0+0=думи

толкова място
за моето безмълвие,
че не мога да пристъпя
без неговото присъствие...
то ме залавя за шията
и ми дава очи
виждам ли по-ясно
или вярното ще ме отдалечи
отново
-
Огромен сив ден, който няма да свърши.
Побран е в квадрати, в оголени същности и обрати.
Обратна способност да съчетавам илюзии и реалност.
Не мога..Не мога да го извърша...без да се обвиня,
без да обърна лице и да срещна тази потискаша необятност,
изпотъпкана от нозе, които никога не биха се върнали
и от такива, които преминават през цикъла недовършени.
За какво е всичко това? Кой го е проектирал в толкова сиво,
лабиринта на отчаянието, в което ти поднасят роли, режими,
вещи, окови...и на всеки протестиращ се падат по стотина доволни,
които смачкват снагата на дълбока мисловност, които прерязват,
издиат - строителите на новия Вавилон.
Аз няма да изляза от това ежедневие, от това пестеливо, направо
стиснато време...Сградите ще ме затискат дори на най-широките
булеварди...и дори най-удобните обувки по тези улици ще ми стягат.
Ще се опитвам да дишам, да пиша с усмивка, да съм търпелива - това
са фарсовете на битието, че през всичко трябва да се премине: с примирение, даже с доволство, мълчаливо извличайки ползите.
А всичко ново било е на дъното и аз го видях, когато изплувах...
Тежък гранит, отразен във очите ми, от какво се лиших, цветовете ли ми изтръгнаха??
Не разбрах и се лутам в това умопомрачение...и е твърде светло да видя спасението. Толкова дълъг е мракът в душата ми, но всичко съм сляла в едно денонощие, което продължава с години, минутите ми тежат и отрязвам върха им...
Островърхите сгради сигурно са още по-лоши...НЕБО-СТЪРГАЧИ.
НЕ-ЗНАМ. Отговорите не търся отдавна. Театърът на въпросите вече не ме забавлява.
От тази сивота сякаш няма никога да изляза..без тях.