онази част от града, която ехти нощем, стени от мрак си подават звуците
които им оставя за сбогом прелитащия влак
спомних си за кучето, за живота му пълен с очакване да се разгневи
на ужасяващата железница, която носи дъх на машинно масло във вятъра
онази тъмна част от града, в която само от високо виждаш светлини...
тъмно жълти огромни пеперуди са прозорците
тъмни карфичи глави са очите на хората, които не спят в това време
около два през нощта...
живеейки в тесни стаи, с влажни стени, без корниз и кокетни завеси
без храна, а само с кафе във джезвето...студено кафе...за топло немеещо гърло
самотно
мисля си за един французин с брада и мустаци, който изрязва от стари жълти вестници
лисици с подгънати повдигнати настръхнали опашки
с муцунки надолу и муцунки напред
мисля си за един японец, който пише нещо бавно с гъсто мастило
мисля си за онзи човек от филма, който пишеше с мастило от сепии
и страшно много го мързеше без вдъхновение...
в нощ като тази, в която съм толкова далече от гарата, толкова близо
до светлините на града, до площади, навярно с пъплещи хора по тях,
аз чувам заминаването на влаковете...
аз съм на покрива на отдавна изоставена фабрика за чадъри
и спя под небето
аз не съм вътре в себе си.
не съм.
" позволете ми да се усъмня "
