и ето ме мен, във това пораснало черно- бяло тяло
детето, на което винаги слагаха хляба в торбата
и се прибираше, за да го намазват с мармалад
цял дървен сандък върху масата
отдавна заминало
гореща кутия с вкусно сготвено върху коленете
в малката седалка в малкия автобус
стиснала в ръцете си чанта и снимките на мъртвец
скрити в нея
внезапната дъщеря на скръбта, която тихо
колкото мен е висяла
съвсем близо
всяка събота по платното
успоредно на това, което отвежда
големия автобус с големи седалки
и никога не го връща
отдавна сърцето ми достига до гърлото
на думите, които разказват историите
вратите отключени, защото чакат мен
проснат на плажа тъжен пингвин
който се бори с вятъра и си оправя косата
Несрин Исмаил
