Зная странни видения, които плуват с отломките на моите мъртви чувства над мътнозелено езеро. Зная видения - непознати другиму...
Аз нося сеугасимия копнеж на морна камила из обгорения шир на пясъци - страшна огнена жажда на камила, натоварена с язвите на човешката съвест. - Жад на изкупител.
Аз зная джунгли, дето в кипящо очарование разтварят хищни греховни уста сочни кактуси. Тръни обнизват пътя на страшното постигане - и душата пред кърви минава до огнените гърнила на Първите Образи.
***
...Морът бе преминал и Градът живееше спокойно.
Душата му утихна и заздравяха раните му.
Неговият блачен сън отхвърляше последните жадни искри в небето. И Градът заспа отново, свит като грамаден бехемот в крайречно блато. Тръпен сън заспа Градът.
...Аз зная страстните кошмари на Града, подавящите полупостигания на едно заспиващо съзнание, когато между Живот и Смърт няма синур.
Аз зная странни видения, непознати другиму...
Аз зная страшното очарование на Нощта, която настъпва - очарование на топла росна страст.
Аз помня дивите разпътства на бесовски сбор и тайните пътеки на всемирния Грях.
***
Душата му утихна и заздравяха раните му.
Неговият блачен сън отхвърляше последните жадни искри в небето. И Градът заспа отново, свит като грамаден бехемот в крайречно блато. Тръпен сън заспа Градът.
...Аз зная страстните кошмари на Града, подавящите полупостигания на едно заспиващо съзнание, когато между Живот и Смърт няма синур.
Аз зная странни видения, непознати другиму...
Аз зная страшното очарование на Нощта, която настъпва - очарование на топла росна страст.
Аз помня дивите разпътства на бесовски сбор и тайните пътеки на всемирния Грях.
***
Разкалено гърнило на огнена страст бе Градът нощем - измамна чаровница, която с полузатворени очи потрива страстно бели, покрити с мъх бедра. Аз казах : странни цветя израснаха там, дето бе погребан Прокаженият. Тъпи, безсрамни протягаха глави нагоре - и движението им отбуляше стръвна страст - те съскаха като влажни фалуси...
И странни невидени планичета с горещи лепкави езици, червени от жад, разпуснали страстни, треперливи, влажни уста - се гърчеха от желание за Грях : цветя на Грях бяха те.
Изправяше се късно нощем там Исполин с лък и тетиво от човешки жили, за да избива ония, които разнасят из потайни места дъха на содомски грях.
....А в късна полунощ излиза Прокаженият и води дяволско хоро - и служи черна литургия.
И странни невидени планичета с горещи лепкави езици, червени от жад, разпуснали страстни, треперливи, влажни уста - се гърчеха от желание за Грях : цветя на Грях бяха те.
Изправяше се късно нощем там Исполин с лък и тетиво от човешки жили, за да избива ония, които разнасят из потайни места дъха на содомски грях.
....А в късна полунощ излиза Прокаженият и води дяволско хоро - и служи черна литургия.
***
Аз зная пурпура на всеки Грях и дъха на всяко безумство.
По всички подземни вертепи на вековете грешеше душата ми: - аз помня тръпките на всички грехове и по челото ми не ден цъфтяха острите цветя на страшен блуд...Душата ми е пъкъл.
Аз зная пурпура на всеки Грях и дъха на всяко безумство.
По всички подземни вертепи на вековете грешеше душата ми: - аз помня тръпките на всички грехове и по челото ми не ден цъфтяха острите цветя на страшен блуд...Душата ми е пъкъл.
***
Аз зная упоителното веене на Греха и тайния летеж на бесовски сбор.
Аз зная острите завайващи сокове, които карат Града в полунощ като лунатик да пипа - като страстна блудница да търси хищно голота на мъж - и отпаднало да се гърчи в страшни припадъци на неестествен грях...
Аз зная острите завайващи сокове, които карат Града в полунощ като лунатик да пипа - като страстна блудница да търси хищно голота на мъж - и отпаднало да се гърчи в страшни припадъци на неестествен грях...
