Нора Юга

---

Нора Юга е сред най-ярките представители на съвременната румънска литература. Авторка е на десетки поетични и есеистични книги, превежда от немски език модерните философи и писатели на XX век, сред които Хесе, Кафка, Томас Ман.



Моето име е Дугият

Не знам защо на конгреси, на симпозиуми, на срещи, които събират хората по интереси, непременно чувстваме необходимостта всички да се пъхнем под един чадър. Да си изберем една обща тема, в чиито очертания сме задължени да се движим, с един лозунг, под който да дефилираме. Кой набелязва темата за дискусия и кой определя належащия проблем? Под всеки етикет се крие един вид уравниловка, а аз си мечтая за едно събрание-събиране подобно на новогодишните празненства в студентските ми години, когато всеки носеше не това, което е поискал домакинът, а каквото най.много обичаше и умееше да приготвя най-добре. Би ми харесало да слушам как един поет говори за фадо, друг за терена на английските стадиони, друг за вятърните мелници, друг за мълчанието на дюните. Мисля, че така бихме научили повече един за друг, бихме се сближили повече и глобалното село...о, бях забравила, че се намирам в глобалното село и говоря за него. Ползването на стипендии в Германия през последните години ми даде възможността да се движа свободно и да вдъхвам жадно първите озонови слоеве глобално село. За мен глобалното село не е научно-фантастично пространство, както може би се струва на онези, които никога не са напускали нашата благословена родина. Щедростта на Запада – инициативите и тяхното практическо приложение – винаги започва от финансовите къщи и всички добри намерения, милването по главата и потупването по рамото са романтични проявления на политическите стратегии – следователно, повтарям, щедростта на Запада, който разтваря широко врати пред нас, също действа селективно, според ума и дрехите на гостите: толкова на руснаците, толкова на унгарците, толкова на българите, на румънците...Различията в статута се забелязват в честотата на преводите от един или друг език, в издателския интерес спряло една или друга литература. Отвъд този най-явен праг съществуват и други подземни води, които насочват количеството симпатия, което привлича към себе си индивидът, представител на дадена култура – тъй като в крайна сметка рецепцията се осъществява глобално; недостатъците се превръщат в качества на всички и при това положение не бива да се учудваме, че се говори не за отделни държави, а за Изток и Запад. Самотата на писателя в глобалното село, понеже за това говорим, идва от изострянето на усещането, че „Аз съм другият”, което не се чувстваше преди това съжителство, преди това опознаване. Става въпрос не толкова за примирението или възмущението на бедния роднина, а най-вече за дълбоката болка на човека, който не може да се изрази на местния си език и си дава сметка, че другите го смятат за глупав, макар самият той да знае, че е много по-умен от тях. Тук обаче нямам предвид английския, френския, португалския или патагонския език, а езика на нашата национална, етническа, индивидуална, наречете я, както искате, същност, която се интегрира трудно или никак в глобалната същност. Това лято, в едно кафене – намирах се в едно от онези състояния на оптимизъм, които ме обземат понякога – споделих с един приятел от Германия своето убеждение, че приликите между Изтока и Запада са скачени съдове, в които поезията на единия може да достигне до нивото на другия, за мен са може би най-силният аргумент, че спасението е възможно. Че кадемът се е прихванал! А моя германски приятел:”Santa simplicitas”, ти на кой свят живееш? Тук никой не се интересува какво прави другият. Мислиш си, че има предпочитание към руснаците, унгарците, американците или французите? Всеки явен интерес се диктува от политиката.Може да се каже, че политиката създава света и светът й се подчинява. Той е като река, която постоянно разширява разстоянието между бреговете си, но същевременно остава в техен плен. Тече привидно спокойно и пази в равновесие колебанието между повърхността и дъното, налагани от синусоида на вълните, като се повтаря постоянно. И историята се повтаря, ето една сентенция, която срещаме в езиците на всички народи. Прехвърчат искри и когато говорим на един и същи език. Живеем в свят, завладян от ужаса. 11 септември. Афганистан. Ирак. Кюрди. Чеченци...Осетия, човешко унижение, осакатени тела, пожари, опустошения – в името на властта, на печалбата, на свободата на животното в нас – тези безспирни оргазми на престъплението по всички меридиани на земното кълбо... Чувствам се съвсем объркана.

