нещо да кажа
от близо на моята кожа
спотаеното е толкова много
макар мълчанието
да предизвиква рани
извиквам
нещо трябва да споделя,
докато няма загрижени,
нито заслушани
и всички са разпиляни
на някъде
Днес света натежа
под снега
черните клони чертаят
хаотично картини
В безплодния свят
белотата се ражда,
която ще ни отхвърли,
както и да го стори
Защо?
По нас сняг не се задържа,
не ни прави
крайпътно красиви
естествено тъжни
Не ни разкрасява
почти прахообразен скрежец
се изплъзва, разтапя и ръси земята...
Нищо не ни е изваяло още
Ние се движим
И докато аз дълбая по мен,
докато създавам скривалище
Кой се движи към мен,
към това рамо
по-бяло от безпосочие
Потърси обръщането към някого
Издълбай по-дълбоко
и прегръщай останалото
Точно така,
прегърни раните си.
Точно там
обясни им потайностите
Виковете на едно тяло
се равняват сега
с мълчанието на едно дърво.
Днес света натежа
Този сняг няма да се стопи
тази нощ
Колко старателно трябва да очертае
покривите, первазите,
нощните лампи, сградите,
улиците, бордюрите,
в далечината хълмове
и небесата над хълмовете
и планините над всичко
Докато не изчезнат ръбовете
Тъга на овала,
белота приближаваща бреговете ти...
Не се отдръпвай
Излекувай раните си.
***
дълбини, в които
нещата се лутат
хората бъркат
глътката въздух
с дръпка тютюн
хората, които ни водят
са се довели до лудост,
преднамерена грубост,
грозно като ругатня
от устните ти...
В дълбините
на своите пориви
страдайте вместо мен
удавени в дим, ярост и крясъци...
Съвестта е бавна болест
осигурява своето спускате
към дъното на телата...
когато в дълбините
боли те
на кого първо казваш?
или ускоряваш
пришпорваш
истерии, огън, насилие
Кога в дълбините
гори те
липсата на съзнание?
До къде стига,
кажи, докъде стига
пожара?
***
Не мога да мисля повече.
Повече са от мен.
А аз съм сякаш
по-малко от една...
Наистина, някаква половина
спря да ме обитава...
частта от мен, което не издържа и тръгва,
която пътува скришом
от позиция "мъртва на място"
Не се насълзявам.
Не се владея.
просто оставам студена в себе си
Играя в студена пиеса.
Сто пъти се повтаря
една и съща реплика
и никой не забелязва,
не озвучава смисъла
Ултра звук, това което
е извън възприятието,
извън превода на значението.
Всяко мое усещане
е ултра звук
на планетата Вакуум
никой не чува достатъчно.
Говоря, замлъквам,
отронвам понякога...
и толкова вятър...
изливам се -
топъл дъжд от небесната купа
над сухите погледи,
които се свеждат надолу изплашени
Тази пиеса се състои
цяла вечност
На същото мраморно стълбище
в посока към зимата,
все надолу...
Фигурата и фабулата са ледени
непроменни...
репликата - една и съща
винаги.
Създал ме е звук
по-мощен от нищото...
това поне
със сигурност..