***
Гърми уморено заспиващия Град - и ето в мрака на цялата земя зелени светулки - : не светулки, а чародейски очи, дирещи път към странни подземни пещери.
А в затворена тъмна горница лоена свещ мътно дими, та окадява с невярна светлина снагата на разголена жена.
Запушени са всички отвори на душата, душата е затворена - и при дяволски чад на бясна музика чака и трепери...
Тръпки - и уплаха...
Тръпки - и жад...
И ето - ръцете трият голата снага по всички срамни места със зелена мас - кървава тлъстина, човешка лой, която мирише на отровни треви. - Трият - до пламване, до премала...
Главата се замайва - главата се върти, но мазна ръка натиска и трие остро зрялата гръд, широки бедра, напрегнати членове и мищници. - Трият -до пълно възбуждане, до припадък...
И потича разтопена мас по пламналото тяло. И остра сласт изпълва срамни места - а главата се замайва - главата се върти...
....
ПЕСЕН ЕДИНАДЕСЕТА : ВОДОЛЕЙ
Аз съм слепец, който проибива път за лъчи в душата си.
Аз трябва да разбия нещо там: - и ето пред мене незнайни страни! Аз ходя по странни градове, които ми се струват познати и забравени. Но те са нови за мене.
Един тъмен ден се намерих залутан в развалините на Вечния Град.
Всичко бе изчезнало там - и печално поглеждаха сиви съсипни - като подстволия на отсечена гора.
А в затворена тъмна горница лоена свещ мътно дими, та окадява с невярна светлина снагата на разголена жена.
Запушени са всички отвори на душата, душата е затворена - и при дяволски чад на бясна музика чака и трепери...
Тръпки - и уплаха...
Тръпки - и жад...
И ето - ръцете трият голата снага по всички срамни места със зелена мас - кървава тлъстина, човешка лой, която мирише на отровни треви. - Трият - до пламване, до премала...
Главата се замайва - главата се върти, но мазна ръка натиска и трие остро зрялата гръд, широки бедра, напрегнати членове и мищници. - Трият -до пълно възбуждане, до припадък...
И потича разтопена мас по пламналото тяло. И остра сласт изпълва срамни места - а главата се замайва - главата се върти...
....
ПЕСЕН ЕДИНАДЕСЕТА : ВОДОЛЕЙ
Аз съм слепец, който проибива път за лъчи в душата си.
Аз трябва да разбия нещо там: - и ето пред мене незнайни страни! Аз ходя по странни градове, които ми се струват познати и забравени. Но те са нови за мене.
Един тъмен ден се намерих залутан в развалините на Вечния Град.
Всичко бе изчезнало там - и печално поглеждаха сиви съсипни - като подстволия на отсечена гора.
***
Един тъмен ден се намерих в студен храм, дето вееха странни крила и се пръскаха мътни миризми.
И възправи се пред мене мощния глас на Изваяния.
И каза ми:
- В смъртен болеж се гърчи душата ти! Виджам те, че стоиш на кръстопът между Клетва и Благословение. Ти скоро ще умреш. Градът погина - не се оплаква нищо мъртво....Но мощна сянка на Вечния Град стои - и Градът е безсмъртен. Векове ще минават хората по тия забравени стъгди, а Сянката ще ги заслони и пред тях ще възникне в мощно тържество образът на твоя Град. През Урна на Сълзи се минава към Чертозите на Пламъка - и ти доста оплаква смъртта на твоя Град!...
Тогава склопи очите, па каза:
-Виждаш ли!
И аз видях непознати страни - имнах по всички подземия на Града; из всички пътеки на Човека се мярна сянката ми и бегливо се разтопи по вси кътове.
И в чаа, когато Вечните Води на страшни талази гърмят към залез, със свещената лодка на Слънцето слязох в страната на Вечния Мрак, дето грамадна змия с метални люспи пази една Врата.