Четем книги. Пишем книги. Книгите съхраняват паметта на човечеството. Стремим се да не забравяме, за да не повтаряме грешките. Напразно проповядваме. В книгите си не преставаме да възстановяваме трасетата на смъртта, възкресяваме всичко – от жертвените олтари до крематориумите в концлагерите, заточенията, касапските куки, на които виси човешко месо, бетонните стени, през които моето съзнание не може да стигне до твоето и за чието събаряне трудно намираме достатъчно начини. Говоря за света, за историята, за големите координати на времето и пространството, две наложени ни измерения, които ни смазват, а нашия разбунтуван разум – разумът винаги се бунтува, нали така?- се мъчи да се освободи, но постоянно е принуждаван да се завърне в майчиното лоно. Защо бедният се интересува какво яде богатият? Защо богатият не се интересува какво яде бедният? Защо франкфуртския издател не се интересува как ухае парфюмът в книгата на Нора Юга, да кажем. Франкфуртския издател иска изчерпателен доклад за диктатурата в Pумъния по параграфи: опашките, студът, мракът, информаторите, цензурата, култът към личността, националният карцер, нощта, картите с отбелязаните места за преминаване на Дунава към Югославия, разстрелите. Защо франкфуртският издател избира книгите от Изток според тежестта на политическия елемент и не се интересува, олеле, поне малко, от отчаяната тишина, която нощем се крие в лабиринта от криви огледала на лунапарка, след като посетителите си тръгнат. Нима в очите на западния читател единствената заслуга на унгарския, българския или румънски писател е, че са жертви? Когато на Запад някой ме хвали, аз се чувствам същевременно обидена, защото ги интересува не аз, не индивидуалната, а глобалната ми същност. Започвам да се страхувам от глобалното село така, както се страхувам от политиката.

Западната литература, литература на хората с освободено съзнание, на онези, които пренебрегват комплексите, които вярват, че волята и разумът могат да преобразят света, е много по-ангажирана. Това е литература писана от homo politicus за друг homo politicus. Смятам, че всяка продължителна настоятелност, всяко прекомерно натискане на един и същ педал размива съдържанието и ограничава зоната на вътрешното вглъбяване. То е сигнал за тревога, че сме застинали в проекция. Прекалената намеса на политическия елемент в литературата ме изпълва със загриженост и безпокойство. Политическата доминация е тиранична дори и в най-демократичните си форми. По-страшно е, че политиката се превръща в еталон, в неконвертируема валута, които се налагат при оценка на литературното произведение, и то най-често в ущърб на естетическата му стойност. От морална повеля, от дълбока необходимост за човешката съпричастност, тя често се превръща в лесен трамплин за осъществяване на личните амбиции. Тъжно е да установиш колко източноевропейски писатели, въпреки своята посредственост и пълна липса на оригиналност, са ухажвани в западните среди заради коректното представяне на политическото „comme il faut”. Мисля си и за комичното несъответствие между търсенето и предлагането, сякаш някой горе ни се присмива. Когато Западът иска от нас политика, младата източноевропейска литература е до голяма степен аполитизирана. Отдавна премина онзи етап, когато поетите искаха да разкъсат булото на действителността, когато Мариус Робеску говореше за зажаднелия за реалност дух и Рихард Вагнер отчетливо задаваше въпроса „Какво е действителността?” По онова време действителността беше мумия, затворена в шарена кутия. Известно е, че забранения достъп ни подтиква да разбием вратите. След 1989г. Повярвахме, че сме навлезли в нова епоха. Но странно защо мумията без капак вече не ни интересува. Видимата действителност, най-вече обществено-политическата, все по-малко привлича младия източно-европейски писател. Дали защото вече не среща съпротива или защото не си заслужава усилието? Интересно е, че и западноевропейската млада поезия не е разкъсвана от политически апетити, нещо повече, не проявява интерес към каквото и да било съдържание, предпочита да си играе.

Нещо се носи във въздуха, някакъв мирис на отвращение, някакъв вкус на пресищане. Не заради това, което налагат така наречените обществено-морални благопожелания, политически стратегии, икономически императиви или бог знае какви други съображения, ще се роди онова райско пространство, в което ще можем да се срещнем, помиришем и вкусим. Смятам, че едва когато притеснението, че „Аз съм другият” се замени с гордостта, че „Аз съм другият” – разбира, се не в провинциалния смисъл на израза „няма да продадем страната си” – утопията ще се преметне три пъти през глава и ще се превърне в реалност. Аз бих поискала от потомците си да написах върху надгробната ми плоча (камък, паметник?) „Е pur si muove!”



