жизненост
светли потоци
искреност,
която мълви
за себе си
чрез птичи песни
и нежни шепоти
ми?
фа?
цигулките
твърдят истината
пианото говори
за някаква тайна
сякаш някой ми казва
бъди сама и заслушана
потоци светли и живи
мисли, които се движат
музика за ушите

Piano Concerto No 2 in F Minor Op. 2
Фредерик Шопен
----

преговарям собствените си мисли
толкова много пъти,
че да забравя
кой ги е чувствал всъщност

не съм била тя
не си бил мен
ти не бива да знаеш

---

пея си на ръба
фалшиво си пея вярното
вярното пак забравя куплета
ехото го изпява
там на ръба,
който се спуска надолу,
да не бъде повече ръб -
край на пропаст,
а да вкуси солта на земята
понеже никой не го чува
на високо аз слушам само себе си
и си вярвам в летенето
и си пея фалшиво
докато ръба,
верен единствено на желанието си
става земя...
и онемява...

само аз пея?
навярно само така ми се струва

***
болна съм
спря тока
изтри всичко написано
смаза ме
паметта оттегли
единственото обвинение
болна съм
и всичко тече
и се променя
без памет оставам
и без посока
кое тече
какво се променя?
***

отглеждам се сама
с кисело мляко
и зелена салата
толкова малко
ми стига
трохите да ме заситят
денят да изтече
по струята, с която
измивам своята
мръсна чиния
---
чакам часовникът
да се спре в 16ч
тя да се върне
да заличи
досадните часове
да ми каже, че няма промяна

че никой не ме изтрива

***
вече нищо не ме сгрява
уморих се да чакам
*
стъпи на ръба и вдишай
докато падаш
летенето е дихание на облаци
*

независим от топлия вятър пясъка докосва дълго със своята непрекъснатост
шептенето на потайни кварцови прашинки рони звуците и ги оглася
не сънувам нищо, когато не знам къде съм...не сънувам и тези, с които искам да съм
подсъзнанието ме насилва...хората изтъкани от материя и факти ме оспорват и осъждат всичко, което ме тревожи...всичко, което искам да докосвам с обич. е невъзможно!?
и чувството става все по-обгръщащо
морето, ако е за всички
кой е той
и аз на кого съм
със солта
и вълните си
с брега и безкрая си?
**

не знам. просто се пилея и губя връзката, изреченията са прости, няма нищо значимо, което да свърже. немислимо е. и все пак е причината, вдъхването, струята въздух, вода - писането
каквото желая
какво не умея
музиката, макар да не мога, тя не бликва от мен, но я искам повече от кръвта си
тя пресъздава цялата жизненост и скръбта оцветена не просто в червено и черно,
отвъд белотата, отвъд "никога" и "няма"
понякога сияя
но пред тъмни декори
друг път пея,
когато съм онемяла...
старея във мислите
младостта ме стопява
не знам кое да започна,
когато съм свършена
продължението незивестно
ясен край

ти го знаеш това много отдавна
ти ме позна и аз теб също
безплодие
мургаво, сухо лице появи се на прага зелен
и спотайва гласа си, но очите му светят странно
сиви и смели
тук нищо няма да бъде същото
е сякаш закана на времето
изсъхва пръстта
намалява реката
пораства дървото
но ураган го отнася
зеленото свършва в картината
проклятието е избрало моето име и ме кръщава
...

хиляди преднамерени завръщания в онази кухина - действителност
без очаквания, без внезапности, но с недоразумения, със сприхавия нрав
на изгубеното време и вторичната емоционалност преоблечено обичане

не знам защо я пазя нуждата - тя не е за нещо неповторимо, тя е за постоянно отдаване, страдаща от предопределености и потисната праведност
**
докато се саморазруша всички слепи ще си народят дезориентирани деца, които ще ме блъснат в строя си...и какво ще бъда аз сред тях...освен праха от думи незначителен