С вкована усмивка на мумия ме гледаше исполин, изсечен на Вратата. Грамаден сердаб раздипляше мрачен зев под мене - грозния скелет на Великите Мъртъвци.
И усетих около себе си дъха на всичко велико пред вековете - и видях ледените сенки на вси фараони и жреци. И - студенина на забравен подземен серапеум, дето мълчат скелетите на първите творчески образи. Аз бях в подземията на Вечността.
***
И възправи се пред мене мощния глас на Изваяния.
И каза ми:
- В смъртен болеж се гърчи душата ти! Виджам те, че стоиш на кръстопът между Клетва и Благословение. Ти скоро ще умреш. Градът погина - не се оплаква нищо мъртво....Но мощна сянка на Вечния Град стои - и Градът е безсмъртен. Векове ще минават хората по тия забравени стъгди, а Сянката ще ги заслони и пред тях ще възникне в мощно тържество образът на твоя Град. През Урна на Сълзи се минава към Чертозите на Пламъка - и ти доста оплаква смъртта на твоя Град!...
Тогава склопи очите, па каза:
-Виждаш ли!
И аз видях непознати страни - имнах по всички подземия на Града; из всички пътеки на Човека се мярна сянката ми и бегливо се разтопи по вси кътове.
И в чаа, когато Вечните Води на страшни талази гърмят към залез, със свещената лодка на Слънцето слязох в страната на Вечния Мрак, дето грамадна змия с метални люспи пази една Врата.
С вкована усмивка на мумия ме гледаше исполин, изсечен на Вратата. Грамаден сердаб раздипляше мрачен зев под мене - грозния скелет на Великите Мъртъвци.
И усетих около себе си дъха на всичко велико пред вековете - и видях ледените сенки на вси фараони и жреци. И - студенина на забравен подземен серапеум, дето мълчат скелетите на първите творчески образи. Аз бях в подземията на Вечността.
***
- Виджаш ли?
И аз се видях издигнат на най-високите върхове, а под мене - скъдността на най-високия стремеж.
И седмина бяхме ние - хората по най-високите планини, - седем гранитни обелиска, израсли от кръв и изсечени от мраморна мисъл.
Ние сме седемте истукана на Тайния Път, който води през ледни морета и пламтящи празници.
Ние сме седемте стълба на небето, които грабват силом Тайните.
И видяхме се вледенени по седемте върха : седем ледени изваяния на мраморен сън, седем стъпала на вътрешно постигане, седем мълнии на Любовта и Смъртта - - -.
И Ваятел с пламтящ чук ни удари - та ние се разтопихме мигом, ние - седем ледени сенки.
И кървава пара се дигна - пурпурна мъгла покри небето, слънцето помръкна, а църковната завеса се раздра...
И аз се видях издигнат на най-високите върхове, а под мене - скъдността на най-високия стремеж.
И седмина бяхме ние - хората по най-високите планини, - седем гранитни обелиска, израсли от кръв и изсечени от мраморна мисъл.
Ние сме седемте истукана на Тайния Път, който води през ледни морета и пламтящи празници.
Ние сме седемте стълба на небето, които грабват силом Тайните.
И видяхме се вледенени по седемте върха : седем ледени изваяния на мраморен сън, седем стъпала на вътрешно постигане, седем мълнии на Любовта и Смъртта - - -.
И Ваятел с пламтящ чук ни удари - та ние се разтопихме мигом, ние - седем ледени сенки.
И кървава пара се дигна - пурпурна мъгла покри небето, слънцето помръкна, а църковната завеса се раздра...
***
-Виждаш ли?
И видях душата си в пламтящо гърнило, разтапящо се като лепкава бронзова лава, върху която всеки лъч пробожда рана, а всеки лъх оставя отровно петно.
И видях душата си възправена над грамаден беломраморен храм - бронзов излитък, - истукан на древен бог, който привлича и разпалва с огнена мисъл погледите.
А под мене гърмеше цял свят.