***
Понякога беше вторник

как можеш да съществуваш
когато раят ти е прерязан на две
и бреговете му стоят един срещу друг
като вражески армии
искам да пиша сега
докато мозъкът кърви
тази писалка се равнява на бога
не искам да изчакам да се утаи утайката
не искам да изчакам да се издигна на повърхността
да достигна необходимото разстояние
откъдето се вижда по-ясно
бедствието и неговите останки
ето аз съм нещастна картонена кутия
от която са извадили обувките
и са поставили капака й на място
идва отнякъде някакъв непознат
иска да ми продаде ножове с намаление
аз опипвам щитовидната си жлеза и чувствам
непреодолимо влечение
момиче съвсем момиче беше
онова бяло видение
ектоплазма, която говореше по телефона
после челния удар на деня
когато телефонът изчезваше
с номера и с всичко
и се скриваше в някаква гора
сред червените
като сигнални светлини гъби
действителността ми се разкъса
изпод нея се показа муцуна на кон
самотен бегач без жокей
който продължава своя бяг до края
да бъдеш съвестен
да пренебрегваш дори болката
за да изпълниш задълженията си
понякога беше вторник
понякога беше сряда
тогава се покачваше живакът в термометъра
искаше ми се да сторя нещо перверзно
да изпразня думите си
в нечие мъжко ухо
до оргазъм
но всичко което беше възможно
сега е едно голямо прогорено петно
останало на калъфката
след като си заспала със запалена цигара
ако остана сама
като онази котка чиято кръв изтича
сред дърветата невиждана от никого
ще имам преимуществото на достойно унижение
счупен прозорец върху който някой
е залепил пергамент
ето пуша пуша като луда
преоткрих рисковете си
по-млада съм от върбова клонка
на цветница
виждам истината виждам стъклената ваза
в която водата е пресъхнала
трябва да гримирам
клепачите и скулите
смачканата торба по чието дъно
са останали ивици боя
трябва да се срещна
с някакви възрастни господа
да премина с жаждата си
през тяхното сушаво лято
идват сенките като ризи
чужди на нощта
идват сенките като черни влакове
от двете страни на насипа
млади мъртъвци тяхното чисто безразличие
заличава всяко обещание
сега когато вече няма алтернатива
когато пръстенът е изгубил камъка си
не се обръщам към нито една стихосбирка
не ме изкушава дори
кражбата на някой стих
това е моята гордост
загръщам се с нея
под бетонния стълб
скован и студен
през който течението преминава
без да го докосва
***


1. всяка сутрин огледалото
ми показва друго лице
това съм аз
от другата страна
идва сърната и се отърква о мен
вече нямам листа имам телефон
така може да започне поемата
като кръстословица като ребус
така в мозъка ти се ражда баобабът

2. "тук и сега
в най-безполезната провинция"
възлите на това въже трябва да се развържат
да го удължим
както разплиташ черна коса
в някоя коледна нощ
вино, тежко като дреха

3. страхът в обувките и ръкавиците
страхът в шкафовете
тялото обесено на закачалката
моят послушен страх
на всеки три квадратчета
играта на дама се топи като захарен памук
бог е създал света
за да не може да постави нищо на място

4. помниш ли стълбището любима
и бръшляна и останалите аксесоари
и телевизора с душа
на изоставено дете
и тишината на онзи акведукт
в който се преобличат водите на река йордан
само една кибритена кутия
само една безопасна игла
и си възвърнала куража си

5. постоянно шляпам във врявата
че съм останала там
където маковете и момините сълзи
са свикнали със забравата
както дланта оставя водата
да изтече между пръстите
между мен и гласа ми
бяла пауза

6. някой реагира враждебно
срещу това кубче лед
което се топи на слънцето
изкарах ви от търпение с моето звънене
отправям пожелания за здраве
очаквам провинцията
чираците идваха с калъпите си
подковаваха ме учеха ме да ходя

7.изкачи се на деветия етаж
и чуваш как небето скърца
къде остана моя любов
и не промълвява дума
в скобата в която е задрямал(а)

8. светкавица
ослепителна раната на кучето
което възстановява равновесието ми
думите поглъщат мислите
както аз ям този пъпеш
в пет часа следобед
с напълно ясно съзнание
лениво преминават дните жълти автобуси
от една спирка към друга
гумите се изтриват и стават гальовни
така настъпва тишината
в един старчески дом
бивша жена кърми бивш лебед
днес удуших една зелена птица

прокажен аскет на някакъв път в Италия
окото ти разрязва буцата сол
колко малко е съкровището на големия изкусител
колко малка молитвата на инстинкта


днес удуших една зелена птица
днес пръстът ми получи бяло петънце
минават дълги месеци с просълзени саламандри

но оставете веднъж завинаги
нощната стража
това е само едно дете което пее

сп. ''Съвременник''