толкова години...
...
но не ме остави да танцувам сама
това е достатъчно
за начало, за финал
за живота ми без хората
просто с мелодията на един глас,
който никога няма да чуя
като обувки кънтящи по пода
по стъклен подиум
по вледенено небе
надолу и само надолу
пропадам
въвличам се
в тоя унес
който ми даде
защо...
защо те опитвам
като капчица дъжд
по малкия пръст
кутрето ми избърсва
ъгълчето
на окото в което
произнесе дума за мен
...
твърде съм натъжена
и тъмна
твърде дълго в един и същи
спазъм се свършвам...
имам думата ти
губейки себе си
вразумяавам се и припадам
в уединение
във очакване
на нов танц...
ново знамение
другаде може би.
***
но какво дължиш
на тясната сянка
нищо друго освен
болезнена граница
нищо освен мълчание
не е било по-силно
между теб и нея
нощем
какво казва тази
ивица
от преминаваща светлина
пробягваща през прозореца
?
стените
към които прибягваш
самото обгръщане
което ще те докосне
нарочно
ли е
какво ти е дала
тази впита черна осмица
двадесет и три
уравнения
и нито едно решение
поне по веднъж в годината
просто
няма
какво ти дава
тази зеленоока саморазправа
потънала някогашна частица
от пясъка в шепата ти
през онзи болезнено звучен
октомври
на първите вести
на първите думи