А при подножието сибили и намръщени пророци разчленуваха руините на моята мисъл - и цял свят се стичаше на върховен празник. И падаха на колене пред моя образ.
И всеки късаше с поглед къс от изваяието на душата ми - късаше и си отиваше.
И цял свят мина - и всеки поглед откъсна парче кървав бронз. - И видях душата си разбита на късове, разломена като хляб върху брачна трапеза - разнесена по всички краища на света.
А храмът бе празен, студено мълчеше подножието - и изваянието изчезна.
И тъгуваше горчиво душата ми по обратно сливане - и се късах от мъка, че виждам душата си, разломена и разтопена в безброй души...
А смръщени гадатели млъкнаха, сибили спряха размерния бяг на смели загадки - и оракулът на душата ми запустя...
И видях душата си в пламтящо гърнило, разтапящо се като лепкава бронзова лава, върху която всеки лъч пробожда рана, а всеки лъх оставя отровно петно.
И видях душата си възправена над грамаден беломраморен храм - бронзов излитък, - истукан на древен бог, който привлича и разпалва с огнена мисъл погледите.
А под мене гърмеше цял свят.
А при подножието сибили и намръщени пророци разчленуваха руините на моята мисъл - и цял свят се стичаше на върховен празник. И падаха на колене пред моя образ.
И всеки късаше с поглед къс от изваяието на душата ми - късаше и си отиваше.
И цял свят мина - и всеки поглед откъсна парче кървав бронз. - И видях душата си разбита на късове, разломена като хляб върху брачна трапеза - разнесена по всички краища на света.
А храмът бе празен, студено мълчеше подножието - и изваянието изчезна.
И тъгуваше горчиво душата ми по обратно сливане - и се късах от мъка, че виждам душата си, разломена и разтопена в безброй души...
А смръщени гадатели млъкнаха, сибили спряха размерния бяг на смели загадки - и оракулът на душата ми запустя...
***
-Виждаш ли?
И видях себе си надвиснал над тъмни пространства, разпънат върху грамаден невидим Кръст, закован със звездни гвоздеи и с трънлив венец от мълнии на глава.
А под мене в стремителен вихър бягаха бясно звездите по безкрайни счупени спирали, грамадно огнено колело от звездна тъкан пръкаше кървави искри.
А при всеки наплив на мъка исполински трепет разтърсваше всички звезди - и огненото колело се гърчеше като грамадна пламенна змия със звездни люспи.
И висях в мъка над тъмните пространства на вековете. И никой не ме сне оттам.
- И ето мълчанието около мене: аз не виждам нищо - и през душата ми пролазва бодлив, кървав трепет - острозъбо страдание впива жило в моята пленена мисъл.
И пронася се над света страшното "Лама Сабахтани?" - и почернели като мъртви въглени, окапват звездите - угасва Слънцето - замира грамадното колело, дето се раждат звездите - Земята спира своя бесен бяг и дочува се само ридаещия летеж на умиращи ангелски крила...
И отведнъж видях себе си - грамадна нова Вселена - видях Слънцето да свети в моята душа - и ослепителна буря от победни звукове разряза мрачината - - -
Грамадно бяло Слънце трепна като сребърен бръмбар в мене - а душата ми стана море, - безкрайно тъмно пространство, дето плуват звездите и кипи лазурна песен.
И видях себе си надвиснал над тъмни пространства, разпънат върху грамаден невидим Кръст, закован със звездни гвоздеи и с трънлив венец от мълнии на глава.
А под мене в стремителен вихър бягаха бясно звездите по безкрайни счупени спирали, грамадно огнено колело от звездна тъкан пръкаше кървави искри.
А при всеки наплив на мъка исполински трепет разтърсваше всички звезди - и огненото колело се гърчеше като грамадна пламенна змия със звездни люспи.
И висях в мъка над тъмните пространства на вековете. И никой не ме сне оттам.
- И ето мълчанието около мене: аз не виждам нищо - и през душата ми пролазва бодлив, кървав трепет - острозъбо страдание впива жило в моята пленена мисъл.
И пронася се над света страшното "Лама Сабахтани?" - и почернели като мъртви въглени, окапват звездите - угасва Слънцето - замира грамадното колело, дето се раждат звездите - Земята спира своя бесен бяг и дочува се само ридаещия летеж на умиращи ангелски крила...
И отведнъж видях себе си - грамадна нова Вселена - видях Слънцето да свети в моята душа - и ослепителна буря от победни звукове разряза мрачината - - -
Грамадно бяло Слънце трепна като сребърен бръмбар в мене - а душата ми стана море, - безкрайно тъмно пространство, дето плуват звездите и кипи лазурна песен.
***
-Виждаш ли?
Не, аз не виждам вече нищо-
Аз не виждам нищо, а през душата ми минава черната погребна колесница на света. Изправен пред дверите на ледна Нирвана, аз усещам душата си грамадна пирамида, дето студени тъмни води невидимо мият подземни царства - и заливат грамадни мъртви градове. - Аз съм склепът на вселената.
Ще минав векове - и в тая пирамида йерофанти, облечени в лъчи и злато, ще внесат огромната черна мумия на погаснало Слънце. И до края на тъмните мъртви времена душата ми - огромна мрачна пирамида - ще притиска в костеливи обятия тялото на най-великия бог.
Слънцето ще спи в душата ми като в гробница.
Аз разбих нещо страшно в себе си, изгубих всичко - - -!
Та душата ми ослепя. И аз не виждам вече света в неговото трепетно движение - и не познавам звездите в техния устрем. Аз ослепях от много сияние.
Аз пробих грамадни двери в душата си - и Слънцето влезе, а душата ми ослепя. Защото - който види Бога, умира.
И Слънцето грееше в душата ми; аз бях кървавата точка на слънчевия огън - мировото око
И това око бе - сляпо...
Не, аз не виждам вече нищо-
Аз не виждам нищо, а през душата ми минава черната погребна колесница на света. Изправен пред дверите на ледна Нирвана, аз усещам душата си грамадна пирамида, дето студени тъмни води невидимо мият подземни царства - и заливат грамадни мъртви градове. - Аз съм склепът на вселената.
Ще минав векове - и в тая пирамида йерофанти, облечени в лъчи и злато, ще внесат огромната черна мумия на погаснало Слънце. И до края на тъмните мъртви времена душата ми - огромна мрачна пирамида - ще притиска в костеливи обятия тялото на най-великия бог.
Слънцето ще спи в душата ми като в гробница.
Аз разбих нещо страшно в себе си, изгубих всичко - - -!
Та душата ми ослепя. И аз не виждам вече света в неговото трепетно движение - и не познавам звездите в техния устрем. Аз ослепях от много сияние.
Аз пробих грамадни двери в душата си - и Слънцето влезе, а душата ми ослепя. Защото - който види Бога, умира.
И Слънцето грееше в душата ми; аз бях кървавата точка на слънчевия огън - мировото око
И това око бе - сляпо...
***
И ето пред мене душата ми: огромна студена пирамида, която притиска в слепи студени прегръдки мъртвото Слънце - и рони над него опални сълзи.
Пред мене умря светът - и аз го прибрах в душата си -
и там го изгорих като в тъмен крематориум. И от всичко, що е живяло - остана само пепел. И тази пепел спи в душата ми.
Пепел стана Слънцето - и светът стана пепел - и тази пепел спи в душата ми.
Пред мене умря светът - и аз го прибрах в душата си -
и там го изгорих като в тъмен крематориум. И от всичко, що е живяло - остана само пепел. И тази пепел спи в душата ми.
Пепел стана Слънцето - и светът стана пепел - и тази пепел спи в душата ми.
***
И ето пред мене цялата ми душа : бяла ледна пирамида, която прегръща в ослепели мразни обятия мъртвото Слънце - и сипе над него бисерни сълзи.
