свързани с волността на живота.
...Ще прибавя, че се отнася не само за поезията; дори целостта на духа се поставя под въпрос, защото всички съвременни думи, всички низши поради неизбистрени абстракции се приспособяват към една разпадаща се логика...
Непрестанно чуваме безмислени разсъждения; критичния дух все повече отслабва. В повечето от статиите, които четем логическата арматура, убедителността на приведените доводи, стойността на фактите са само привидни; пресейте тези текстове и с учудване ще видите колко малко остава от тях...Всичко това способства за всеобщо опошляване на езика; но в частност засяга неговите естествени поетически функции.
Надямав се в тази зала да няма архитекти, защото не бих искал някой от тях да се нахвърли върху мен, но казвах преди няколко дни на един свой приятел архитект:
"Вие разполагате с мощни средства и постигате невероятното. Имате цименти, които ви позволяват отстъп от четиридесет метра. Всичко това е много добре, поздравявам ви. Строите невероятни небостъргачи; но никога няма да се спра пред един небостъргач, за за да скицирам някои детайл; а се спирам пред стари къщи и селски черкви заради камък, който си стува да се гледа цял час; тук-там има находка, идея, решение, които примамват окото и ума. А пред вашия двестаметров небостъргач никога не бих се заседял, понеже с тушкова и пергел мога да начертая същия в стаята си и без значение е дали ще го видя в Токио или Ванкувър,в Хонолулу или в Марсилия.
Знам, че и в небостъргачите има поезия. Всеки се възхищава, когато пристигне в Ню Йорк. Само че небостъргачите, могъщата архитектура, са направени човек да ги гледа, когато се движи със сто и двадесет километра в час. Спрете ли в подножието на тези сгради, за да ги поизучите, един час би се оказал прекалено много време за размисъл върху тях."

И тъй ние заменихме с много мощни средства действените мощности, които преди черпехме от себе си, и в духовната област става същото, като във физиката. Вероятно тук присъства не един човек, който вече не си служи с краката си под предлог, че съществуват автомобили и асансьори...Може би имате коли, може ли ще имате уред, който ви носи чадър. Мускулите стават излишни и хората са принудени да спортуват, да играят голф, тенис, за да поддържат формата си. Така е и в духовната област. Човек се пресища от различни развлечения, от поуки, неспособни да го развълнуват. Дава му се готова поезия, силна, не ще и дума, прекалено силна, засенчваща нашата поезия от времето на римите, която не прибягваше нито до пейзажи, нито до вещи, нито дори до самия живот. Но тази голяма сила, това овладяване на осезаемия свят ни струва доста...Понякога даже си мисля, че губим....Дари не започвам да говоря като Фауст?
Губим душата си, ако се приеме, че имаме душа, нещо, в което мнозина ме карат да се съмнявам!
И всъщност изглежда, че срещу това трябва да реагираме. Не, да реагираме не е точната дума. МАЛКО Е ДА РЕАГИРАМЕ. Трябва да действаме. Трябва да осъзнаваме какво става с нас и да си водим отчет за духовния живот, да имаме бележник, в който да записваме : "Днес загубих толкова...Мъничко поезия, мъничко от духовната си мощ. Понасях. Само понасях!"
Но да се върнем към старата поезия, за да изясним по какъв начин тя би могла все още да ни бъде полезна. Знаете, че думата Поезия има два смисъла. Под поезия се разбират две съвсем различни неща, които имат все пак допирна точка. Поезия в първия смисъл означава вид изкуство, базиращо се се на езика. Думата поезия носи и по-общо значение, което е по-разпространено и трудно определимо, понеже е много по-смътно: с нея се обозначава известно състояние, едновременно възприемателно и творческо...
То създава фикции, а забележете, че целият ни живот се състои от фикции...Ние живеем и непрекъснато създавайки фикции...Сега си мислите за желания миг, когато ще свърша да говоря...Това е фикция! Ние живеем чрез фикции, каквито са нашите проекти, надежди, спомение, съжаления и прочие, и в същността си сме непрестанна измислица. Обърнете специално внимание, че всички фикции задължително се отнасят до недействителното и не по-малко задължително се противопоставят на действителното; впрочем странно е защо действителното поражда недействителното, а недействителното безспир откликва на действителното.


Свършвам с думите, че поезията и изкуствата имат за начало и край чувствителността, но между тези две крайни точки интелектът и всички средства на мисълта, дори на най-абстрактната, както и всички технически средства могат и трябва да бъдат използвани.

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO